Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

докладвано от съдия Гълъбина Генчева


Анотация

Въпрос

Кой трябва да даде квалификация на исковете за необходими разноски и подобрения, извършени от съсобственик в общия имот?

Отговор

Постоянна е практиката на ВКС, че съдът е този, който дава правна квалификация на предявения иск. Съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация на спорното право. Правното основание на иска се определя въз основа на посочените в исковата молба твърдения относно претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Въз основа на въведените от ищеца твърдения съдът определя правната норма, регулираща спорното правоотношение. Приема се, когато ищецът или първоинстанционният съд са дали неправилна квалификация на предявения иск, въззивният съд не може да отхвърли иска само на това основание, а следва да го разгледа и се произнесе по него, като му даде правилната правна квалификация, съответстваща на фактическите твърдения на ищеца. Тези принципни разрешения се прилагат и когато предмет на делото е парична претенция за заплащане на суми за извършени ремонти в чужд или съсобствен недвижим имот. В основанието на претенцията за присъждане на вземане за стойност от извършени подобрения в чужд имот е забраната за неоснователно обогатяване като общ принцип на облигационното право. Законодателят провежда принципа чрез източниците на облигационни отношения, предвидени в чл. 72 ЗС и чл. 74 ЗС, чл. 60 ЗЗД - чл. 62 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД. Съставите задават правната рамка на отношенията между подобрителя и собственика на имота, но определянето на действителното правно основание на облигационните отношения, които са възникнали от подобряването на чуждия имот, е дейност на съда по приложението на материалния закон. Съдът я извършва въз основа на фактическите твърдения и петитума на исковата молба, но и в съответствие с установеното по делото. Следователно въведените в исковата молба твърдения за качеството, в което ищецът е извършил подобренията в чуждия имот (владелец, гестор или държател) или зададеният в исковата молба начин, по който е определен размерът на съдебно предявеното вземане („увеличената стойност на вещта, „по-малката от двете суми“, до размера на обедняването“, до размера на обогатяването“, връщане на необходимите и полезни разноски“, ) не ограничават съда да даде защитата според действително осъщественото правно основание. Чрез тях ищецът въвежда факти, които индивидуализират съдебно предявеното вземане, но представляват и предложена от него квалификация на предявения иск, която не е обвързваща за съда.

Текст

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на осми декември две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател:

МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове:

СВЕТЛАНА КАЛИНОВА, ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. №******[/aam]******г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. А. С. срещу решение №******[/aam]******г. по в. гр. д. №******[/aam]******г. на Пловдивския апелативен съд.

Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд не обсъдил в решението си различните фактически състави, които обосновават отговорността на съсобственици за извършени подобрения в съсобствен имот: чл. 30, ал. 3 ЗС, ако са извършени със съгласието на останалите съсобственици; правилата на водене на чужда работа без пълномощие – чл. 62, ал. 2 ЗС, ако са извършени без съгласието, но и без противопоставянето на останалите съсобственици, и чл. 59 ЗЗД, ако е било налице противопоставяне.

Ответниците Д. Ш., Н. Ш. и Н. Ш. оспорват жалбата. Считат, че въззивното решение е правилно.

С определение №******[/aam]******г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване по въпроса кой трябва да даде квалификация на исковете за необходими разноски и подобрения, извършени от съсобственик в общия имот, при съблюдаване на ППВС №******[/aam]******г. и ТР №85/1968 г. в неотменената му с постановлението част.

По поставения въпрос съставът на ВКС приема следното:

Постоянна е практиката на ВКС, че съдът е този, който дава правна квалификация на предявения иск. Съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация на спорното право. Правното основание на иска се определя въз основа на посочените в исковата молба твърдения относно претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Въз основа на въведените от ищеца твърдения съдът определя правната норма, регулираща спорното правоотношение. В този смисъл са решение №347/24.11.2015 г. на ВКС по гр. д. №1530/2015 г., IV г. о., решение №5 от 18.01.2012 г. на ВКС по гр. д. №658/2011 г., III г. о., решение №398/25.05.2010 г. на ВКС по гр. д. №738/2009 г., IV г. о., решение №249/23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. №92/2009 г., IV г. о., решение №124/24.03.2011 г. на ВКС по гр. д. №882/2010 г., IV г. о.

Приема се, когато ищецът или първоинстанционният съд са дали неправилна квалификация на предявения иск, въззивният съд не може да отхвърли иска само на това основание, а следва да го разгледа и се произнесе по него, като му даде правилната правна квалификация, съответстваща на фактическите твърдения на ищеца – решение №242/21.12.2015 г. на ВКС по гр. д. №3664/2015 г., I г. о.

Тези принципни разрешения се прилагат и когато предмет на делото е парична претенция за заплащане на суми за извършени ремонти в чужд или съсобствен недвижим имот – решение №74/21.02.2012 г. на ВКС по гр. д. №660/2011 г., II г. о., решение №96 от 12.04.2011 г. на ВКС по гр. д. №332/2010 г., II г. о., решение №148 от 11.05.2010 г. на ВКС по гр. д. №3243/2008 г., III г. о., решение №129 от 13.07.2011 г. на ВКС по гр. д. №72/2010 г., I г. о., решение №131 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. №913/2012 г., I г. о., решение №134 от 31.07.2014 г. на ВКС по гр. д. №6535/2013 г., I г. о. Тази практика е обобщена в решение №108 от 8.07.2015 г. на ВКС по гр. д. №415/2015 г., I г. о., в което се приема следното: В основанието на претенцията за присъждане на вземане за стойност от извършени подобрения в чужд имот е забраната за неоснователно обогатяване като общ принцип на облигационното право. Законодателят провежда принципа чрез източниците на облигационни отношения, предвидени в чл. 72 ЗС и чл. 74 ЗС, чл. 60 ЗЗД – чл. 62 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД. Съставите задават правната рамка на отношенията между подобрителя и собственика на имота, но определянето на действителното правно основание на облигационните отношения, които са възникнали от подобряването на чуждия имот, е дейност на съда по приложението на материалния закон. Съдът я извършва въз основа на фактическите твърдения и петитума на исковата молба, но и в съответствие с установеното по делото. Следователно въведените в исковата молба твърдения за качеството, в което ищецът е извършил подобренията в чуждия имот (владелец, гестор или държател) или зададеният в исковата молба начин, по който е определен размерът на съдебно предявеното вземане („увеличената стойност на вещта, „по-малката от двете суми“, до размера на обедняването“, до размера на обогатяването“, връщане на необходимите и полезни разноски“, ) не ограничават съда да даде защитата според действително осъщественото правно основание. Чрез тях ищецът въвежда факти, които индивидуализират съдебно предявеното вземане, но представляват и предложена от него квалификация на предявения иск, която не е обвързваща за съда.

