Определение №****/**.**.2022 по дело №****/2021

докладвано от съдия Иво Димитров


Анотация

Въпрос

са разрешени във въззивното решение в противоречие на приетото и разрешенията, дадени в следните актове на ВКС: решение №48/09.07.2020 г. по т. д. №1072 на ВКС ТК, 2-ро ТО, решение №199/06.03.2018 г. по т. д. №735/2017г на ВКС, 1-во ТО, решение №215/12.10.2015 г. по гр. д. №49/2015 г. на ВКС, ГК, 3-то ГО, решение №129/12.07.2013 г. по т. д. №558/2012 г. ВКС, ТК, 2-ро ТО.

Отговор

Предстои добавяне на анотация. Междувременно, моля, прочете пълния текст на съдебния акт.

Текст

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията Иво Димитров т. д. №******[/aam]******г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от [община], БУЛСТАТ: BG000970051, срещу въззивно решение №******[/aam]******г., постановено от Бургаски апелативен съд по в. т. д. №******[/aam]******г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение е отменено първоинстанционно такова №******[/aam]******г., постановено от Ямболски окръжен съд, Трети граждански състав по т. д. №******[/aam]******г., и е осъден касаторът на основание чл. 99, вр. чл. 266 и чл. 86, ал. 1 Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, да заплати на „НИБО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] сумата 274010 лв., в това число главница 210000 лв., представляваща незаплатено възнаграждение, дължащо се по договор №48/30.06.2010 г. за възлагане на обществена поръчка с предмет „Изработване на работен проект за обект „Реконструкция на вътрешна водопроводна мрежа и доизграждане на канализация с пречиствателно съоръжение на [населено място]“, прехвърлено на ищеца с Договор за цесия от 27.06.2015 г.; мораторна лихва върху главницата в размер на 64010 лв. за периода 07.12.2015 г. – 07.12.2018 г., както и законна лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 07.12.2018 г., до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, като постановено в противоречие с материалния закон и поради необоснованост. Претендира се неправилност на изводите на въззивния съд, обусловили уважаването на предявените срещу касатора искове, намирани от него за напълно неоснователни. Твърди се неотчитането от съда на общоизвестни факти, при оценката на които би се стигнало до обратният на формулирания от съда, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция извод, а именно – че притезанието към касатора не е погасено по давност преди образуването на делото. По същество се твърди, че вземането на съдоговорителя на касатора по процесния договор, цедирано от него на ищеца, е погасено по давност преди завеждането на делото, а изводите на съда за обратното, базирани на разпоредбата на чл. 116, б. в ЗЗД, са необосновани.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което предявените срещу касатора искове да бъдат отхвърлени в цялост, със законните последици, претендират се разноски за всички съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, твърденията в което преповтарят оплакванията във въззивната жалба, касаторът поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по материалноправни въпроси, както следва:

1. Установил ли е въззивният съд действителната воля на страните по процесния договор №48/30.06.2010 г. в съответствие с чл. 20 ЗЗД, изхождайки от клаузите на договора, при съобразяване на всички установени и релевантни факти по делото, съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК?

2 Следва ли съдът при тълкуването /на договорите – бел. на докладчика в касационната инстанция/, да има предвид и да изследва всички обстоятелства, при които е сключен договора, породените отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и тези факти и обстоятелства, настъпили след сключването на договора, които водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните?

3. Настъпила ли е изискуемостта на вземането за договореното по процесния договор №48/30.06.2010 г. възнаграждение, в момента на влизане в сила – 12.01.2012 г., на Заповед №03-РД/3186 от 16.12.2011г. на Изп. директор на ДФЗ – РА за отказ за финансиране по мярка 321, към която дата е внесена сигурност в отношенията между страните, че обстоятелствата уговорени по чл. 5 от договора няма да се осъществят, т. е. че няма да бъдат получени очакваните средства от бюджета на НПРСР?

4. Настъпила ли е изискуемостта на вземането за договореното по процесния договор №48/30.06.2010 г. възнаграждение, в момента на влизане в сила – 06.12.2013 г., на измененията обнародвани в ДВ бр. 98/2013 г., влезли в сила от 12.11.2013 г. и измени в ДВ, бр. 105/2013 г., съответно влезли в сила от 06.12.2013 г., на Наредба №25/2008 г., включително Приложение №2в към чл. 14, ал. 1, т. 5 от същата Наредба, съдържащо изричен списък на общини, имащи право да кандидатстват в периода на обявения ПОСЛЕДЕН ПРИЕМ, в който списък НЕ ПОПАДА възложителят – касатор [община], към която дата е внесена окончателна сигурност в отношенията между страните, че обстоятелствата, уговорени в чл. 5 от договора няма да се осъществят, т. е. че няма да бъдат получени очакваните средства от бюджета на НПРСР?

