Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2021

докладвано от съдия Албена Бонева


Анотация

Въпрос

Относно задължението на съда да обсъди всички релевантни доводи и възражения на страните.

Отговор

Плащането на държавната така по исковата молба е част от редовността на същата и съответно от значение за надлежното упражняване на правото на иск. Когато първостепенният съд укаже на ищеца да плати, но той не го стори в срок, исковата молба се връща, а образуваното по нея производство се прекратява. Когато нередовността е установена за първи път от въззивна или касационна инстанция, те сами оставят производството без движение с указание да се плати дължимата такса от ищеца по делото, а ако той не изпълни в срок – обезсилват постановените решения като недопустими и прекратяват производството по делото. Правилото на чл. 77 ГПК урежда хипотеза, при която страната е останала задължена за разноски, но това не включва хипотезата, когато се касае за внасяне на държавна такса, за което изрично й е било указано по чл. 129, ал. 2 ГПК, но тя не е изпълнила в срок. Обратното би обезсмислило изобщо изискването по чл. 128, т. 2 ГПК, последицата по чл. 129, ал. 3 ГПК при неизпълнение на указанието за внасяне на таксата и отговорността по чл. 129, ал. 6 ГПК. Това би значило, че делото следва да се гледа независимо дали е платена или не държавната такса, а при приключването му съдът ще я събере по чл. 77 ГПК, при това направо от загубилата страната, предвид резултата по материалноправния спор, а която не винаги е ищеца; указанията на съдилищата за внасяне на държавна такса и оставяне на производството без движение биха се обезсмислили, а при неизпълнение на същите не би следвало да се прилага изрично уредената от законодателя последица по чл. 129, ал. 3 ГПК. Възможно е поради грешка част цялата или част от дължимата държавна такса да не е била събрана от съдилищата, защото те не са дали указания по чл. 129, ал. 2 ГПК или са дали неточни указания досежно размера й - тогава сумите се събират принудително въз основа на определение по чл. 77 ГПК. Нормата няма как да се приложи при вече преклудирана възможност ищецът да отстрани нередовностите на исковата молба.

Текст

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

БОЯН ЦОНЕВ, МАРИЯ ХРИСТОВА

при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр. дело №******[/aam]******г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена А. И. А., чрез адвокат А. З., срещу въззивно решение №******[/aam]******г., постановено Софийски апелативен съд по въззивно гр. д. №******[/aam]******г.

Касаторът излага доводи за недопустимост, евентуално за неправилност на въззивното решение.

Насрещната страна “Обединена Българска Банка АД, представлявано от изпълнителните директори Т. М. и С. Г., чрез адвокат И. К., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е неоснователна. В открито съдебно заседание заявява, че е допуснато нарушение на чл. 235 ЗЗД от въззивния съд, който е обсъдил частично повдигнат въпрос относно нередовност на исковата молба. Това не е довело обаче до недопустимост или неправилност на въззивното решение. Твърди, че държавната такса по иска е внесена по сметка на Районен съд – Пловдив, т. е. още при подаване на исковата молба ищецът бил изпълнил задължението за внасяне на държавна такса – тя е внесена по сметка на бюджета на съдебната власт. Указанието на Благоевградския окръжен съд за внасяне на държавната такса е получено на 18.12.2017 от сътрудник на адв. Т.. Указанието било вероятно неглижирано поради факта, че адвокатът знае, че е внесена държавната такса още с исковата молба. Освен това указанието на съда е неправилно, защото не е за поправяне на вече извършено действие. Ищецът няма задължение да плаща държавна такса, след като вече го е сторил. След получаване на второто съобщение лично от банката, плащането на таксата е извършено в срок; в крайна сметка държавната такса е платена два пъти. Според страната, дори и да не е платена изобщо държавната такса, това не обуславя недопустимост на постановеното решение. Практиката на ВКС била непротиворечива, че ако страната остане задължена за разноски, съдът на осн. чл. 77 ГПК не само има право, но е и длъжен да ги събере принудително от задължената страна. В ТР 1/2017 г. от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС е изяснено кои са пороците, водещи до недопустимост на въззивното решение, а между тях не е посочен неплащането на държавна такса. Основанията за недопустимост на съдебното решение са изброени и в т. 9 на ППВС 1/1985 г. на ВС на РБ. Според страната за съдебната практика недопустимо е само онова съдебно решение, което не отговаря на изискванията делото да се реши по същество. Претендира разноски за инстанцията.

