Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2021

докладвано от съдия Геновева Николаева



Класификация

  • Вид съдебен акт: Решения по чл. 290 ГПК
  • Колегия/Отделение: III-то отделение, Гражданска колегия
  • Допълнителен селективен критерий: чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК

Анотация

Въпрос

Констатираната от съда нищожност по чл. 146 ЗЗП на клауза от договор за банков кредит, предвиждаща начина на формиране на договорната лихва и правото за банката – кредитор да променя едностранно размера на договорната възнаградителна лихва по кредита, обуславя ли нищожност и на съдържащата се в клаузата уговорка за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в конкретно определен размер?

Отговор
За да прочетете пълния текст на съдебния акт е необходимо да влезете в профила си ВХОД или да закупите абонамент КУПЕТЕ СЕГА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и четвърти ноември, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател:
ЕМИЛ ТОМОВ

Членове:
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ, ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

при секретаря Росица Иванова, като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело №******г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „ОТП Факторинг България” ЕАД срещу решение №******г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №******г., постановени по гр. дело №******г. на Бургаски окръжен съд, ГО, четвърти въззивен състав, в частта му, с която е потвърдено решение №******г. по гр. дело №4254/2019г. на Бургаски районен съд в частта му, с която са отхвърлени предявените от касатора срещу П. Я. П. в качеството й на длъжник по договор за потребителски кредит иск за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 4 038. 44 лв., за периода от 16.06.2016г. до 16.05.2019г., вкл., и за наказателна лихва в размер на 1 434.18 лв., за периода от 16.06.2014г. до 16.05.2019г., вкл., както и срещу М. Н. О. в качеството му на поръчител по същия договор за потребителски кредит иск за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 388. 48 лв., за периода от 16.12.2018г. до 16.05.2019г., вкл., и за наказателна лихва в размер на 25. 62 лв., за периода от 17.12.2018г. до 29.05.2019г., вкл..

Касаторът – ищец поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Намира за неправилен извода на въззивния съд за нищожност поради неравноправност на договорните клаузи за възнаградителна и наказателна лихви в процесния договор за кредит. Счита, че не е налице неяснота относно механизма на образуване на договорната лихва и на увеличаване на БЛП, както е приел въззивният съд, тъй като чл. 2 от представеното допълнително споразумение от 17.03.2011г. препраща към чл. 7 от първоначалния договор за потребителски кредит от 2007г. и чл. 9. 3 от Общите условия от 2007г., за които въззивният съд е приел, че не са неравноправни. Твърди, че чл. 7.1. от Общите условия от 2011г., относими към допълнителното споразумение от 17.03.2011г., са изцяло в унисон с чл. 14, ал. 3 ЗЗП в приложимата за случая редакция, според която, ако референтният лихвен процент е оповестен публично чрез подходящи средства и може да се намери в търговските помещения на кредитора, то страните по договора за кредит могат да уговорят информацията за промяна в лихвения процент да се съобщава периодично на потребителя. Поддържа, че след като в договора за кредит изрично е бил посочен конкретен размер на лихвата към датата на сключването му /14. 95 % към датата на сключване на допълнителното споразумение от 17.03.2011г./, то тази възнаградителна лихва се дължи, защото клаузата за нея не е неравноправна и нищожна и в този смисъл изводът на окръжния съд, че лихва по кредита въобще не се дължи е неправилен. Твърди, че е съобразена с изискванията на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, в приложимата редакция, и уговорката за наказателна лихва по чл. 19.1 от Общите условия от 2011г., формирана като сбор от договорна лихва и надбавка от 10%, тъй като тази надбавка не надхвърля предвиденото в З. обезщетение за забава в размер на законната лихва, а дори уговорката да води до престация в различен от посочения в закона размер, като нищожна тя следва да се замести от императивната законова норма, т. е. наказателната лихва се дължи в размера на законната лихва. Моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове срещу двамата ответници за договорна лихва да бъдат уважени изцяло. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

Ответниците по касационната жалба – П. Я. П. и М. Н. О. не представят писмени отговори и не вземат становище по жалбата.

