Определение №****/**.**.2022 по дело №****/2022

1. Каква е доказателствената сила на електронната кореспонденция между ищеца и трето лице, неучастващо в производството по делото и неупълномощено от ответната страна, при условие, че в предварителния договор, изрично е договорено между страните, че „Учредителите при осъществяване на правата и задълженията си по настоящия договор могат да бъдат представлявани от другиго въз основа на нотариално заверено пълномощно“ (чл. 39 от договора); 2. Допустима ли е електронна кореспонденция като форма и начин за изпращане на легитимни съобщения и уведомления, при условие, че в самия договор страните са предвидили императивно изрична форма и начин за кореспонденция, като единствената, която валидно ги обвързва -чл. 35 от процесния предварителен договор. Във връзка с поставените въпроси касаторът сочи, че страните не са посочили и индивидуализирали електронни адреси в процесния договор, както и липсват изрични техни волеизявления за използване на електронна кореспонденция и деклариран електронен адрес. Формулиран е и въпрос 3. Може ли да се приеме за релевантно доказателство, представената на хартиен носител електронна кореспонденция, която е оспорена като писмено доказателство от ответната страна и при положение, че другата страна не е представила доказателства за нейната легитимност в противовес на оспорването? По така формулираните въпроси касаторът сочи, че е налице противоречие с утвърдената съдебна практика, обективирана в определение №169 от 06.04.2017г. по ч. т. д. №672/2017г. на ВКС, определение №527/21.11.2018г. по т. д. №1278/2018г. на ВКС, решение №73 от 12.01.2016г. по т. д. №1341/201 г. на САС и решение №70 от 19.02.2014г. по гр. д. №868/2012г. на ВКС. В изложението по чл. 280 ГПК е формулиран и процесуално правния въпрос 4. Следва ли въззивният съд, като съд разглеждащ спора по същество, да направи своите фактически и правни изводи на основата на цялостна преценка на всички събрани, допустими и относими доказателства по делото и да ги обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка, както и да разгледа и изрази становище по направените оспорвания и възражения на страните по делото. Касаторът твърди още, че въззивният съд необосновано е тълкувал и приложил материалния закон и клаузите на процесния договор. В тази връзка сочи, че е налице противоречие с практиката на ВКС- решение №785 от 15.08.2005г. по т. д. №52/2005г. на II ТО, решение №267/21.02.2000г. по гр. д. №1349/1999г. и решение №543 от 15.01.2013г. по гр. д. №1688/2011г. на IV ГО на ВКС.