За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното:

Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил в обжалваната част решението на първостепенния Благоевградски окръжен съд, приел за установено, че А. И. А. дължи на “Обединена Българска Банка АД суми, представляващи главница по договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 16.02.2006 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК до окончателното погасяване; представляваща договорна лихва за периода от 25.02.2012 г. до 25.07.2017 г.; наказателна лихва за периода от 25.02.2012 г. до 15.08.2017 г.

При извършената проверка относно допустимостта и валидността на първостепенното решение, въззивният съд намерил за неоснователно възражението на А., че дължимата държавна такса по исковата молба не е внесена от кредитора по банкова сметка на първата инстанция – посочил, че макар и в платежното нареждане да не е посочено, че получател на сумата е ОС-Ботевград, то при извършената от ОС-Благоевград служебна проверка в счетоводството на съда е констатирано, че сумата е внесена именно по сметка на ОС-Благоевград и искането за връщане на исковата молба, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, респ. за прекратяване на делото, е неоснователно.

Въззивното решение е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по тълкуването на чл. 235, ал. 2 ГПК – относно задължението на съда да обсъди всички релевантни доводи и възражения на страните.

Разрешението на въззивния съд е в противоречие с така даденото разрешение. А. А. е възразил във въззивната си жалба, че първоинстанционното решение е недопустимо като постановено по искова молба, нередовностите на която (плащане на държавна такса) не са отстранени в срок. Страната е поддържала, че указанието на първостепенния съд до ищеца да заплати държавна такса му е съобщено на 18.12.2017 г., чрез адвокатския сътрудник на процесуалния представител адв. П., и от тогава започва да тече срокът по чл. 129, ал. 2 ГПК, но изпълнение е последвало много след изтичане на преклузивния срок. Има второ връчване на същото съобщение, на 29.09.2018 г., на адреса на банката – ищец, като А. развива доводи, че то е без значение за вече изтеклия срок за изпълнение. Първостепенният съд се е произнесъл по възражението за нарушение на чл. 129, ал. 2 ГПК, но няма и дума относно връченото съобщение на адвокатския сътрудник на адв. П. – като факт, съответно няма и изложени съображения дали съдът все пак го е отчел, но е приел, че това връчване е нередовно и защо. В първоинстнционното решение е записано, че според съобщението, пришито на л. 30 от делото (това е второто по ред връчване на същите указания, вече на адреса на банката-ищец), указанията на съда са редовно връчени на ищеца на 29.01.2018 г. и по делото с молба от 30.01.2018 г., подадена с куриер на 29.01.2018 г., са изпълнени в срок. По аналогичните възражения на А. А. във връзка с допустимостта на първоинстанционното решение, въззивният съд изобщо няма произнасяне. Той е обсъдил в решението си само възражението, че таксата е платена не по сметка на първоинстанционния Благоевградски окръжен съд, а по сметката на друг съд, и го е намерил за неоснователно, като е намерил, че таксата е внесена по сметка именно на сезирания Благоевградски окръжен съд. Няма произнасяне относно това изпълнението дали е било в срок, съответно не са обсъждани и двете съобщения до ищеца да внесе дължимата държавна такса по исковата молба.

Допуснато е нарушение на съдопроизводствените правила, а то касае допустимостта на производството във връзка с това дали последвалото изпълнение на указанията по чл. 129, ал. 2 ГПК, след преклузивния срок, са санирали с обратна сила порока на нередовната искова молба.

Настоящият състав намира, че исковата молба е била нередовна – няма приложен документ за платена държавна такса по сметка на първоинстанционния Благоевградски окръжен съд. Едва пред касационна инстанция се прави твърдение, че дължимата държавна такса била платена грешно по сметка на друг съд – РС Пловдив, като липсват и надлежни доказателства за това. Представеният платежен документ сам по себе си не значи, че дължимата по настоящото дело е внесена, макар и грешно, по сметката на друг съд, защото е възможно страните да имат и други правни спорове. РС – Пловдив не е съд по делото, нито е имало спор относно родова и местна подсъдност; сам ищецът по настоящото дело признава, че внесената по сметката на районния съд сума още през 2017 г. не е преведена по нужната сметка, нито пък е получена обратно. Правилно, при тези данни първостепенният съд е указал на ищеца да внесе дължимата държавна такса по сметка на Благоевградския окръжен съд, като го е предупредил, че при неизпълнение производството по делото ще бъде прекратено. Налице е надлежно връчване на указанието по чл. 129, ал. 2 ГПК чрез процесуалния представител на ищеца на 18.12.2017 г. Изпълнение не е последвало в едноседмичен срок. Предположенията на страната за вероятната причина адвокатът да неглижира указанието, са без значение за извода, че то не е изпълнено и за последиците по чл. 129, ал. 3 ГПК. При тези данни първостепенният съд е следвало да върне исковата молба и прекрати производството по делото. Неправилно, вместо това, девет месеца по-късно, е изпратил ново съобщение до ищеца с идентично указание да отстрани нередовностите на исковата молба.