Посочената практика на ВКС се споделя от настоящия състав и следва да бъде приложена към настоящото дело.

По съществото на касационната жалба:

С обжалваното решение на Пловдивския апелативен съд е потвърдено решение №1413 от 30.11.2019 г. по гр. д. №2579/2016 г. на Пловдивския окръжен съд в обжалваните части, с които са отхвърлени исковете на И. А. С. срещу Д. Ш., Н. Ш. и Н. Ш. по чл. 30, ал. 3 ЗС за осъждане на ответниците да ѝ заплатят съответно сумите от 35 654.13 лв., 8 913.53 лв. и 8 913.53 лв., представляващи разлика между присъдените и претендирани суми за направените от С. необходими разноски за ремонт на съсобствената им сграда, находяща се в [населено място], [улица], ведно със законната лихва от 24.10.2016 г. до окончателното изплащане; сумите съответно от 8 683.76 лв., 2 170.90 лв. и 2 170.90 лв., представляващи разлика между присъдените и претендирани суми за законна лихва върху пълния размер на претенциите по чл. 30, ал. 3 ЗС за периода 10.10.2015 г. – 23.10.2016 г., включително и законни лихви за периодите с начални дати 16.09.2013 г., 25.11.2013 г., 07.04.2014 г., 20.01.2015 г. и 16.07.2015 г. и крайна дата 10.10.2015 г., за отделните извършени на посочените дати плащания на разходи за необходими разноски, съответни на припадащата се част, както и в частта, с която е отхвърлен искът на И. С. по чл. 61, ал. 3 ЗЗД за осъждане на ответниците да ѝ заплатят 225.58 лева за първия и по 56.40 лева за втория и третия ответник, съобразно дяловете им в съсобствеността, съставляващи по-малкото от онова, с което са се обогатили и онова, с което е намалено имуществото на ищцата вследствие извършени от нея полезни разноски за подобрения в съсобствения имот, довели до увеличаване на стойността му, които са в обща полза, за които не е искано и не е получавано съгласието на ответниците и при налично тяхно противопоставяне за всички извършени ремонтни работи, включително подобрения, ведно със законната лихва от датата на исковата молба (24.10.2016 г.) до окончателното плащане; 25.84 лева за първия и по 6.45 лева за втория и третия ответник, съставляващи обезщетение в размер на законната лихва за забава върху главниците от 225.58 лв. и 56.40 лв. за периода от 10.10.2015 г. до датата на исковата молба (24.10.2016 г.).

Със същото решение въззивният съд е потвърдил и решение №607/22.06.2020 г. по гр. д. №2579/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, с което са отхвърлени евентуалните искове на И. А. С. по чл. 61, ал. 2 ЗЗД за осъждане на ответниците Д. Ш., Н. Ш. и Н. Ш. да ѝ заплатят сумите: 225.58 лева за първия и по 56.40 лева за втория и третия ответник, съобразно дяловете им в съсобствеността на ПИ с идентификатор………… и построената в него едноетажна жилищна сграда с идентификатор…………, съставляващи онова, с което са се обогатили вследствие на извършените от нея в съсобствения имот подобрения, без тяхното пълномощие, ведно със законната лихва от датата на исковата молба (24.10.2016 г.); 25.84 лева за първия и по 6.45 лева за втория и третия ответник, съставляващи обезщетение за забава върху главниците от съответно 225.58 лева и 56.40 лева за периода от 10.10.2015 г. до 24.10.2016 г. (датата на исковата молба).

Въззивният съд е приел следното:

По исковете с правна квалификация чл. 30, ал. 3 ЗС:

Предмет на претенциите е искане за присъждане на суми, вложени от ищцата в ремонт на съсобствена жилищна сграда. Ищцата има право само на разноските, необходими за запазване целостта на съсобствената вещ с оглед използването ѝ за нормално предназначение и то за периода на съсобствеността. С. е загубила собствеността върху поземления имот на 26.03.2014 г. – датата на влизане в сила на постановление за възлагане на недвижим имот, постановено по изпълнително дело №902/2012 г. по описа на ЧСИ М., а по отношение на сградата е загубила собствеността на 13.07.2017 г. – датата на влизане в сила на постановление за възлагане на недвижим имот, постановено по изпълнително дело №97/2017 г. по описа на ЧСИ М..

Прието е за неоснователно виждането на ищцата за самостоятелна съсобственост по отношение на други елементи от имота: барака, дворна ограда, външен санитарен възел, дворна настилка, инсталации (ВИК, електрическа, заземителна), тъй като те нямат самостоятелен вещен статут.

При преценка на дължимостта на сумите за отделните строителни дейности съдът е преценявал критериите „необходимост“ и „извършени по време на съсобствеността. Отчетено е и обстоятелството, че процесната сграда няма траен статут и няма доказателства за съгласие на всички съсобственици за извършване на основен ремонт и реконструкция. Направен е извод, че не следва да се присъждат разходите, направени от ищцата за: всички работи, предприети като подготвителни/предварителни за ремонта, тъй като тяхното извършване не е било необходимо нито за запазване на съсобствения имот от погиване, нито за поддържането му в състояние, годно за ползването му по предназначение, което се установява от заключенията на изслушаните експертизи (л. 961 и л. 1149 от делото на ОС); за изнасянето на ел. табло на границата на собствеността, тъй като няма доказателства за тази работа; за двете препоръки за реконструкция и ремонт на дворна площадка и за реконструкция и ремонт на дворна чешма от дати 08.09.2014 г. и 25.07.2015 г., възложени на ЕТ „Е. и.-А. А.“ – касае се за работи, извършени не в сградата, а в поземления имот, по време, когато ищцата не е вече негов съсобственик (загубила е това качество, считано от 26.03.2014 г.); за всички части от установените като предприети предварителни работи, отнасящи се до външния склад (бараката), външния санитарен възел, дворната ограда, дворната площадка и инсталациите, различни от ВиК и ел. инсталация, тъй като те не са елементи на/към жилището, обемно и функционално свързани с него.