С определение №647/20.07.2022г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в горепосочената му обжалвана част, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по материалноправния въпрос: Констатираната от съда нищожност по чл. 146 ЗЗП на клауза от договор за банков кредит, предвиждаща начина на формиране на договорната лихва и правото за банката – кредитор да променя едностранно размера на договорната възнаградителна лихва по кредита, обуславя ли нищожност и на съдържащата се в клаузата уговорка за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в конкретно определен размер?. По него е формирана практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обективирана в решение №92 от 09.09.2019г. по т. д. №2481/2017г. на Второ т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, която се споделя от настоящия състав и следва да бъде съобразена и по настоящото дело. Според нея по дефиниция от чл. 430 ТЗ, ал. 1 вр. с ал. 2 договорът за банков кредит е възмезден – срещу задължението на банката да отпусне парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата сума съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената с банката лихва по кредита. Лихвата е своеобразна цена, която заемополучателят дължи на банката като насрещна престация за ползването на предоставените от нея парични средства. Предвид правната природа на лихвата по чл. 430, ал. 2 ТЗ и нейното предназначение, уговарянето в договора за банков кредит на лихва в отнапред известен за кредитополучателя размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя. Уговорката за лихва е израз на възмездния характер на договора за банков кредит, поради което произтичащата от чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. с чл. 143 ЗЗП нищожност на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката – кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка. Частичната нищожност на подобна договорна клауза не освобождава кредитополучателите от задължението за заплащане на лихва по кредита в първоначално уговорения при сключване на договора размер, като те не са обвързани от последвалите сключването на договора промени /увеличения/ в размера на лихвата, които са резултат от едностранна промяна на базовия лихвен процент, извършена по силата на признатите за неравноправни и нищожни договорни клаузи.

По съществото на касационната жалба:

Въззивният съд е приел за установено от доказателствата по делото, че на 21.11.2007г. между „ Банка ДСК“ ЕАД /банката/ и кредитополучателя А. Т. е сключен договор за кредит за текущо потребление №11/14823493, по който банката е отпуснала на Т. кредит в размер на 15 000 лв., за срок от 120 месеца, с уговорен падеж на месечните анюитетни вноски на 5-то число от месеца. Договорена е възнаградителна лихва, формирана от базов лихвен процент /БЛП/ за този вид кредит, определян периодично от кредитора, и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно условията за плащане на преференциален лихвен процент по програма „ ДСК Партньори“. Посочено е в договора, че към датата на сключването му БЛП е 5.19 %, а стандартната надбавка е в размер на 5.51 пункта, като тя е намалена с отстъпка от 2 проценти пункта или лихвеният процент по кредита е в размер на 10.70 %. На същата дата е сключен и договор за поръчителство между банката и ответника М. О., по който последният е поел задължение да отговоря солидарно с кредитополучателя за задълженията му по процесния договор за кредит. Според погасителния план, приложен към договора, предоставеният финансов ресурс следва да бъде погасен на 120 месечни вноски от по 204.09 лева, като падежът на първата е на 05.12.2007г., а на последната – на 21.11.2017г., а годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на 11.70 %. На 08.12.2009г. е сключено допълнително споразумение към договора за кредит, между банката и ответницата П. П., която е заместила в дълга първоначалния длъжник. В това допълнително споразумение е посочено, че остатъкът на дълга към тази дата е в размер на 14 122. 39 лв., като включва 13 425.01 лв. – главница, редовна лихва от 658. 52 лв. и наказателна лихва от 3.86 лв.. Новият длъжник е внесъл 121.49 лв., а кредиторът се е отказал от дълга си за наказателна лихва за периода от 21.11.2009г. до 08.12.2009г., като спрямо остатъка от дълга от 14 000 лв. се е удължил срока за погасяване с крайна падежна дата – 05.12.2019г. и е посочено, че договорната лихва е в размер на 14.95 %. Страните по допълнителното споразумение от 08.12.2009г. са се съгласили да се запази поръчителството на ответника О., който е поел задължение да поръчителства и по дълга на новия длъжник. Към това споразумение е представен погасителен план, според който е уговорено връщане на кредита на 120 месечни вноски – първите 10 от по 174. 41 лева, а следващите по 233.49 лв., и определени в размер на 268.49 лв. за месеците, за които се начислява такса от 35 лева. Падежът на първата вноска е на 05.01.2010г., а на последната в размер на 234.02 лв. – на 05.12.2019г., а ГПР е в размер на 16.35 %. На 17.03.2011г. е сключено допълнително споразумение между банката и ответницата П., в което е посочено, че остатъкът от дълга е в размер на 15 082.21 лв., от които 13 965.93 лв. – главница, редовна лихва – 932.06 лв. и наказателна лихва – 149.22 лв. и заемни такси – 35 лв.. Длъжникът П. е внесла 72.99 лв., а кредиторът се е отказал от наказателна лихва за периода: 11.03.2011г. – 17.03.2011г. в размер на 149.22 лв., като за остатъка от дълга от 14 860 лв. се удължава срока за погасяване при крайна падежна дата – 17.03.2021г.. Договорена е възнаградителна лихва в размер на 14.95 %. и е запазено поръчителството на О., съгласил се да поръчителства и при новите условия. Според приложения погасителен план към споразумението от 17.03.2011г., остатъкът от кредита от 14 860 лв. се погасява на 120 месечни вноски – първите 6 от по 100 лв., а следващите по 253.39 лв., и определени в размер на 288.39 лв. за месеците, за които се начислява такса от 35 лв.. Падежът на първата вноска е на 16.04.2011г., а на последната в размер на 252.28 лв. на 16.03.2021г., като ГПР е в размер на 16.70 %. На 12.07.2012г. между „ Банка ДСК“ ЕАД и ищеца „ ОТП Факторинг България“ ЕАД е сключен договор за цесия, чийто предмет са вземанията на всички дължими на банката – цедент суми по предоставени кредити, ведно с привилегиите, обезпеченията и другите им принадлежности, включително и изтеклите лихви, посочени в приемо – предавателен протокол, в който фигурира и вземането спрямо ответницата П. по договор от 08.12.2009г. в размер на 19 172.42 лв. към 01.08.2012г.. Цесията е надлежно съобщена на длъжника П. в момента на получаване на препис от исковата молба и приложенията и е породила ефекта на чл. 99, ал. 4 ЗЗД.