Плащането на дължимата държавна такса и представяне на платежен документ като приложение на исковата молба е изискване за нейната редовност. Редовната искова молба е положителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск. Исковият процес е недопустим, ако не са налице положителните процесуални предпоставки за съществуването или за упражняването на правото на иск, или ако съществуват процесуалните пречки за съществуването или за упражняване правото на иск. Нещо различно не е прието в мотивите на ТР №******[/aam]******г. на ОСГТК на ВКС. Напротив, изяснено е че недопустимо е съдебното решение, постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество – отсъствие на положителна, или наличие на отрицателна процесуална предпоставка, свързана с възникването, съществуването и упражняването на правото на иск. Предпоставките се разграничават на абсолютни и относителни, според това, дали за тях съдът следи служебно (както е при абсолютните, между които и редовност на исковата молба), или се вземат предвид само по отвод на страната (при относителните). Аналогични са и разясненията, дадени в т. 9 ПП №******[/aam]******г. на ВС на РБ – измежду случаите, при които решението не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество е ненадлежното упражняване правото на иск, като в тълкувателния акт са дадени примери, които не са изчерпателни, на случаи на липса на право на иск и на ненадлежното му упражняване.

В ТР №1/2001 г. от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС също е разяснено, че когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той я оставя без движение с указания до ищеца да ги отстрани. При неизпълнение първоинстанционното решение се обезсилва, като не се правят изключения относно някои от нередовностите на исковата молба и в частност при неплащане на държавна такса. Изрично в мотивите на тълкувателния акт е посочено, че отстраняването дефектите на исковата молба пред този съд може да се отнася до всички реквизити на исковата молба, посочени в чл. 98/отм./ и чл. 99 ГПК /отм./, съответни на чл. 127 и чл. 128 ГПК от 2007 г., т. е. и относно изискването да се представи документ за внесената държавна такса. Касационната инстанция, която също следи служебно за допустимостта на исковото производство, съответно допустимостта на въззивното решение, ако за първи път установи, че не е внесена дължимата държавна такса по исковата молба, оставя сам производството по делото без движение с указание да се внесе нужната сума, а ако то не бъде изпълнено обезсилва решенията на двете инстанции и прекратява делото в изпълнение на правомощието си по чл. 218ж, ал. 2 ГПК /отм./, аналогичен на чл. 274, ал. 4 ГПК от 2007 г. Тези постановки са приети за относими и при действието на ГПК от 2007 г. според т. 5 ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС с едно изключение – противоречие между обстоятелствена част и петитум досежно посочения ответник по иска, в който случай въззивният съд обезсилва първоинстанционното решение и връща делото на първостепенния съд сам до отстрани нередовността.

Така изложеното сочи несъмнено, че плащането на държавната така по исковата молба е част от редовността на същата и съответно от значение за надлежното упражняване на правото на иск. Когато първостепенният съд укаже на ищеца да плати, но той не го стори в срок, исковата молба се връща, а образуваното по нея производство се прекратява. Когато нередовността е установена за първи път от въззивна или касационна инстанция, те сами оставят производството без движение с указание да се плати дължимата такса от ищеца по делото, а ако той не изпълни в срок – обезсилват постановените решения като недопустими и прекратяват производството по делото.

Правилото на чл. 77 ГПК урежда хипотеза, при която страната е останала задължена за разноски, но това не включва хипотезата, когато се касае за внасяне на държавна такса, за което изрично й е било указано по чл. 129, ал. 2 ГПК, но тя не е изпълнила в срок. Обратното би обезсмислило изобщо изискването по чл. 128, т. 2 ГПК, последицата по чл. 129, ал. 3 ГПК при неизпълнение на указанието за внасяне на таксата и отговорността по чл. 129, ал. 6 ГПК. Това би значило, че делото следва да се гледа независимо дали е платена или не държавната такса, а при приключването му съдът ще я събере по чл. 77 ГПК, при това направо от загубилата страната, предвид резултата по материалноправния спор, а която не винаги е ищеца; указанията на съдилищата за внасяне на държавна такса и оставяне на производството без движение биха се обезсмислили, а при неизпълнение на същите не би следвало да се прилага изрично уредената от законодателя последица по чл. 129, ал. 3 ГПК.