Съдът е приел за недоказани по основание всички разноски, направени за заплащане на ремонтни работи, различни от тези, свързани с частичен ремонт на покрива на жилищната сграда, тъй като само те имат характер на необходими разноски за запазване на сградата от значителни повреди и за поддържането ѝ в състояние, годно да обслужва нейното предназначение и които са описани в количествено-стойностната сметка по първата експертиза (л. 962 – л. 963 от делото на ОС). Изключени са работите по позиции 50, 78 и 85, тъй като се отнасят до хидроизолация на външен санитарен възел и барака, които не са елементи на еднофамилната жилищна сграда и поради тази причина и разходите за тях не са необходими за запазване или за поддържане на жилищната сграда в състояние, годно за употреба по предназначение.

Съдът е приел, че общият размер на стойността на дейностите, които ищцата е заплатила и имат характер на необходими разходи, е 8 104. 81 лева с ДДС. Тази сума е разпределена между ответниците съобразно квотите им в съсобствеността, а искът до пълния предявен размер е отхвърлен.

По претенцията по чл. 86 ЗС за обезщетението за забава върху сумите, дължими на основание чл. 30, ал. 3 ЗС:

Съдът е приел, че тъй като задължението е парично, то възниква от момента на поканата – чл. 84, ал. 2 ЗЗД, или от срока, даден с поканата. В конкретния случай поканите, с които ищцата е направила искане за плащане, са получени от ответниците на 25.09.2015г. С тях е даден двуседмичен срок за плащане. Следователно ответниците са в забава от 10.10.2015 г. и обезщетението за забава се дължи до датата на исковата молба. Останалите нотариални покани нямат отношение към дължимостта на паричните суми. Съдът е изчислил конкретните суми с помощта на компютърна програма.

По исковете с правна квалификация чл. 62, ал. 3 ЗЗД и претенцията за заплащане на обезщетение по чл. 86 ЗЗД:

Предмет на исковете са полезни разноски, представляващи подобрения в съсобствения имот в общ размер от 676.74 лева, за които се твърди, че са заплатени за работите по: т. 3 и т. 4 от протокол №13/24.04.2014 г., както следва: трайно закрепване към стени на корниз, скоби и държачи за щори в стая 3 на етажа и поръчка, доставка и закрепване трайно към стени на щори в кухня и преддверие на етажа, на стойности от съответно 124.80 лева и 293.57 лева; т. 1, част Архитектура от протокол №17/28.05.2014 г.: залепване трайно към стената на огледало и аксесоари в баня, 4 бр. стопери на врати в преддверие, коридор, кухня и стая 3, щора в стая 3 и вентилационна решетка на фасада на изход за абсорбатор, на стойност 258.37 лева, съобразно уточнение относно полезните разноски по т. 3 от исковата молба и допълнение и уточнение към исковата молба вх. №32744/07.11.2016 г. за отстраняване указани нередовности на исковата молба (л. 444 от делото на ОС).

Прието е, че посочените видове дейности нямат характер на полезни разноски, които да са подобрения, трайно прикрепени към имота. Ето защо искът за тях следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Следва да бъде отхвърлена и съответната претенция по чл. 86 ЗЗД.

По евентуалните исковете с правна квалификация чл. 62, ал. 2 ЗЗД и претенцията за заплащане на обезщетение по чл. 86 ЗЗД:

Прието е, че предмет на претенциите са суми, за които се твърди че представляват полезни разноски на стойност 676.74 лева, заплатени за работите по: т. 3 и т. 4 от протокол №13/24.04.2014 г., описани по-горе. Твърди се, че тези разноски са направени както в собствен, така и в чужд интерес и ответниците следва да отговорят до размера на обогатяването им. Видно от твърденията в исковата молба и от предварителен договор от 06.09.1996 г., ищцата ползва тези помещения, в които са направени описаните ремонтни дейности. Освен че не са трайно прикрепени към вещта, те са само в интерес на ищцата. Следователно не е налице обогатяване на ответниците.

Съставът на ВКС приема, че в отхвърлителната си част по квалифицирания от въззивния съд иск по чл. 30, ал. 3 ЗС въззивното решение е частично неправилно.

Съобразно приетото по-горе в настоящото решение не ищецът, а съдът дава правната квалификация на претенцията за заплащане на средствата, изразходвани за ремонт на съсобствен имот, като при това твърденията в исковата молба за отделните пера като „подобрения“ или „необходими разноски“ не обвързват съда, а той следва да прецени тяхното правно значение, като ги подведе под приложимата към тях материалноправна норма. Необходимите разноски, извършени от добросъвестен или приравнен на него недобросъвестен владелец, се присъждат на основание чл. 72, ал. 2 ЗС; ако са направени от съсобственик в общия имот – по чл. 30, ал. 3 ЗС, а ако са от държател в чужд имот – по чл. 59 ЗЗД. Подобренията се присъждат на основание чл. 72 ЗС – чл. 74 ЗС, ако са извършени от владелец или от съсобственик, който владее не само своите, но и идеалните части на другите съсобственици. Ако са направени от съсобственик, който държи, а не владее чуждите идеални части от общия имот – по чл. 30, ал. 3 ЗС, ако има съгласие на останалите съсобственици; по чл. 61, ал. 1 ЗЗД – ако не е имало съгласие, и по чл. 59 ЗЗД, когато е имало противопоставяне на останалите съсобственици. Как правилно да се квалифицират исковете за необходими разноски и подобрения е разяснено в ППВС 6/1974 г., както и в ТР №85/1968 г. в неотменената му с постановлението част. Впоследствие е създадена и богата практика на ВС и ВКС, в която постановките на постановлението и тълкувателното решение са уточнени и допълнени: решение №461 от 12.V.1986 г. по гр. д. №570/85 г., II г. о., решение №532 от 17.VI.1994 г. по гр. д. №382/94 г., I г. о., решение №158 от 14.01.2020 г. на ВКС по гр. д. №615/2019 г., II г. о., решение №820/20.09.2011 г. на ВКС по гр. д. №1009/2009 г., I г. о., решение №520/22.06.2010 г. на ВКС по гр. д. №496/2010 г., IV г. о., решение №339 от 10.10.2011 г. на ВКС по гр. д. №1072/2010 г., I г. о. и др.

