Определение №****/**.**.2022 по дело №****/2021

докладвано от съдия Иво Димитров


Анотация

Въпрос

се претендира наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с твърдения, че възприетото от въззивния съд в решението му, тяхно разрешаване е в противоречие със задължителната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД – ППВС №4/68 г. и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на състави на ВКС: №93/23.06.2011 г. по т. д. №43/2010 г. на Второ т. о., №259/19.12.2014 г. по гр. д. №1746/2014 г. на Трето г. о., №136/01.03.2012 г. по гр. д. №414/2010 г. на Трето г. о., №88/17.06.2014 г. по т. д. №2974/2013 г. на Второ т. о., №158/17.10.2014 г. по т. д. №3594/2013 г. на Първо т. о. и др. Твърди се, че в противоречие с посочената практика и с указанията на ППВС №4/1968 г. въззивният съд не е отчел всички специфични за случая обстоятелства, имащи значение за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, и конкретно – младата възраст на пострадалия, изолацията му месеци след инцидента, невъзможността му да комуникира с околните.

Отговор

Спорът е допуснат до касация със следното Определение

Текст

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията Иво Димитров т. д. №******[/aam]******г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството К. Г. П., чрез процесуалния му представител адв. Н. Н. от САК, срещу въззивно решение №******[/aam]******г., постановено Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Осми състав по в. гр. д. 800 по описа на съда за 2021 г. Въззивното решение е обжалвано по касационен ред в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение №******[/aam]******г., постановено Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-1 състав по гр. д. №******[/aam]******г. в неговата отхвърлителна част, с която е отхвърлен предявеният от ищеца – касатор, иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за осъждането на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС” АД да заплати на ищеца и сумата 23000 лв., представляваща разликата над присъдения размер по главницата от 27000 лева до сума по главницата в общ размер от 50000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 05.12.2017 г. в [населено място], при управление на лек автомобил марка „Фиат“, модел „Мареа, peг. [рег. номер на МПС] , застрахован при ответното дружество по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ с полица №******[/aam]******г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Твърди се неправилност на изводите на съда относно справедливият в случая размер на обезщетението за неимуществени вреди, като формирани при неотчитане в достатъчна степен възрастта на пострадалия, последиците от увреждането за социалните му контакти, и при несъобразяване с конкретните социално-икономически условия в страната, индиция за които са и лимитите на застрахователни покрития за процесния период. Относно оплакването за нарушаване на съдопроизводствените правила се поддържа въззивният съд да не е изпълнил в достатъчна степен задължението си по чл. 12 ГПК да обсъди и прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните в тяхната съвкупност, както и показанията на разпитания по делото свидетел, включително и във връзка с другите, събрани по делото доказателства.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му в обжалваната част и осъждането на ответника да заплати на касатора допълнително и сумата 23000 лв., представляваща разликата над вече присъдените 27000 лв. по главницата до общо поддържаният размер по главницата от 50000 лв., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 07.08.2018 г. до окончателното изплащане, претендират се разноски съобразно изхода на делото за всички съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира следните въпроси, обуславящи според него допускане на касационно обжалване на въззивното решение, със съответното им обосноваване:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя, и длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост, и да ги съпостави реално с доказателствата по делото?

2. Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС №4/68 г. и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретният размер на обезщетението по справедливост?

По отношение на същите въпроси се претендира наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с твърдения, че възприетото от въззивния съд в решението му, тяхно разрешаване е в противоречие със задължителната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД – ППВС №4/68 г. и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на състави на ВКС: №93/23.06.2011 г. по т. д. №43/2010 г. на Второ т. о., №259/19.12.2014 г. по гр. д. №1746/2014 г. на Трето г. о., №136/01.03.2012 г. по гр. д. №414/2010 г. на Трето г. о., №88/17.06.2014 г. по т. д. №2974/2013 г. на Второ т. о., №158/17.10.2014 г. по т. д. №3594/2013 г. на Първо т. о. и др. Твърди се, че в противоречие с посочената практика и с указанията на ППВС №4/1968 г. въззивният съд не е отчел всички специфични за случая обстоятелства, имащи значение за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, и конкретно – младата възраст на пострадалия, изолацията му месеци след инцидента, невъзможността му да комуникира с околните.

3. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение да вземе предвид наред с указаните в ППВС №4/1968 г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица, и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените?

Твърди се, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с формирана практика на ВКС, обективирана в решения №31/25.03.2014 г. по т. д. №1203/2013 г. на Второ т. о., №217/20.12.2017 г. по т. д. №990/2017 г. на Второ т. о., №15/12.02.2018 г. по т. д. №1423/2017 г. на Второ т. о. и др., като не е съобразил решението си със социално-икономическите условия в страната и в достатъчна задълбоченост – с лимитите на застрахователни покрития по КЗ след 01.01.2016 г.

Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение по см. на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, която общо се обосновава от касатора с изложените съображения в жалбата му и с оглед на цитираната от него съдебна практика по сходни казуси.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в касационното производство.

В осъдителните му части за осъждане на ответника да заплати обезщетение за имуществени вреди, обезщетение за неимуществени вреди в размер на 27000 лв. по главницата и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното отхвърлително решение в неговата част, с която претенцията за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлена за сумата над 50000 лв. до общо първоначално претендираният с исковата молба размер от 94000 лв., със съответните последици по отношение на лихвите за забава върху същите суми, въззивното решение, като необжалвано от страните, е влязло в сила.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно справедливият размер на процесното обезщетение, съответно – и да потвърди частично с обжалваната по касационен ред част от решението си първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен искът на касатора за сумата над 27000 лв. по главницата, въззивният съд е приел в относимата към оплакванията в касационната жалба част от мотивите си, че от събраните по делото доказателства и най-вече експертно медицинско заключение се установява, че вследствие на удара ищецът е получил счупване на костите на лявата подбедрица в горната и част, последвано от оток, деформация от разместването на костите и невъзможност да движи и натоварва крака си, довели до трайно затруднение на движенията на левия долен крайник за срок по-дълъг от 30 дни, в случая – до 5 месеца. На пострадалия е извършена операция за закрито наместване под мониторен контрол на счупените кости и стабилизиране на костните фрагменти със заключващи титанова плака и винтове. След гладко протекъл следоперативен период пострадалият е бил изписан от болницата, като лечението му е продължило амбулаторно с назначени контролни прегледи и предписания да не стъпва на оперирания крак 3.5 месеца, предписана му е антикоагулантна терапия за още 30 дни и обезболяващи средства. Общо лечебният и възстановителен период продължил 5 месеца, през който период пострадалият е търпял болки и страдания, като през първите 30 дни след злополуката и около 2-3 седмици в началото на проведената рехабилитация с натоварване, болките са били с интензивен характер. През останалия период болките са били със спорадичен характер, най-вече при преумора и при рязка промяна на времето, което е налагало да ползва седативни и обезболяващи средства. Към момента на произнасянето на съда, след повече от две години от злополуката, ищецът вече не търпи болки и страдания в зоната на увреждането, към момента на прегледа му от ВЛ е стабилизиран, счупените кости са зараснали окончателно, има останал траен оперативен белег с дължина от 14 см. и ширина 0.5 см. Няма данни за усложнения по време на лечението. Движенията на левите колянна и глезенни стави са в пълен обем. Съдът е приел за установено от разпитаната по делото като свидетел баба на ищеца, че същият три дни лежал в болницата на носилка, защото нямало легла, виел от болка, тя му слагала лед на крака, защото нищо не му давали, а не можела да го премести в друга болница, тъй като нямала финансова възможност. Докато бил болницата, тя го обслужвала изцяло, след това в къщи с гипс 50 дни отново го обслужвала. Бил ученик в 10 клас, много отсъствал, преди катастрофата бил отличник, след това си намалил успеха, изгубил много материал. Продължава да си го боли при смяна на времето. При тези данни, като е съобразил възрастта на пострадалия – на 16 г., вида и тежестта на увреждането – счупване на костите на лявата подбедрица в горната им част; вида на проведеното лечение – закрито наместване на счупените кости и стабилизиране на костните фрагменти със заключващи титанова плака и винтове; продължителността на лечение и възстановяване – 5 месеца, от които 13 дни в болница, през който престой изцяло се е нуждаел от чужда помощ; следващите месец и половина с гипс, което сериозно затруднява движенията и справянето с най-елементарните нужди в ежедневието; периодът от месец след инцидента и 2-3 седмици по време на раздвижването на интензивни болки и страдания, както и явяващите се такива при преумора и промяна във времето; психическият дискомфорт, който е преживял поради необходимостта от ползването на чужда помощ и невъзможността да ходи на училище, и да осъществява обичайните за възрастта му дейности и контакти, съдът е намерил, че сумата от 27000в случая е справедливото обезщетение за компенсиране на доказаните болки и страдания към процесния период на 2017 г., а за да не уважи иска в по-голям размер, съдът е съобразил, че ищецът е напълно възстановен и няма данни за настъпили усложнения в хода на лечението.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 ТРОСГТКВКС №1/2010 г. по тълк. д. №1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд се е произнесъл по формулиран от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване, материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК.