5. Следва ли общоизвестният /обнародван/ момент – датата 06.12.2013 г., към която следва да се счита окончателно отпаднала възможността за финансиране по НПРСР за възложителя – касатор, включително с оглед на факта, че със Заповед №03-РД/2902/27.11.2013 г. на МЗХ и Заповед №03-РД/2902 от 10.12.2013 г. на МЗХ за изменението на първата посочена заповед, е бил обявен ПОСЛЕДНИЯТ прием на заявления за подпомагане по НПРСР по реда на Наредба №25/29.07.2008 г., по предвидената в Програмата мярка 321, финансиран с НАД БЮДЖЕТНИ средства, от който обаче обявен ПОСЛЕДЕН ПРИЕМ и срок за подаване на заявления, възложителят – касатор, не е имал право да се ползва, както и включително с оглед на факта, че до приключване на НПРСР не е бил обявяван нов прием на заявления за финансиране, предвид липсата на средства и приключване на НПРСР, да се счита за:

– известен на кредитора — ищец, считано от същата дата;

– релевантен спрямо предявяване на правата кредитора – ищец в конкретния случай;

– дата, на която е настъпила изискуемостта на вземането за договореното по договор №48/30.06.2010 г. възнаграждение и начало на законоустановения давностен срок?

Твърди се, че поставените въпроси са разрешени във въззивното решение в противоречие на приетото и разрешенията, дадени в следните актове на ВКС: решение №48/09.07.2020 г. по т. д. №1072 на ВКС ТК, 2-ро ТО, решение №199/06.03.2018 г. по т. д. №735/2017г на ВКС, 1-во ТО, решение №215/12.10.2015 г. по гр. д. №49/2015 г. на ВКС, ГК, 3-то ГО, решение №129/12.07.2013 г. по т. д. №558/2012 г. ВКС, ТК, 2-ро ТО.

По отношение на същите въпроси се заявява наличието на основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с общото твърдение, че отговорите им са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като разглеждането и разрешаването им би допринесло за осъвременяване на тълкуването на съществуващата съдебна практика с оглед създадените обществени условия, и по-точно – по въпросите във връзка с финансирането на определени проекти по приети и действащи програми, включително НПРСР, както и за да се създаде съдебна практика по прилагането на относимите към създадените обществени условия норми, и за да бъде осъвременена и уеднаквена съдебната практика.

Твърди се и очевидна неправилност по см. на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК на въззивното решение, като постановено при очевидно неправилно извършено тълкуване на клаузите на процесния договор и действителната воля на страните, както и при несъобразяване и очевидно неправилно възприемане на настъпили след сключването на договора факти от значение за делото, довели на практика до уважаването с обжалваното въззивно решение, на погасена по давност претенция.

Ответникът по касация „НИБО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] в отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира адвокатско възнаграждение за защита в касационното производство.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

За да отмени първоинстанционното решение, с което предявените срещу касатора искове са отхвърлени и да ги уважи, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си, че договор №48/30.06.2010 г. за възлагане на обществена поръчка е действителен, а с оглед несъмнено установеният по делото факт на извършената от изработващия /праводател на ищеца/ престация, приета от възложителя – касатор, съгласно чл. 264 ЗЗД без възражения, за последния е възникнало задължението по чл. 266, ал. 1 ЗЗД да заплати договореното възнаграждение. По отношение на главно изтъкваното в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, оплакване за несъобразяване на съда с твърденията на касатора, че в случая преди завеждането на делото е изтекла общата, петгодишна погасителна давност съдът е посочил, че възможността за кандидатстване по различните програми за финансиране в периода 2007 – 2013 г. е отпаднала окончателно с последният определен срок за подаване на заявления, за който кредиторът е могъл да се осведоми като общоизвестен и да издаде фактура. С оглед определянето в случая на началния момент на давностния срок съдът е приел, че кредиторът – праводател на ищеца не е бездействал и е извършил постъпки да се информира дали по конкретната програма е постъпило финансиране в полза на възложителя му – касатора /от получаването на каквото финансиране зависи изискуемостта на задължението на възложителя/, но предоставянето на такава информация му е било отказано, а изрично уведомяване на изпълнителя за липсата на финансиране е извършено впоследствие, в отговор на нарочна негова покана. Липсата на уведомяване от възложителя за отпадането на възможността да се получи финансиране като условие за извършване на плащането, според съда представлява недобросъвестно поведение, поддържано както в отклонение на дължимата, така и в разрез с изрично изискуемата от договора грижа, на който факт длъжникът не може да се позовава в оспорване правата на кредитора. При липсата на изрично предоставена информация, общоизвестният релевантен спрямо правата на кредитора момент, към който следва да се счита отпаднала възможността за процесното финансиране, според съда е краят на 2013 г., поради което и в крайна сметка съдът е приел, че прекъсващото давността по чл. 116, ал. 1, б. б ЗЗД, завеждане на делото на 07.12.2018 г., е извършено преди изтичането на петгодишният давностен срок за процесното вземане в края на същата календарна година.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Съобразно задължителните за съдилищата указания, дадени в т. 1 Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело – за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.