От неоспореното заключение на съдебно – икономическата експертиза, въззивният съд е намерил за установено, че са извършени плащания по процесните договори в размер на 2 164.69 лв., с които са погасени договорна лихва в размер на 2 101.04 лв. и 59.51 лв. от главницата. Последното плащане по договора за кредит и допълнителните споразумения към него е от 16.06.2011г. и е в размер на 100 лв.. Неплатените вноски с настъпил падеж към датата на подаване на исковата молба – 30.05.2019г. са 97 и в общ размер на 28 688. 50 лв., като непогасената главница е в размер на 12 084. 56 лв., а непогасената договорна лихва е в размер на 12 886. 83 лв..

Бургаски окръжен съд е заключил въз основа на приетите по делото доказателства, че процесните договор за кредит, договор за поръчителство и допълнителните споразумения към тях, подробно описани по-горе, са породили непогасени задължения на ответницата П. към банката, цедирани с валиден договор за цесия на ищцовото дружество – цесионер, които почиват на правната фигура „заместване в длъг по чл. 102, ал. 1 ЗЗД, тъй като П. по силата на т. н. допълнително споразумение от 08.12.2009г. е заместила в целия дълг кредитополучателя Т., а ответникът О. е надлежен поръчител на така поетите задължения, доколкото е дал изрично съгласие да поръчителства и спрямо новия длъжник по всички процесни допълнителни споразумения /спазено е правилото на чл. 102, ал. 2 ЗЗД/. По доводите за неравноправност на клаузите на чл. 7, чл. 8, чл. 13 и чл. 14 от договора за кредит от 21.11.2007г., въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК, е приел, че съгласно чл. 102, ал. 3 ЗЗД новият длъжник може да противопостави на кредитора, възраженията които е имал старият длъжник, произтичащи от прехвърленото правоотношение. Посочил е, че според чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Изброявоане на хипотезите, при които една уговорка в договора се явява неравноправна, не е изчерпателно, поради което съдът във всеки конкретен случай следва да извършва своята преценка при отчитане на всички обстоятелства, свързани със сключването и изпълнението на договора и всички негови клаузи. Счел е, че в случая оспорените договорни клаузи уреждат размера на договорната лихва и начина на нейното формиране, ГПР, таксите и знанието за тарифата на банката, и не се явяват неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, като е ясен размера на договорната лихва и начина на нейното формиране, ГПР e посочен в погасителния план, размера на дължимите такси и знанието за тарифата на банката. Предвидената възможност за промяна на договорната лихва, БЛП и ГПР не е само по себе си неравноправна уговорка, като в ОУ, приложимата версия от септември 2007г., са посочени и обстоятелствата, при които банката може да променя БЛП и таксите /чл. 9.3/. Гореизложеното е намерил за относимо и досежно чл. 3.1. и чл. 8 от допълнителното споразумение от 08.12.2009г., както и относно чл. 3.2, чл. 9, чл. 11 и чл. 12 от допълнителното споразумение от 17.03.2011г.. В заключение е счел, че в сключения първоначален договор за кредит от 2007г. е посочен механизма на определяне на договорната лихва – базов лихвен процент и надбавка, определени по размер, а в ОУ от 2007г. е посочено в кои случаи БЛП се променя, като те са обективни и стоят извън волята на кредитодателя, поради което горепосочените договорни клаузи не са нищожни.