В процесният случай и трите въпроса, формулирани от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване, съставляват годно общо основание за допускане на такова обжалване. Същите са правни и с оглед конкретният предмет на делото, дадените от въззивния съд техни отговори в обжалваното му решение, са обусловили изхода му във въззивната инстанция, като общо относими към критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, и към задължението на съда да посочи съществените от тези критерии за прилагане на принципа на справедливост, да ги съпостави реално с доказателствата по делото, при съобразяване с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС №4/68 г., и след обсъждане и анализиране на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, въз основа именно на комплексната им оценка, да определи справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. По така поставените въпроси настоящият състав се произнася общо, доколкото отговорите на първите два от тях общо определят задълженията на съда в изложените непосредствено по-горе и безспорно установени в практиката на касационната инстанция, насоки относно кръгът от критерии за определяне на справедлив размер на обезщетението, съответно – наложителността от комплексност и задълбоченост при оценката им от страна на съда, а третият въпрос съставлява доразвиване на по-общия, първи такъв в частта му относно отделни, застъпени в по-новата практика на ВКС, като подлежащи на оценка критерии – нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застраховани на трети лица, и икономическата конюнктура в страната, съобразно с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените.

Като приема, както се посочи, че формулираните от касатора правни въпроси съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, настоящият състав намира обаче, че по отношение на тях не се установява наличието на заявявания и поддържан от касатора в изложението му, допълнителен критерий за допускане на такова обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Противно на поддържаното в изложението, при съобразяване с конкретните оплаквания срещу правилността на въззивното решение, съдържащи се в касационната жалба и с действителното съдържание на решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на въззивния съд в решението му, обективирани в мотивите към същото, включително и възпроизведените в настоящите мотиви техни части, налага се извод, че в случая съдът е постановил решението си в съответствие, а не в противоречие с практиката на върховната съдебна инстанция, визирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изрично в мотивите на обжалваното решение въззивният съдебен състав е изтъкнал и оценявал, като фактори от значение за размера на процесното обезщетение възрастта на пострадалия, психическият дискомфорт, който е преживял поради необходимостта от ползването на чужда помощ, невъзможността да ходи на училище, и да осъществява обичайните за възрастта му дейности и контакти. Подробно са изследвани претърпените увреждания и последствията им, като интензивност и продължителност във времето върху цялостното състояние на ищеца, включително и с оглед затруднената му социална реализация, поради което и конкретните твърдения, обосноваващи претендираното противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС и на ВС по първия и втория въпроси от изложението на касатора, са в пряко противоречие с установените по делото, обективирани в мотивите на решението, действителни изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Що става въпрос за конкретните икономически фактори, изтъквани като такива от значение за размера на обезщетението в обосноваването на третия въпрос на касатора, макар и същите да не са изрично и поотделно обсъждани от съда в мотивите му, но от общото съдържание на последните може да се направи извод не че са игнорирани, а че са съобразени при определянето на този размер. Според постоянното застъпено в практиката становище, от разпоредбата на чл. 153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т. 3 от р. I на ППВС №1/13.07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965 година и с т. 13 ППВС №1/10.11.1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед на така изложеното, следва да се сподели наложеното в практиката принципно положение, че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от мотивите на решението да може да се направи извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение №60573 от 16.07.2021 г. по гр. д. №922/2021 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, определение №873 от 14.08.2017 г. по гр. д. №3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г. о., определение №60629 от 09.09.2021 г. по гр. д. №1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г. о. Същото се отнася в случая и до всеки от отделните критерии, релевантни за определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, поради което и съдът счита, че при конкретното съдържание на обжалваното въззивно решение, по делото не се установява да е налице законоустановеният в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване.

Не е налице и твърдяната от касатора очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. В практиката на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният негов порок да може да бъде установен пряко от мотивите към него, при това – при обикновен прочит, и без за това да се налага някакъв нарочен, и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и на постановеното от съда. В случая очевидната неправилност на въззивното решение, се заявява и обосновава от касатора с общото и неясно твърдение, че такава е налице с оглед цитираната от него съдебна практика по сходни казуси, което твърдение въобще не е годно да обоснове очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт в изложения непосредствено по-горе смисъл, а според касационния състав, такъв тежък порок на решението не се разкрива и от съдържанието му, и от това на мотивите към него.

По изложените съображения, касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато.

При този изход на производството по чл. 288 ГПК касаторът няма право на разноски за касационната инстанция, а ответникът по касация има такова право на претендираното юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №983/25.08.2021 г., постановено Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Осми състав по в. гр. д. №800 по описа на съда за 2021 г.

ОСЪЖДА К. Г. П., ЕГН: [ЕГН] с адрес [населено място], [улица] да заплати на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС” АД, ЕИК:[ЕИК] сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за защита в касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


Препраща към

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.
Деловодни данни

Вид съдебен акт: Определения за недопускане, Определения по чл. 288 ГПК

Отделение/Колегия: II-ро отделение, Търговска колегия

Допълнителен селективен критерий: Предстои добавяне

Навигация
Пособия

[cbxwpbookmarkbtn show_count="0" ]