В конкретният процесен случай, нито един от формулираните от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване въпроси, не съставлява годно такова общо основание, съобразно цитираните непосредствено по-горе и задължителни за съдилищата разяснения на ВКС в т. 1 Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

От всички поставени от касатора въпроси само вторият е правен такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, като изискващ отговор по приложението на правна норма, като общо, абстрактно правило за поведение на правните субекти – част от действащият обективен правов ред. Отговорът на този въпрос обаче не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както това императивно изисква чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразно разрешенията и в т. 1 ТРОСГТКВКС №1/2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. Решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция изводи на съда за момента, от който тече погасителната давност за процесното вземане, са основани не на каквото и да било тълкуване от страна на съда, на договора между страните, в какъвто смисъл е зададен въпросът, а на възприемането от страна на съда на „…общоизвестният релевантен спрямо правата на кредитора момент, към който следва да се счита отпаднала възможността за процесното финансиране…“, който според съда и по конкретната програма е краят на 2013 г. и в тази част от мотивите си съдът не е извършвал, както се посочи, каквото и да било тълкуване на процесния договор. Така посоченото изключва значението на отговора на втория въпрос за изхода на делото, поради което и същият въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

Останалите въпроси на касатора не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразно и цитираната т. 1 ТРОСГТКВКС №1/2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. Отговорите на същите са обусловени не от принципното прилагане на правна норма, като общо правило за поведение на правните субекти, но зависят изцяло от приетите от съда за установени конкретни факти по делото, и на също конкретната тяхна, дадена им от съда трактовка, поради което и са относими изцяло към правилността на решението, но не и към наличието на основания за допускане на касационно обжалване на същото. Поради изложеното и същите въпроси не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

При така изложеното и по отношение на всички, поставени от касатора въпроси, доколкото същите в съвкупност не разкриват наличието на годно общо основание за допускане на касационно обжалване, е недопустимо да се изследва наличието на което и да е от двете поддържани допълнителни такива основания за допускане на касационно обжалване по ал. 1 на чл. 280 ГПК – както на това по т. 1, така и на това по т. 3 от същия законов текст. По отношение на второто от двете следва в допълнение да се посочи още и това, че опитът за обосноваване на наличието му от страна на касатора, е изцяло бланкетен – чрез пресъздаване на съдържанието на уреждащия го законов текст на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без при това в случая както от съдържанието на конкретно приложимите законови норми, така и на съдебната практика по прилагането им, да се разкрива за настоящия касационен състав, каквато и да било необходимост от осъвременяване на тълкуването на същите норми или пък от създаването на нова съдебна практика по прилагането им, за да бъде същата осъвременявана и/или пък уеднаквявана – приложимите в случая норми от обективния правов ред са ясни и безпротиворечиви, а практиката по прилагането им – актуална, и също така непротиворечива.

Не е налице и твърдяната от касатора очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. В практиката на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният негов порок да може да бъде установен пряко от мотивите към него, при това – при обикновен прочит, и без за това да се налага някакъв нарочен анализ на приетото в мотивите, и на постановеното от съда. В случая очевидната неправилност се обосновава от жалбоподателя с твърдения, че съдът е извършил очевидно неправилно тълкуване на клаузите на процесния договор и неправилно е възприел фактите по делото, което е довело и до очевидна неправилност на самото решение. Така изложеното обаче е относимо изцяло към правилността на извършената от съда преценка на доказателствата по делото и на правните твърдения, и доводи на страните по същото, без при това от съдържанието на решението и на мотивите към него да се разкрива такъв тежък негов порок, че същият да води до очевидната му неправилност в смисъла, обяснен непосредствено по-горе.

По изложените съображения, касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато.

При този изход на производството по чл. 288 ГПК касаторът няма право на разноски за касационната инстанция, а ответникът по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение в установеният по делото, действително заплатен размер.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №49/26.08.2021 г., постановено от Бургаски апелативен съд по в. т. д. №146 по описа на съда за 2021 г.

ОСЪЖДА [община], БУЛСТАТ: BG000970051 да заплати на „НИБО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] сумата 6200 лв. адвокатско възнаграждение за защита пред касационната съдебна инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


Препраща към

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.
Деловодни данни

Вид съдебен акт: Определения за недопускане, Определения по чл. 288 ГПК

Отделение/Колегия: II-ро отделение, Търговска колегия

Допълнителен селективен критерий: Предстои добавяне

Навигация
Пособия

[cbxwpbookmarkbtn show_count="0" ]