Определение №****/**.**.2022 по дело №****/2021

–1/ „ Длъжен ли е въззвният съд да обоснове решението си като обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност“. Страната е изброила съдебни актове, които според нея, обосновавали поддържаното основание. Посочила е, че въззивният съд не бил обсъдил в цялост заключението на вещото лице Е., като е интерпретирала своето разбиране във връзка с това заключение. Поставен е въпросът- 2/ „ Следва ли достоверността на показанията на свидетел, заинтересован от изхода на спора да се преценява с оглед всички доказателства по делото“. В тази връзка, след изброяване на съдебни актове на ВКС е развито оплакване за неправилност на изводите на съда по отношение цененето на показанията на водача на автомобила, участник в ПТП, тъй като не бил извършил преценка, с оглед чл. 172 ГПК. Поставен е въпросът-3/ „Съставлява ли разпоредбата на чл. 179 КЗ / отм./ по смисъла на чл. 16 от Регламент ІІ / ЕО №664/97г./ „особена повелителна норма“ по съображения, извлечени въз основа на подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемането на тази разпоредба“. Страната подробно е изложила разбирането си по въпроса като е извела от него, това че съдът не е следвало да приложи румънския закон, предвиждащ 3 годишна погасителна давност за тези искове, а българското право относно сроковете, които били установени в императивни норми и в защита на потребителя. Цитирал е практика на СЕС, с която изрично е установено, че нормите предвиждащи тригодишни давностни срокове за вреди, претърпени от застрахователно събитие не могат да бъдат разглеждани като свръхповелителни. Въпреки това, страната счита, че може да се възприеме нейното разбиране, че такива норми попадат в изключенията, тъй като имат такова значение за вътрешния правен ред, което обосновава неприлагането на този срок. Поставен е въпросът: 4/ „Непропорционално кратките срокове за предявяване на прекия иск на третото увредено лице при транспортни пътни произшествия съставляват ли пречка по смисъла на чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека за достъп до правосъдие и до нарушаване правото на справедлив съдебен процес на българските граждани в държавата, в която са настъпили преките вреди и съставляват ли те съображения за нарушаване на българския обществен ред по смисъла на чл. 26 от регламент Рим ІІ. Длъжен ли е бил съдът да се произнесе по въпроса дали последиците от приложимото, според отпращащата норма право е в съответствие с българския обществен ред“. Страната е развила своето разбиране по въпроса, като в заключение е заявила, че по него не е налице съдебна практика, поради което счита, че е осъществено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Други доводи не са развити.