Относно чл. 2 от допълнителното споразумение от 08.12.2009г. и чл. 2 от споразумението от 17.03.2011г., отнесени и към чл. 7.1 от ОУ- версия от 17.01.2011г., въззивният съд е намерил, че тези договорни клаузи сочат, че към датата на сключването им лихвата по кредита, формирана при условията на договора – т. е. БЛП плюс надбавка, е в размер на 14. 95 %. Липсва обаче посочване какъв е БЛП, каква е надбавката, за да би могъл потребителят да се ориентира, каква бъдеща промяна може да очаква, с оглед възможността на банката да променя едностранно БЛП. В приложимите към този момент ОУ е посочено, че кредитът се олихвява с лихвен процент, който е зависим от БЛП, определян от одобрена от кредитора методология, т. е. липсват посочени предпоставки, въз основа на които банката би могла да промени БЛП /чл. 7.1./. Следователно условията за едностранна промяна от страна на банката за изменение на БЛП, като част от договорната лихва, са формулирани по твърде неясен начин, при който не става ясно как и в какъв размер може да се промени договореният лихвен процент. Налице е неяснота относно начина на образуване на договорната лихва, след заместването в дълга, и механизма за увеличение на БЛП, а потребителят би бил в достатъчна степен защитен, ако предварително е известен за възможността и условията за изменение на договора. За потребителя не е било ясно какви са компонентите на договорната лихва, дали и как същата може да бъде променяна, което поведение на кредитора налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. В случая уговорките по чл. 2 от допълнителните споразумения и чл. 7.1 от ОУ – версия 17.01.2011г. според решаващият съд са във вреда на потребителя, тъй като предоставят възможност на банката едностранно да увеличава размера на БЛП, без въобще да са ясни условията, при които може да стане това, като в случая потребителят дори не е бил наясно какъв е БЛП към момента, в който е поел дълга, за да следи евентуално неговата промяна и да иска намаляване на договорната лихва при наличието на такава. Поради това съдът е приел, че горепосочените клаузи, са неравноправни на основание чл. 143, т. 10 ЗЗП, тъй като позволяват на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Счел е тези клаузи за неравноправни и на основание чл. 143, т. 12 ЗЗП, предл. второ и чл. 143, т. 13 ЗЗП, предл. второ, тъй като дават право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора и предоставя изключително право на кредитора-търговец да тълкува клаузите на договора. Аргумент за последното е извел и от обстоятелството, че лихвеният процент е увеличен с близо 4% от този определен по първоначалния договор. Освен това в отношенията с банката, кредитополучателят е в положение на по – слаба страна и от гледна точка на степен на информираност и на възможности за преговаряне, поради което в случаите, в които търговецът използва това положение и се стига до приемането от потребителя на предварително установени условия, които в негова вреда създават неравновесие между правата и задълженията на страните, безспорно се нарушават изискванията за добросъвестност при сключване на договорите. Гореизложеното е счел за относимо и към наказателната лихва, уговорена в чл. 19.1 от ОУ – версия 17.01.2011г., според който при забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорната лихва, увеличена с надбавка от 10 процентни пункта, доколкото същата се формира като сбор от договорната лихва и надбавка от 10 процента.

Настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, споделя и намира за правилни горепосочените изводи на въззивния съд за нищожност на чл. 2 от допълнителното споразумение от 08.12.2009г. и чл. 2 от споразумението от 17.03.2011г., отнесени и към чл. 7.1 от ОУ от 17.01.2011г., поради тяхната неравноправност във вреда на потребителя, като съобразени с практиката на СЕС и константната практика на ВКС досежно тълкуването на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и предпоставките за обявяване на една клауза в потребителски договор за нищожна като неравноправна.

