Решение №****/**.**.2022 по дело №****/2022

докладвано от съдия Павел Банков



Класификация

  • Вид съдебен акт: Решения по чл. 290 ГПК
  • Колегия/Отделение: III-то отделение, Гражданска колегия
  • Допълнителен селективен критерий: Предстои добавяне

Анотация

Въпрос

относно съдържанието на понятието „задоволяване на нужди на семейството“ по смисъла на чл. 32, ал. 2 СК/чл. 25, ал. 2 СК /отм./.

Отговор
За да прочетете пълния текст на съдебния акт е необходимо да влезете в профила си ВХОД или да закупите абонамент КУПЕТЕ СЕГА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести декември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Илияна Папазова

ЧЛЕНОВЕ: Майя Русева

Джулиана Петкова

при участието на секретаря Райна Стоименова, като разгледа докладваното от съдията Русева г. д.N.393 по описа за 2022г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“АД срещу решение №******г. д.№******г. д.№******главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 21.03.06г., ведно със законната лихва, считано от 20.10.17 до окончателното изплащане, и 19 912,71 евро договорна лихва за периода 20.10.14-20.10.17, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 3.11.17 и изпълнителен лист по ч. г. д.№******гат се оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост. Моли се за отмяна на атакуваното решение и уважаване на претенцията с присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Ответната страна Ш. Х. А. оспорва жалбата; претендира разноски.

С определение №.423/18.05.22е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпрос относно съдържанието на понятието „задоволяване на нужди на семейството“ по смисъла на чл. 32, ал. 2 СК/чл. 25, ал. 2 СК /отм./.

В отговор на поставения въпрос, по които е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд намира следното:

Предвид императивната разпоредба на чл. 32, ал. 2 СК/чл. 25, ал. 2 СК от 1985г. /отм./, съпрузите отговарят солидарно за задълженията, поети от двамата или от единия от тях за задоволяване на нужди на семейството; под „нужди на семейството” се разбират общите потребности на членовете на семейството, които според практиката главно са за снабдяване с храна, стоки, продукти, материали, заплащането на необходимите за съвместния живот разходи/включително за оправданите лични нужди на членовете на семейството/, задоволяването на които произтичат от изискванията за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ. Счита се, че всичко закупено от съпрузите по време на брака /включително и закупуването на недвижими имоти/ с посочената цел е за нуждите на семейството. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна; ако той не направи това, следва да се приеме, че сумата е разходвана и то за семейни нужди. Когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване нужди на семейството. Щом вещите, удовлетворяващи нужди на семейството, са по начало общи независимо от това, на чие име са придобити, то и задълженията, изпълняващи същата функция, следва да бъдат солидарни, независимо дали са поети от единия от съпрузите /реш.№******г. д.№.2077/2019, ІІІ ГО, реш.№.293/19.11.13 по г. д.№.3267/2013, ІІІ ГО, реш. по г. д.№.6452/2013, ІV ГО/.

По основателността на касационната жалба:

От събраните по делото доказателства /в това число писмени, счетоводна и графологични експертизи/ се установява, че:

– на 21.03.06 между „Банка ДСК“ЕАД и С. А. А. /кредитополучател/, през време на брака му с ответницата Ш. Х. А., е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот /1/6ид. ч. от НУПИ – имот №.56007, находящ се в [населено място], м.“Пясъка/ в размер на 180 000 евро; сумата е получена на 30.03.06 със срок на издължаване 300месеца и лихва 5,50% за период от 3г., а впоследствие – преференциална лихва, определена от банката в „Условията за ползване на преференциален лихвен процент по жилищен кредит“ в случай, че кредитополучателят отговаря на тях; предвидено е, че промяната на лихвата от банката е задължителна за страните /чл. 7.1/; ако кредитополучателят заплаща преференциална лихва по кредита, от датата на отпадане на някое от условията, при които е предоставена преференцията, кредитът се олихвява със стандартна лихва, приложима от кредитора към същата дата /чл. 7.4./; при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие /чл. 19.2/; подписът в договора за С. А. е положен от него; подписът върху последната страница за Ш. А. като втори кредитополучател не е положен от нея /тройна графологичната експертиза/; не се установява приложеното по делото допълнително споразумение от 28.10.09 да е подписано С. А. /установяването на това обстоятелство с оглед оспорването на ответницата (чийто подпис документа не носи) е в тежест на ищеца (чл. 193, ал. 3 ГПК), графологичната експертиза съдържа заключение, че не може да даде отговор дали подписите са изпълнени от С. А.; други доказателства не са ангажирани/;

– с получената от кредита сума е закупен недвижим имот – 1/6ид. ч. от НУПИ – имот №.56007, находящ се в [населено място], м.“Пясъка, с площ 4603кв. м., върху който е учредена договорна ипотека в полза на банката; в нотариалния акт за ипотеката /№.95, т.І, рег.№.711, д.№.83/06/28.03.06 на нотариус Д. Ч., №.492с район на действие РС Ц./ имотът е описан като неурегулиран имот с начин на трайно ползване незастроен имот за курортно-рекреационен обект; на 5.11.20 същият е продаден от ответницата и А. С. А. и Ю. С. А. – като наследници на С. А., починал на 1.03.14, на А. Д. /нот. акт за продажба на идеална част от недвижим имот №.35, рег.№.6512, д.723/2020 от 5.11.20 на нотариус М. В., рег.№.370 на НК със съдебен район [населено място]/;