Дадени са и указания за начина, по който се оценяват необходимите разноски и подобренията. Съгласно приетото в решение №532 от 17.VI.1994 г. по гр. д. №382/94 г., I г. о., необходимите разноски и подобренията са различни фактически състави. При необходимите разноски, изразходвани за запазване на вещта, се присъждат действително изразходваните средства съобразно частта на съсобственика. При подобренията се присъжда увеличената стойност на вещта, ако вещта се владее на правно основание, или по-малката стойност между увеличената стойност на вещта и действително изразходваните средства при обикновено владение. В практиката на ВС и ВКС се приема също, че когато съсобственик извърши подобрения в общия имот без съгласието, но и без противопоставянето на останалите съсобственици и без този съсобственик да е изменил намерението си да е владелец на своята идеална част от имота и държател на частите на останалите съсобственици, отношенията по повод на подобренията се уреждат по правилата на чл. 61 ЗЗД, като се присъжда по-малката сума между стойността на направените разходи и увеличената вследствие на подобренията стойност на съсобствения имот – в този смисъл решение №487 от 30.11.2011 г. на ВКС по гр. д. №1503/2010 г., I г. о., което обобщава практиката на ВС и ВКС по този въпрос / Тълкувателно решение №85 от 02.12.1968 г. на ОСГК на ВС; ППВС №6 от 1974 г., решение №461 от 12.05.1986 г. по гр. д. №570 от 1985 г. на ВС, второ г. о., решение №532 от 17.06.1994 г. по гр. д. №382 от 1994 г. на ВС, първо г. о., решение №339 от 10.10.2011 г. по гр. д. №1072/2010 г. на ВКС/. По-малката сума между полезните разноски и увеличената стойност на имота се присъжда и в случаите, при които искът за подобрения се квалифицира по чл. 59 ЗЗД, например когато подобренията са извършени от държател в чужд имот или от съсобственик, извършил подобренията при изричното противопоставяне на останалите съсобственици – арг. от т. 4 на ППВС №1/28.V.1979 г. по гр. д. №1/79 г., а също и решение №343/2.07.2014 г. на ВКС по гр. д. №2733/2013 г., IV г. о., решение №162/24.03.2011 г. на ВКС по гр. д. №986/2010 г., IV г. о., решение №148/21.06.2016 г. на ВКС по гр. д. №725/2016 г., III г. о., решение №40 от 11.04.2018 г. на ВКС по гр. д. №2004/2017 г., III г. о., решение №195 от 10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. №6969/2014 г., IV г. о.; решение №50096/21.10.2022 г. на ВКС по гр. д. №4492/2021 г., II г. о., решение №158 от 14.01.2020 г. на ВКС по гр. д. №615/2019 г., II г. о. и др.

В настоящия случай данните по делото сочат, че докато е била съсобственик на дворното място и сградата, ищцата е била държател на идеалната част на другите съсобственици, т. е. разпоредбите на чл. 72 ЗС – чл. 74 ЗС нямат отношение към процесния случай. За необходимите разноски, които тя е направила в сградата, правната квалификация на исковете е чл. 30, ал. 3 ЗС, тъй като те представляват тежести по смисъла на посочената разпоредба и се поемат от всички съсобственици според квотите им в съсобствеността и според реалната стойност на извършените ремонтни работи. За подобренията в сградата правната квалификация на иска е по чл. 61, ал. 3 ЗЗД, вр. чл. 59 ЗЗД, тъй като по делото са представени доказателства, че още в началото на предприетия от ищцата през 2013 г. ремонт ответниците, респ. праводателката им, са се противопоставили на ремонта, като са подавали сигнали в общината, МВР и прокуратурата, а освен това са изразявали несъгласието си и пред дружеството, осъществяващо ремонта – стр.528, стр.538, стр.539 и стр.540 от т. 3 на първоинстанционното производство. Дадената от ищцата неправилна квалификация на по-голямата част от тези СМР като иск по чл. 30, ал. 3 ЗС не обвързва съда. Той трябва да даде вярната квалификация и няма основание да отхвърли иска само затова, че неправилно е квалифициран от ищцата.

По отношение на необходимите разноски в жилищната сграда:

Законосъобразен е изводът на въззивния съд, че искът за присъждане на сумите, дадени за предварително обследване на сградата, за проектна документация и за издаване на технически паспорт, не следва да се присъждат. Видно от заключението на вещите лица в тройната СТЕ не е било нужно извършването на тези разходи, т. е. те не могат да се приемат за тежести по смисъла на чл. 30, ал. 3 ЗС. Същото се отнася и за заплатените суми за изготвените препоръки за реконструкция и ремонт на дворна площадка чешма бараката, външната тоалетна и ограда.

Незаконосъобразен е обаче изводът, че в необходимите разноски се включва само частичният ремонт на покрива, описан по пера и оценен от комплексната експертиза на вещите лица И. Г. и В. Р.. Въззивният съд не е изложил подробни мотиви защо приема, че покривът на жилищната сграда се е нуждаел само от частичен ремонт, при положение, че в тройната експертиза, изпълнена от вещите лица инж. З. Г., арх. Б. К.-Х. и Й. Х., е прието, че покривът се е нуждаел от цялостен ремонт, включително и в частта по отвеждане на дъждовните води, като този ремонт е описан по пера и е остойностен. Не могат да бъдат споделени мотивите на първата инстанция, която също възприема тезата за частичен ремонт. Съдът констатира, че в техническото обследване на инж. Ш. на л. 91-92 от първоинстанционното производство се дава предписание за цялостен ремонт, а в другото обследване на л. 177-192 се препоръчва частичен ремонт. Изложил е мотив, че се доверява на второто предписание за частичен ремонт на покрива, тъй като в техническия паспорт на сградата като изпълнени се сочели само дадените в него препоръки, свързани със селективни подмени, а не такива, отнасящи се до пълен ремонт. Тези мотиви не могат да бъдат споделени. Не е отчетено обстоятелството, че вещите лица от тройната експертиза са работили не само въз основа на тези документи /две обследвания и технически паспорт/, но и на архитектурното заснемане, актовете образец 19 за изпълнени СМР и съдебния протокол от 19.03.2018 г. за извършен оглед на сградата. Вещите лица от тройната експертиза не само са приели, че е извършен цялостен ремонт на покрива, но и че този ремонт е бил необходим за запазване на сградата от погиване, като е включен в таблица №1, в която са описани тъкмо тези СМР. В тази част тройната експертиза не е оспорена от никоя от страните по делото и затова настоящата инстанция я възприема.