Неправилен, в нарушение на материалния закон, съобразно отговора на правния въпрос, по който е допуснато настоящото касационно обжалване, е изводът на Бургаския окръжен съд, че неравноправните договорни клаузи досежно възможността за едностранната промяна на договорната лихва в допълнителните споразумения от 2009г. и от 2011г. изключват приложението на действителената такава от първоначалния договор за кредит от 2007г., с приложимите към него ОУ. Неправилен в гореизложения смисъл е и изводът, че процесните допълнителни споразумения към първоначалния договор за кредит, освен заместване в дълг, съставляват и обективна новация, при която е налице нов договор, който страните по него следва да изпълняват. От него е обусловен и следващият неправилен извод, че понеже неравноправната клауза за договорната лихва от допълнителните споразумения е нищожна, тя не може да се замества от предходни валидни такива клаузи по предходни договори и ОУ, при който предявените искове срещу двамата ответници за присъждане на договорната лихва /възнаградителна и наказателна/ са отхвърлени изцяло като неоснователни.

Клаузата в първоначалния договор за кредит от 21.11.2007г. досежно договорения лихвен процент по кредита /възнаградителната лихва/ е действителна, тъй като посочва конкретен размер на същия от 10.70% /5.19%-БЛП плюс 5.51%-надбавка/, който кредитополучателят е знаел към момента на сключване на договора. При заместването в дълг по чл. 102 ЗЗД, осъществено с допълнителното споразумение от 08.12.2009г., сключено между кредитодателя, стария и новия длъжник, задължението по договора за кредит от 21.11.2007г. се запазва, вкл. досежно задължението за заплащане на договорените възнаградителна и наказателна лихви, като промяната е в субекта му, който вече е ответницата П.. Следователно щом поетото от последната, в хипотезата на чл. 102 ЗЗД, задължение за заплащане на договорна лихва по отпуснатия банков кредит по първоначалния договор от 2007г. е действително, и след осъщественото валидно заместване в дълг на 08.12.2009г., тя продължава да бъде негов субект, независимо, че клаузите в последващите допълнителни споразумения от 2009г. и от 2011г. досежно възможността на кредитодателя едностранно да променя договорната лихва са нищожни като неравноправни. Този недвусмислен извод следва от горепосочения отговор на правния въпрос, по който е допуснат касационния контрол, обективиран в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. С допълнителните споразумения от 2009г. и от 2011г. не е осъществена обективна новация, както е приел въззивния съд. Според безпротиворечивата практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение №130/24.03.2009г. по т. д. №650/2008г. на II т. о., решение №789/22.04.2002г. по гр. д. №2292/2001г. на V г. о., решение №138/22.08.2013г. по т. д. №27/2012г. на II т. о., решение №210/22.12.2014г. по т. д. №4090/2013г. на I т. о., решение №275 от 08.08.2019г. по т. д. №1603/2017г. на II т. о., решение №175/25.02.2016г. по т. д. №2602/2014г. на II т. о. и др., отсрочването, разсрочването или друго преструктуриране на задължение по договор за банков кредит в рамките на общия размер на дълга, което не е съпроводено с ясно изразена воля на страните за погасяване на породените от договора задължения и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по основание или предмет, не представлява обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД. Новацията по чл. 107 ЗЗД, разглеждана като договор, с който длъжникът поема едно задължение с цел то да замести друго старо задължение, което вследствие на това се погасява, предпоставя кумулативното проявление на три елемента – наличие на действително старо задължение, пораждане на действително ново задължение и воля за подновяване, която трябва да е изразена от страните по ясен и недвусмислен начин и не трябва да се предполага или извежда по тълкувателен път. За да е налице обективна новация, новото задължение трябва да се различава от старото по предмета си / например стар дълг в пари се заменя с нов дълг за престиране на вещи/, или по каузата си /например дължима цена по договор за продажба да се оформи като заем/. Обективната новация по чл. 107 ЗЗД винаги предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото отношение трябва да засяга някои от съществените му елементи и да води до поемане със споразумение между длъжника и кредитора на нов дълг, с нов предмет или основание, в замяна на старото задължение и то при изрично и недвусмислено изразено новационно намерение /animus novandi/. Няма новация по чл. 107 ЗЗД, когато страните са изменили само размера на отделните вноски и/или размера на договорната лихва и сроковете за плащане, които не са съществени елементи на облигационното отношение. Именно преструктуриране на поетото задължение по първоначалния договор за кредит, с договорени различни от първоначалните анюитетни вноски по размер и падеж и увеличени възнаградителна и наказателна лихви /договорен лихвен процент по кредита от 14. 95% при първоначален от 10.70%/ е извършено с допълнителните споразумения между страните от 2009г. и от 2011г., а не новиране на стария дълг. Поради това ответниците, О. в качеството си на поръчител и спрямо новия длъжник, и спрямо преструктурирания кредитен дълг, са субекти на задължението за заплащане на договорената в първоначалния договор за кредит възнаградителна лихва /чл. 7 от договора за кредит от 21.11.2007г./ и наказателна лихва /чл. 19.1 от ОУ от септември 2007г./, в непогасения по давност техен размер. Договорната лихва е дължима от ответниците съобразно договорения в чл. 7 от договора за кредит от 21.11.2007г. лихвен процент по кредита в размер на 10.70%. В приетото по делото заключение на икономическата експертиза не е съобразен този лихвен процент при изчисляване на непогасената част от процесния кредит и при определяне на месечните анюитетни вноски, при което съдът не може да извърши изчисление за дължимата от ответниците договорна лихва, изчислена въз основа на приложимия по първоначалния договор лихвен процент от 10.70%. В такава хипотеза, когато вземането е установено по основание, но не и по размер, въззивният съд дължи служебно да допусне икономическа експертиза, която да изчисли размера на непогасения дълг при прилагане на действителната клауза за лихвения процент по кредита.