– последното плащане по кредита е постъпило на 21.01.13/700евро/ и се отнася за погасяване на вноска към 28.10.10;

– на 22.09.17 на ответницата е връчена лично нотариална покана, с която е уведомена, че банката ищец обявява кредита за предсрочно изискуем поради забава в погасяването на задълженията; впоследствие банката се е снабдила и с изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. г. д.№.506/2017 на РС Дулово;

– дължимите суми според представените счетоводни книги са 299 432,84 евро, а при изчисление с първоначално договорената лихва 5,50% – общо 228 132,23 евро; размерът на падежиралите задължения на кредитополучателя, изчислени на база договорена лихва в размер на 5,50%, са в размер на 95 302,58 евро, като заключението на съдебно-счетоводната експертиза съдържа подробни таблици с изчисления по дати.

Съгласно разпоредбата на чл. 25, ал. 2 СК/отм./ /чл. 32, ал. 2 от действащия СК/ за задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване нужди на семейството, те отговарят солидарно. В разглежданата хипотеза с процесния договор съпругът на ищцата е поел задължение да върне получен кредит, с който през време на брака им е закупен недвижим имот, придобит от съпрузите в съпружеска имуществена общност. С оглед отговора на правния въпрос следва да се приеме, че когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване нужди на семейството; щом вещите, удовлетворяващи нужди на семейството, са поначало общи независимо от това, на чие име са придобити, то и задълженията, изпълняващи същата функция, следва да бъдат солидарни, независимо дали са поети от единия от съпрузите; под „нужди на семейството” се разбират общите потребности на членовете на семейството, които според практиката главно са за снабдяване със храна, стоки, продукти, материали, заплащането на необходимите за съвместния живот разходи; счита се, че всичко закупено от съпрузите по време на брака /включително и закупуването на недвижими имоти/ с посочената цел е за нуждите на семейството. Установяването на противното е в тежест на оспорващия съпруг и следва да бъде доказано при условията на пълно и главно доказване. В настоящият случай горепосочената презумпция не е оборена от ответницата. Фактът, че закупеният имот е придобит при условията на съсобственост с други лица, както и че предназначението му според отразеното в нотариалния акт за ипотека е за курортно рекреационен обект, сам по себе си не означава, че покупката не е за нуждите на семейството. Евентуално закупуване на имот с инвестиционни намерения не изключва използването му за задоволяване на нужди на семейството – в това число например за заплащане с приходи от същия на разходи за задоволяване на нужди от семейството, които, с оглед изискванията за солидарност и взаимопомощ, следва да се поемат от двамата съпрузи /чл. 25, ал. 1 СК отм./. Същевременно не са ангажирани доказателства, от които да се установява, че получените средства/ придобитият имот, е облагодетелствал само имотното състояние на съпруга на ответницата, респективно такива, че получените от кредита средства са използвани за удовлетворяване на цели извън нуждите на семейството. Предвид изложеното, поради необорване на презумпцията, че средствата от кредита са използвани за нужди на семейството, настоящият състав намира, че за връщането им солидарно отговорни по реда на чл. 25, ал. 2 СК /отм./ са и двамата съпрузи, респективно и Ш. А..