По същите съображения тройната експертиза следва да се възприеме и в частта, в която в таблица №1 са изброени и други СМР, които според вещите лица са били необходими за запазване на сградата от погиване /подмяна на ВиК и Ел. инсталации/ както и в таблица №2, в която са изброени работите, извършени за привеждане на помещенията, в които ще се живее, в състояние, годно за ползване по предназначение /вътрешно измазване, подмяна на дограма и подова настилка, ремонт на санитарен възел и др./ И двете таблици включват СМР, които представляват необходими разноски. Вещите лица са пояснили, че изброените в тези таблици СМР представляват текущ ремонт, за който не се е изисквало строително разрешение и съгласие на всички съсобственици. Даденото заключение не е оспорено от ответниците, т. е. те не са възразили срещу преценката на вещите лица за вида на отделните СМР, за тяхното извършване и за оценката им. Следва да се има предвид и това, че според данните по делото, съдържащи се например в техническото обследване на стр.177-192 от първоинстанционното производство, сградата е строена на два етапа – през 1952 и 1969 г., като няма данни да е бил правен основен ремонт след 1970 г.; че остатъчният икономически полезен живот на сградата към момента на обследването през 2013 г. е бил 40 години; че сградата притежава необходимия ресурс да се използва по предназначение, при полагане на необходимите грижи и при извършване на ремонтните и укрепващи мероприятия, от които ремонтът на покрива е спешен. Освен това – обстоятелството, че ищцата е извършила необходими разноски в частта от сградата, която е била ползвана от нея, не е основание да се откаже уважаването на иска по чл. 30, ал. 3 ЗС за тези СМР, тъй като разноските са дадени за подобряване на състоянието на вещта като цяло и са в интерес на всички съсобственици.

Незаконосъобразен е и изводът на въззивния съд, че не следва да се присъждат сумите, дадени за ремонт на външния склад (бараката), външния санитарен възел и инсталациите, различни от ВиК и ел. инсталация поради причина, че те не са елементи на/към жилището, обемно и функционално свързани с него. Бараката и външният санитарен възел нямат самостоятелно съществуване, те следват главната вещ на основание чл. 98 ЗС. Извършените в тях ремонти са свързани със запазването им като вещи, затова отношенията между страните следва да се уредят съобразно чл. 30, ал. 3 ЗС, като необходимите разноски следва да се присъдят съобразно реалната им стойност – позиции 26, 30 и 31в таблица 1 към заключението на тройната експертиза/. Същото се отнася и за заземителната инсталация, която е свързана със самата жилищна сграда – позиция №29 от същата таблица.

Описаните в таблица №1 СМР са на обща стойност 13939,24 лв. с печалба и ДДС, а тези в таблица №2 – 14 853, 25 лв. с печалба и ДДС. Общата сума по двете таблици е 28792,49 лв. От тази сума следва да се приспаднат онези 8104.81 лв. които първоинстанционният съд е признал и разпределил между всички съсобственици съразмерно на квотите им. Разликата е 20 687,68 лв. Тази сума също следва да бъде разпределена между бившите съсобственици на основание чл. 30, ал. 3 ЗС, съобразно квотите им в съсобствеността. Така ответникът Д. Ш., който е бил съсобственик на 4/2012 ид. части към момента на извършване на необходимите разноски, дължи на ищцата 6895,89 лв., а Н. Ш. и Н. Ш., които са били собственици на по 1/2012 ид част, дължат по 1723,97 лв. Тези суми следва да бъдат присъдени след частична отмяна на отхвърлителното решение по чл. 30, ал. 3 ЗС. Останалите 10 343,84 лв. остават за сметка на ищцата, като припадащи се тежести към нейната 1/2 ид. част от имота към момента на извършване на необходимите разноски. Следва да се има предвид и това, че релевантни за определяне на стойността на необходимите разноски са не действително направените разходи, а средните пазарни цени, установени с експертиза, както това е прието например в решение №238 от 19.08.2013 г. на ВКС по гр. д. №1012/2012 г., IV г. о. По същия начин се процедира и при подобренията – решение №191/29.10.2014 г. по гр. д. №2299/2014 г. на ВКС, I-во г. о.

По отношение на подобренията в жилищната сграда.

Всички строителни работи, които вещите лица от тройната експертиза са включили в таблица №3 на стр.1153 от първоинстанционното производство, представляват подобрения – както в жилищната сграда, така и в бараката, тоалетната и дворното място. Неправилно съдът е отказал да присъди сумите за подобренията в жилищната сграда по съображение, че те не се вместват в дадената от ищцата правна квалификация на иска по чл. 30, ал. 3 ЗС. Както бе посочено по-горе съсобственикът, който подобри общия имот без да бъде владелец на идеалните части на останалите съсобственици, също има право да получи стойността на направените подобрения, като съдът следва да квалифицира тази претенция съобразно данните по делото. В настоящия случай, при наличие на доказателства по делото за противопоставяне на ответниците при извършването на подобренията, правната квалификация на иска е по чл. 61, ал. 3 ЗЗД, вр. чл. 59 ЗЗД. Дължи се по-малката стойност измежду направените разноски и увеличената стойност на имота.

По отношение на подобренията в дворното място:

Незаконосъобразен е изводът на въззивния съд, че не следва да присъжда сумите, дадени за ремонт на дворна площадка и дворна чешма по причина, че се касае за работи, извършени не в сградата, а в поземления имот, по време, когато ищцата не е вече негов съсобственик. Обстоятелството, че тези строителни работи са предприети от ищцата след като тя е престанала да бъде съсобственик в мястото не е основание да се откаже заплащането им от ответниците. Ако бившият собственик, след като прехвърли имота си, продължи да упражнява фактическа власт върху него, той е държател, а не владелец-решение №136 от 16.06.2014 г. на ВКС по гр. д. №436/2014 г., I г. о. Това решение е постановено по повод смяна на собствеността чрез прехвърлителна сделка, но същото следва да се приеме и при прехвърляне та имота чрез публична продан. В настоящия случай след извършената публична продан на идеалната част на ищцата от дворното място тя е продължила да упражнява фактическа власт върху него, като е била негов държател. Съгласно неотменената с ППВС №6/1974 г. част на ТР №85/2.XІІ.1968 г. по гр. д. №149/68 г., ОСГК, отношенията на държателя със собственика за извършените подобрения се уреждат съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие – чл. 60 ЗЗД – чл. 62 ЗЗД, съответно с правилата на неоснователното обогатяване – чл. 59 ЗЗД. Същото е прието в мотивите на т. 1 на ППВС №1/28.05.1979 г., в решение №148 от 15.07.2014 г. на ВКС по гр. д. №852/2014 г., I г. о., решение №180/25.04.2012 г. на ВКС по гр. д. №198/2011 г., I г. о., решение №912/2.02.2010 г. на ВКС по гр. д. №4713/2008 г., I г. о., решение №40 от 11.04.2018 г. на ВКС по гр. д. №2004/2017 г., III г. о., и др. Ето защо в настоящия случай средствата, дадени за ремонт на дворното място и дворната чешма /позиции 35, 36, 43,48,49 и 50в таблица №3 към заключението на тройната експертиза/ следва да се присъдят на основание чл. 59 ЗЗД по изложените по-горе съображения за противопоставяне на ответниците. Дължи се по-малката сума между стойността на ремонта и увеличената стойност на имота.