Въззивното решение в ообжалваната му част е поставено в нарушение на материалния и процесуалния закон и като такова то е неправилно и следва да бъде отменено, на основание чл. 293, ал. 2 ГПК. Тъй като се налага извършването на съдопроизводствени действия по събиране на доказателства, на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. При повторното разглеждане на делото, съгласно чл. 294, ал. 1 ГПК, въззивната инстанция следва да допусне допълнителна икономическа експертиза със задача да даде заключение за дължимите, непогасени по давност, от двамата ответници договорни лихви /възнаградителна и наказателна/ при съобразяване при определяне на месечните анюитетни вноски на единствения приложим за целия срок на договора лихвен процент по кредита в размер на 10.70% съгласно чл. 7 от първоначалния договор за кредит от 21.11.2007г..

На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение №IV-10 oт 26.03.2021г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №IV-260433 от 09.06.2021г., постановени по гр. дело №2856/2020г. на Бургаски окръжен съд, ГО, четвърти въззивен състав, в частта му, с която е потвърдено решение №260199 от 11.09.2020г. по гр. дело №4254/2019г. на Бургаски районен съд в частта му, с която са отхвърлени предявените от касатора срещу П. Я. П. в качеството й на длъжник по договор за потребителски кредит иск за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 4 038. 44 лв., за периода от 16.06.2016г. до 16.05.2019г., вкл., и за наказателна лихва в размер на 1 434.18 лв., за периода от 16.06.2014г. до 16.05.2019г., вкл., както и срещу М. Н. О. в качеството му на поръчител по същия договор за потребителски кредит иск за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 388. 48 лв., за периода от 16.12.2018г. до 16.05.2019г., вкл., и за наказателна лихва в размер на 25. 62 лв., за периода от 17.12.2018г. до 29.05.2019г., вкл..

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на Бургаски окръжен съд.

Решението не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

  • Определение №****/**.**.2022 по дело №****/2021
    Констатираната от съда нищожност по чл. 146 ЗЗП на клауза от договор за банков кредит, предвиждаща начина на формиране на договорната лихва и правото за банката – кредитор да променя едностранно размера на договорната възнаградителна лихва по кредита, обуславя ли нищожност и на съдържащата се в същата клауза уговорка за…
  • Решение № 92 от 09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г.
    Дали констатираната от съда нищожност по чл. 146 ЗЗП на уговорка в клауза от договор за банков кредит, предвиждаща право за банката - кредитор да променя едностранно размера на договорната възнаградителна лихва по кредита, обуславя нищожност и на съдържащата се в същата клауза уговорка за заплащане от кредитополучателя на договорна…

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирани норми и термини


Деловодни данни

Вид съдебен акт: Решения по чл. 290 ГПК

Отделение/Колегия: III-то отделение, Гражданска колегия

Допълнителен селективен критерий: чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК

Пособия

[cbxwpbookmarkbtn show_count="0" ]