С оглед спирането на погашенията банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем, като е уведомила за това ответницата на 22.09.17г.-от която дата и кредитът е станал предсрочно изискуем. Във връзка с определяне на дължимия размер на вземането, настоящият състав намира, че възраженията за нищожност на клаузите на чл. 7.1 и 7.4.- като неравноправни на основание чл. 146 вр. с чл. 143, т. 12 З.-поради това, че същите дават право на търговеца или доставчика да увеличи цената без потребителят да има право да се откаже от договора, ако окончателната цена е значително завишена в сравнение с уговорената при сключването на договора, са основателни. Доколкото е сключен договор за кредит с физическо лице, който не е предназначен за търговска и професионална дейност, кредитополучателят има качество на потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 ДР З. и следователно се ползва от защитата на потребителите, предвидена в З.. Съгласно чл. 143 З. неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, а чл. 146 З. /ал. 1-ал. 4/ предвижда, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при Общи условия; когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие в договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказване пада върху него /ал. 4/. Обстоятелството, че някои условия са индивидуално уговорени, не изключва обявяването на останалата част от договора за нищожна. В разглежданата хипотеза оспорените клаузи включват възможност банката да променя едностранно лихвения процент. Съгласно трайно установената практика конкретната формула за изчисляване на лихвата, съответно базовият лихвен процент, е съществен елемент от съдържанието на банковата сделка и изключва възможността да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключване на договора, независимо дали лихвеният процент е фиксиран или променлив; когато на потребителя не е предоставена достатъчно конкретна и ясна информация как банката може едностранно да променя цената на предоставената финансова услуга и когато нейната методология не е част от кредитния договор, кредиторът не може да се счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 З. /реш.№.205/7.11.16 по т. д.№.154/2016, І ТО, реш.№95/13.09.16 по т. д.№. 240/2015 г., ІІ ТО, реш.№.201/2.03.16 по т. д.№.2780/2015, ІІ ТО и др./. Предвид изложеното настоящият състав намира, че в частта, предвиждаща едностранна промяна на лихвата, без възможност на кредитополучателя да се откаже от договора /дори изрично е посочено, че промяната на лихвата при всички случаи е задължителна за него/, оспорените клаузи са неравноправни, не се установява да са индивидуално уговорени и съответно са нищожни по смисъла на чл. 146 З.. Поради това и размерът на задължението следва да се определи съобразно първоначалния погасителен план – при първоначалния ясно определен лихвен процент в размер на 5,50 % /произтичащата от чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 З. нищожност на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката – кредитор да променя едностранно лихвата по кредита, не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, който е точно определен към датата на подписване на договора – по дефиниция от чл. 430, ал. 1 вр. ал. 2 ТЗ договорът за банков кредит е възмезден – срещу задължението на банката да отпусне парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата сума съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената с банката лихва по кредита; последната е своеобразна цена, която се дължи като насрещна престация за ползването на предоставените парични средства; предвид правната природа на лихвата по чл. 430, ал. 2 ТЗ и нейното предназначение, уговарянето в договора за банков кредит на лихва в отнапред известен за заемополучателя размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя – реш.№.92/9.09.19 по т. д.№. 2481/2017, ІІ ТО/.

Доколкото е направено възражение за давност, следва да се има предвид, че разпоредбата на чл. 111, б. вЗЗД-предвиждаща, че с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания, е неприложима. За да е налице периодично плащане, то същото по естеството си следва да има периодичен характер или да е установено като такова със закон; периодичните плащания представляват самостоятелно обособени, еднородни престации, независими една от друга, и произтичащи от общ юридически факт; поради това всяко от тези плащания е независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения. При договора за заем е налице неделимо плащане и в случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части /аргумент за противното основание от чл. 66 ЗЗД/, но това не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора /реш.№.261/12.07.11 по г. д.№.795/2010, ІV ГО/. Поради това и за вземанията за главница по този договор е приложима общата 5г. давност. При това положение и доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 20.10.17/от която се счита предявен и искът по чл. 422 ГПК/, от тази дата е прекъсната и давността на основание чл. 116, б. б ЗЗД, респективно вземанията за главницата /възлизаща на 162 574,79 евро/ са частично погасени по давност за периода до 19.10.12г. На база заключението на ССЕ и определено при условията на чл. 162 ГПК, погасеното по давност за горепосочения период вземане е в размер на 8120,93евро – и съответно дължимата главница възлиза на 154 453,86 евро. Върху нея се дължи и законна лихва, считано от 20.10.17г. до окончателното изплащане. При условията на чл. 111, б. в ЗЗД е погасено и част от вземането за договорни лихви /възлизащо на 61 947,81евро при лихвен процент 5,50%/, претендирано за времето 18.02.10-20.10.17 – а именно – за периода до 19.10.14 – поради което за времето 20.10.14-20.10.17 дължимата лихва възлиза на 19 912,71евро.

Въззивната инстанция е процедирала в отклонение от цитираната в отговора на правния въпрос задължителна практика на ВКС, като в резултат на това е постановен незаконосъобразен акт. На основание чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК той трябва да бъде отменен, а претенциите по чл. 422 ГПК – уважени.

С оглед изхода на спора Ш. А. следва да плати на „Банка ДСК“АД общо 9243,63лв разноски и юрисконсултско възнаграждение за трите инстанции съразмерно на уважената част от иска.

Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение №.1092/28.10.21 по г. д.№.93/2021 на АС София, 7с., вместо което постановява:

ПРИЗНАВА ЗАдв УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че Ш. Х. А. дължи на „Банка ДСК“АД по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 21.03.06 154 453,86 евро главница, ведно със законната лихва, считано от 20.10.17г. до окончателното изплащане, и 19 912,71 евро договорна лихва за периода 20.10.14-20.10.17, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 3.11.17 и изпълнителен лист по ч. г. д.№.506/2017 на РС Дулово.

ОСЪЖДА Ш. Х. А. да плати на „Банка ДСК“АД 9243,63лв. разноски и юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 1 вр. с ал. 8 ГПК.

Решението е окончателно.


Свързани съдебни актове

Препраща към

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирани норми и термини


Деловодни данни

Вид съдебен акт: Решения по чл. 290 ГПК

Отделение/Колегия: III-то отделение, Гражданска колегия

Допълнителен селективен критерий: Предстои добавяне

Пособия

[cbxwpbookmarkbtn show_count="0" ]