За начина на изчисляване на дължимите суми по чл. 61, ал. 3 ЗЗД, вр. чл. 59 ЗЗД:

По въпроса за увеличената стойност тройната експертиза е дала заключение, че пазарната стойност на имота не е увеличена след извършените ремонтни работи /т. 8 и т. 10 от заключението/. Мотивите се състоят в това, че сградата е без траен статут, оставена е да съществува до осъществяване на предвижданията на действащия застроителен план, в който се предвижда ново застрояване от 4 и 5 етажа, като съществуващата сграда подлежи на събаряне. Извършеният текущ ремонт не повишава носимостта на сградата и не удължава експлоатационната ѝ годност. На основание заповед №17 ЗГА-3/21.02.2017 г. и №ЗГА 9/07/03.2017 на гл. архитект на [община], чл. 140, ал. 3 ЗУТ, вр. чл. 134, ал. 6 ЗУТ и скица-приложение вх.№7000-16676/13.11.2017 г., приета с протокол №391, т. 2/16.11.2017 г. на РЕСУТ при Район Централен на [община], в УПИ……….. от кв.485-стар по ПУП на ПРЗ на Трета градска част не е предвидено запазване на съществуващото застрояване, пристрояване и надстрояване, а е предвидено ново основно средно застрояване с Н корниз 11,50 м.; 12 м.; 14,50 м. и 15 м. на двете улични регулационни линии и свързано застрояване с УПИ…………….. Според вещите лица предвиденото през 1992 г. застрояване в имота се променя, като се увеличава застроената площ и височината. Преди това вещите лица са посочили, че със заповед №ОА-1700/06.10.1992 г. на зам. кмета на [населено място] е внесено изменение в застроителния и регулационен план, като в процесния парцел……………. не е предвидено запазване на съществуващото застрояване, пристрояване и надстрояване.

Съставът на ВКС приема, че в тази част тройната експертиза не може да бъде ценена. Тя дава само техническите данни, а преценката дали има увеличена стойност на имота се дава от съда. За тази преценка от решаващо значение са обстоятелствата, че застроителният и регулационен план от 1992 г. заварва в процесния имот съществуваща стара сграда, строена 1952 и 1969 г., чийто остатъчен икономически полезен живот към 2013 г. е бил около 40 години според техническото обследване на стр.177-192 от първоинстанционното производство, т. е. към 1992 г. той е бил около 60 години. Отделно от това – през 1996 г. е сключен предварителен договор за продажба на 1/2 ид. част от процесното дворното място, жилищна сграда и подобрения. Продавач е била ищцата И. С., а купувачи – ответникът Д. Ш. и съпругата му Е. Ш., която след смъртта си е заместена в материалното правоотношение от наследниците си – съпруг и деца Н. Ш. и Н. Ш., ответници по настоящото дело. В този договор изрично е прието, че купувачите ще извършат ремонт на сградата за тяхна сметка, като до края на живота на продавачката /към този момент тя е била на 57 г./ няма да предприемат събаряне на сградата и изграждане на нова. Договорът е обявен за окончателен със съдебно решение. Следователно, въпреки че със застроителния план от 1992 г. за процесното дворно място е предвидено ново строителство, по волята на страните по предварителния договор от 1996 г. е предвидено друго – запазване на сградата за едно неопределено време, а също и извършване на ремонт на тази сграда, която към този момент вече е била много стара и се е нуждаела от сериозен ремонт. Към момента на ремонта на сградата през периода 2013 – 2015 г. тя е била съсобствена между ищцата и ответниците. След приключване на делото за делба на тази сграда през 2017 г. едноличен неин собственик е станал ответникът Д. Ш.. Той може да вземе решение за събаряне на сградата, но може да реши и да я запази. И в двата случая обаче не може да се приеме, че сградата не е увеличила стойността си след извършените подобрения. Вещите лица от тройната експертиза са съобразили само актовете от 2017 г., сочещи бъдещото осъществяване на ново строителство без запазване на сградата, затова са приели, че тя не е увеличила стойността си след извършения ремонт. Не са оценени обаче останалите факти във връзка с отношенията между страните. Не е оценено и това, че по принцип отговорността за подобренията се носи от лицата, които са били съсобственици към момента на извършване на ремонта на сградата /2013 – 2015 г./, когато нито е имало основание за събарянето ѝ /според предварителния договор тя е трябвало да се запази докато е жива ищцата/, нито изразена воля за събаряне, тъй като не е могло да се формира мнозинство за вземане на такова решение. Обективно сградата е с увеличена стойност след извършения ремонт, а субективното желание на новия собственик да я събори принципно не освобождава лицата, които са били съсобственици към момента на извършване на подобренията, да заплатят на ищцата припадащата им се част от разноските за тези подобрения. Същото се отнася и за подобренията в дворното място.

По изложените съображения настоящият състав приема, че за увеличената стойност на имота следва да се изхожда от заключението по т. 8 и т. 10 на комплексната експертиза, изпълнена от вещите лица И. Г. и В. Р.. Според това заключение увеличена стойност е сбор от две суми и възлиза общо на 46 170 лв. Тъй като искът за подобрения в съсобствената сграда и в дворното място е с правна квалификация чл. 61, ал. 3 ЗЗД, вр. чл. 59 ЗЗД, следва да се присъди по-малката сума измежду увеличената стойност на имота и разходите за подобренията. Според тройната експертиза разходите за подобренията възлизат на 29 435,89 лв. /таблица 3 на стр.1153/ и именно това е сумата, която следва да бъде разпределена според квотите на бившите съсобственици. Така ответникът Д. Ш., който е бил съсобственик на 4/2012 ид. части, дължи 9811,96 лв., а Н. Ш. и Н. Ш., които са били собственици на по 1/2012 ид част, дължат по 2452,99 лв. Тези суми следва да бъдат присъдени на основание чл. 61, ал. 3 ЗЗД, вр. чл. 59 ЗЗД след частична отмяна на отхвърлителното решение по чл. 30, ал. 3 ЗС. Останалите 14 717,95 лв. остават за сметка на ищцата, като припадащи се към нейната 1/2 ид. част от сградата към момента на извършване на подобренията.