Възможно е поради грешка част цялата или част от дължимата държавна такса да не е била събрана от съдилищата, защото те не са дали указания по чл. 129, ал. 2 ГПК или са дали неточни указания досежно размера й – тогава сумите се събират принудително въз основа на определение по чл. 77 ГПК. Нормата няма как да се приложи при вече преклудирана възможност ищецът да отстрани нередовностите на исковата молба.

В случая ищецът е внесъл държавната такса след преклузивния срок, което прави изпълнението невалидно – арг. чл. 64, ал. 1 ГПК. Последвали други процесуални действия на страните и съда, вкл. постановяването на съдебни решения, не го валидират. Съдът няма право да преценява кое от изискванията за редовност на искова молба ще съблюдава и кое – не, при кое неизпълнение на указания по чл. 129, ал. 2 ГПК ще прилага последиците по чл. 129, ал. 3 ГПК и за кое – не. Повторното указание по чл. 129, ал. 2 ГПК до ищеца не възобновява, нито удължава вече изтеклия срок за изпълнение. То не може да се разглежда и като погрешно указан по-дълъг срок за изпълнение с последиците по чл. 62, ал. 3 ГПК, защото на практика е дадено повторно, ново указание, при вече неизпълнено указание по чл. 129, ал. 2 ГПК, за което последицата е прекратяване на производството. Като е разгледал, въпреки това иска по същество, първостепенният съд е постановил недопустимо решение. Като го е потвърдил, въззивният съд сам недопустимо се е произнесъл.

В заключение, въззивното решение и първоинстанционното решение, но само в обжалваната част, следва да бъдат обезсилени, а производството по делото прекратено.

Диспозитивът на въззивното решение е непрецизен – с него е потвърдено решението на СГС в „обжалваната част“, а коя е тя следва да се изяснява от мотивите на въззивния съдебен акт, което не отговаря на изискването по чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК и би могло да създаде неясноти относно формираната сила на пресъдено нещо, съответно при принудителното изпълнение на съдебния акт.

Касационната инстанция е приела и докладвала в определението си по реда на чл. 288 ГПК, че обжалваното пред Софийския апелативен съд е първоинстанционното решение, с което е прието за установено, че А. И. А. дължи на “Обединена Българска Банка АД суми, представляващи главница по договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 16.02.2006 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК до окончателното погасяване; представляваща договорна лихва за периода от 25.02.2012 г. до 25.07.2017 г.; наказателна лихва за периода от 25.02.2012 г. до 15.08.2017 г., както и съдебноделоводните разноски. В тази част е разгледан спорът от въззивния съд.

Следователно въззивното решение следва да бъде изцяло обезсилено, а първоинстанционното – в указаната по-горе част.

При този резултат, ищецът трябва да заплати на насрещната страна сторените по делото съдебноделоводни разноски – общо 5615,28 лв.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА изцяло въззивно решение №10236 от 12.03.2021 г., постановено Софийски апелативен съд по въззивно гр. д. №4382/2019 г. и решение №2589/07.06.2019 г., постановено от Благоевградски окръжен съд по т. д. №153/2017 г. в частта, с която е прието за установено, че А. И. А. дължи на “Обединена Българска Банка АД суми, представляващи главница по договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 16.02.2006 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК до окончателното погасяване; представляваща договорна лихва за периода от 25.02.2012 г. до 25.07.2017 г.; наказателна лихва за периода от 25.02.2012 г. до 15.08.2017 г., както и съдебноделоводните разноски, на осн. чл. 293, ал. 4 ГПК.

ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. №3517/2021 г. на Върховния касационен съд. гр. д. №153/2017 г., по гр. д. №4382/2019 г. на Софийския апелативен съд и по т. д. №153/2017 г. на Благоевградския окръжен съд.

ОСЪЖДА “Обединена Българска Банка АД, представлявано от изпълнителните директори Т. М. и С. Г., да заплати на А. И. А. сумата в размер на 5615,28 лв., съставляваща сторени по делото във всички инстанции съдебноделоводни разноски.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


Препраща към

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.
Деловодни данни

Вид съдебен акт: Решения по чл. 290 ГПК

Отделение/Колегия: IV-то отделение, Гражданска колегия

Допълнителен селективен критерий: чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК

Навигация
Пособия

[cbxwpbookmarkbtn show_count="0" ]