В обобщение: сумите, които съдът неоснователно е отхвърлил на посоченото от него основание по чл. 30, ал. 3 ЗС, са следните:

– за Д. Н. Ш. – 6895,89 лв. необходими разноски и 9811,96 лв. за подобрения или общо 16 707,85 лв.

Затова отхвърлителното решение спрямо него следва да бъде отменено за разликата над 18 946,28 лв. до 35 654,13 лв., т. е. за сумата 16 707,85 лв., която следва да се присъди от ВКС както следва: на основание чл. 30, ал. 3 ЗС – 6895,89 лв. необходими разноски и на основание чл. 61, ал. 3 ЗС, вр. чл. 59 ЗЗД – 9811,96 лв. подобрения.

– за Н. Д. Ш. и Н. Д. Ш. – по 1723,97 лв. необходими разноски и по 2452,99 лв. подобрения или общо по 4176,96 лв.

Затова отхвърлителното решение спрямо тях следва да бъде отменено за разликата над 4736,57 лв. до 8913,53 лв., т. е. за сумата от по 4176,96 лв., която следва да се присъди от ВКС както следва: на основание чл. 30, ал. 3 ЗС – по 1723,97 лв. необходими разноски и на основание чл. 61, ал. 3 ЗС, вр. чл. 59 ЗЗД – по 2452,99 лв. за подобрения.

Тези суми следва да се присъдят ведно със законната лихва от 24.10.2016 г. до окончателното им изплащане.

Върху допълнително присъжданите от ВКС суми следва да се присъди и мораторна лихва по чл. 86 ЗЗД. Законосъобразен е изводът на въззивния съд, че мораторната лихва се дължи от поканата. Присъждането на суми за необходими разноски и подобрения е подчинено на общите правила за недопускане на неоснователно обогатяване, а началният момент на мораторната лихва върху вземанията за неоснователно обогатяване съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД е от момента на поканата – решение №70 от 1.07.1999 г. на ВКС по гр. д. №488/98 г., 5-членен с-в, решение №66 от 6.02.2009 г. на ВКС по гр. д. №3907/2007 г., III г. о.; решение №166 от 14.05.2013 г. на ВКС по гр. д. №994/2012 г. и др. В случая поканата за заплащане на необходимите и полезни разноски е получена от ответниците на 25.09.2015 г., а определеният в нея двуседмичен срок е изтекъл на 10.10.2015 г. и от този момент те са изпаднали в забава. Мораторната лихва върху сумата от 16 707,85 лв. за периода 10.10.2015 г. – 23.10.2016 г. е 1765,22 лв., а върху сумата от 4176,96 лв. лихвата е 441,31 лв. Затова обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено за разликата над 6918,54 лв. до 8683,76 лв. или за 1765,22 лв. мораторна лихва, дължима Д. Ш., както и за разликата над 1729,59 лв. до 2170,90 лв., или за по 441,31 лв., дължими от Н. Ш. и Н. Ш..

По отношение на сумите, за които съдът е постановил отхвърлителни диспозитиви по чл. 61, ал. 3 ЗЗД и чл. 61, ал. 2 ЗЗД:

Законосъобразен е изводът на въззивния съд, че онези СМР, за които ищцата е претендирала присъждане на суми на основание чл. 61, ал. 3 ЗЗД, евентуално на основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД, с изключение на вентилационната решетка, не представляват подобрения, нито необходими разноски и искът за тях е неоснователен. В тази част въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

По въпроса за разноските:

Тъй като резултатът по делото е изменен с настоящото решение, следва да бъдат преизчислени разноските за първата инстанция, както и да се присъдят разноски за въззивната и касационна инстанция съобразно изхода на спора.

За първата инстанция:

Признатите разноски на ищцата са 7673,71 лв. общо, а спрямо всеки ответник както следва: 5115,81 лв. срещу Д. Ш. и по 1278,95 лв. спрямо Н. Ш. и Н. Ш.. Исковете срещу Д. Ш. са в размер общо на 47576,34 лв., а са уважени за 21460,10 лв. /2987,03 лв. от първата инстанция и 18473,07 лв. от ВКС / и са отхвърлени за 26 116,24 лв. Съразмерно на уважената част от исковете дължимите на ищцата разноски от Д. Ш. са 2307,57 лв., от които първоинстанционният съд е присъдил 321,19 лв. или остават още 1986,38 лв., които следва да присъди ВКС. Исковете срещу Н. Ш. и Н. Ш. са в размер на по 11894,04 лв., а са уважени за по 5365,03 лв. /746,76 лв. от първата инстанция и 4618,27 лв. от ВКС / и са отхвърлени за 6529,01 лв. Съразмерно на уважената част от исковете дължимите на ищцата разноски от Н. Ш. и Н. Ш. са по 576,89 лв., от които първоинстанционният съд е присъдил 80,30 лв. или остават още 496,59 лв., които следва да присъди ВКС. За първата инстанция Д. Ш. е направил разноски в размер на 2459 лв.; Н. Ш. – 1380 лв. и Н. Ш. – 880 лв. Съразмерно на отхвърлената част от исковете на Д. Ш. се дължат разноски в размер на 1349,83 лв. Вместо това първоинстанционният съд е присъдил 2304,61 лв. съразмерно на сумата, за която е приел, че искът срещу него е неоснователен. Ето защо въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта за разноските, следва да бъде отменено за разликата от 954,78 лв. Съразмерно на отхвърлената част от исковете на Н. Ш. се дължат разноски в размер на 757,53 лв. Вместо това първоинстанционният съд е присъдил 1293,36 лв. съразмерно на сумата, за която е приел, че искът срещу нея е неоснователен. Ето защо въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта за разноските, следва да бъде отменено за разликата от 535,83 лв. Съразмерно на отхвърлената част от исковете на Н. Ш. се дължат разноски в размер на 483,06 лв. Вместо това първоинстанционният съд е присъдил 824,75 лв. съразмерно на сумата, за която е приел, че искът срещу него е неоснователен. Ето защо въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта за разноските, следва да бъде отменено за разликата от 341,69 лв.

За въззивната инстанция ищцата И. С. е направила разноски в размер на 1370 лв., съгласно два договора на стр.36 и стр.64 от въззивното производство; Д. Ш. – 2000 лв., Н. Ш. и Н. Ш. – по 1000 лв., съгласно 3 договора от 07.02.2020 г.

За касационната инстанция ищцата И. С. е направила разноски в размер на 1242,32 лв. държавни такси, а ответниците са направили разноски за адвокатско възнаграждение както следва: Д. Ш. – 2099 лв. по два договора на стр.36 и стр.107; Н. Ш. – 1275 лв. по два договора на стр.40 и 93 и Н. Ш. – 1275 лв. по два договора на стр.38 и стр.75.

Общо разноските за въззивната и касационната инстанция са както следва: И. С. – 2612,32 лв.; Д. Ш. – 4099 лв.; Н. Ш. – 2275 лв. и Н. Ш. – 2275 лв. Съобразно уважената част от исковете на И. С. се дължат следните суми: от Д. Ш. – 785,56 лв. и по 196,39 лв. от Н. Ш. и Н. Ш.. Разноските, които И. С. следва да заплати съобразно отхвърлената част от исковете, са както следва: на Д. Ш. – 2250,08 лв.; на Н. Ш. и на Н. Ш. – по 1948,72 лв.

Разноските, които ВКС следва да присъди за трите инстанции, се разпределят както следва:

И. С. следва да заплати на Д. Ш. 2250,08 лв., на Н. Ш. и на Н. Ш. – по 1248,82 лв. Разноските, които тя дължи на ответниците за първата инстанция, са присъдени, като в тази част ВКС коригира решението в частта за разноските съобразно крайния резултат по делото.

Д. Ш. следва да заплати на И. С. 3727,92 лв.; Н. Ш. и Н. Ш. – по 931,98 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение №260084/30.06.2021 г. по в. гр. д. №409/2020 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №1413 от 30.11.2019 г. по гр. д. №2579/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от И. А. С. срещу Д. Н. Ш. иск, квалифициран като иск по чл. 30, ал. 3 ЗС, за разликата над 18 946,28 лв. до 35 654,13 лв., т. е. за сумата 16 707,85 лв., както и в частта, с която И. С. е осъдена да заплати на Д. Ш. разноски за първоинстанционното производство над 1349,83 лв.; на Н. Ш. – над 757,53 лв. и на Н. Ш. – над 483,06 лв. и вместо него постановява:

ОСЪЖДА Д. Н. Ш. със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 3, адв. Е. А. С., да заплати на И. А. С. със съдебен адрес [населено място], бул.“6-ти с.“ №169, ет. 3, адв. Л. И. В., сумата 16 707,85 лв., от която 6895,89 лв. необходими разноски на основание чл. 30, ал. 3 ЗС и 9811,96 лв. – разноски за подобрения на основание чл. 61, ал. 3 ЗЗД, вр. чл. 59 ЗЗД, вложени в ремонт на жилищна сграда и дворно място в [населено място], [улица] през периода 2013 г. – 2015 г., заедно със законната лихва върху сумата от 16707,85 лв., считано от 24.10.2016 г. до окончателното ѝ изплащане.

ОТМЕНЯ решение №260084/30.06.2021 г. по в. гр. д. №409/2020 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е с която е потвърдено решение №1413 от 30.11.2019 г. по гр. д. №2579/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от И. А. С. срещу Д. Н. Ш. иск по чл. 86 ЗЗД за разликата над 6918,54 лв. до 8683,76 лв. или за 1765,22 лв. и вместо него постановява:

ОСЪЖДА Д. Н. Ш. да заплати на основание чл. 86 ЗЗД на И. А. С. сумата 1765,22 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 16 707,85 лв. за периода 10.10.2015 г. – 23.10.2016 г.

ОТМЕНЯ решение №260084/30.06.2021 г. по в. гр. д. №409/2020 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е с която е потвърдено решение №1413 от 30.11.2019 г. по гр. д. №2579/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от И. А. С. срещу Н. Д. Ш. иск, квалифициран като иск по чл. 30, ал. 3 ЗС, за разликата над 4736,57 лв. до 8913,53 лв., т. е. за сумата от 4176,96 лв., и вместо това постановява:

ОСЪЖДА Н. Д. Ш. със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 3, адв. Е. А. С., да заплати на И. А. С. със съдебен адрес [населено място], бул.“6-ти с.“ №169, ет. 3, адв. Л. И. В., сумата 4176,96 лв., от която 1723,97 лв. необходими разноски на основание чл. 30, ал. 3 ЗС и 2452,99 лв. – разноски за подобрения на основание чл. 61, ал. 3 ЗЗД, вр. чл. 59 ЗЗД, вложени в ремонт на жилищна сграда и дворно място в [населено място], [улица] през периода 2013 г. – 2015 г., заедно със законната лихва върху сумата от 4176,96 лв., считано от 24.10.2016 г. до окончателното ѝ изплащане.

ОТМЕНЯ решение №260084/30.06.2021 г. по в. гр. д. №409/2020 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е с която е потвърдено решение №1413 от 30.11.2019 г. по гр. д. №2579/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от И. А. С. срещу Н. Д. Ш. иск по чл. 86 ЗЗД за разликата над 1729,59 лв. до 2170,90 лв., или за 441,31 лв. и вместо него постановява:

ОСЪЖДА Н. Д. Ш. да заплати на основание чл. 86 ЗЗД на И. А. С. сумата 441,31 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 4176,96 лв. за периода 10.10.2015 г. – 23.10.2016 г.

ОТМЕНЯ решение №260084/30.06.2021 г. по в. гр. д. №409/2020 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е с която е потвърдено решение №1413 от 30.11.2019 г. по гр. д. №2579/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от И. А. С. срещу Н. Д. Ш. иск, квалифициран като иск по чл. 30, ал. 3 ЗС, за разликата над 4736,57 лв. до 8913,53 лв., т. е. за сумата от 4176,96 лв., и вместо това постановява:

ОСЪЖДА Н. Д. Ш. със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 3, адв. Е. А. С., да заплати на И. А. С. със съдебен адрес [населено място], бул.“6-ти с.“ №169, ет. 3, адв. Л. И. В., сумата 4176,96 лв., от която 1723,97 лв. необходими разноски на основание чл. 30, ал. 3 ЗС и 2452,99 лв. – разноски за подобрения на основание чл. 61, ал. 3 ЗЗД, вр. чл. 59 ЗЗД, вложени в ремонт на жилищна сграда и дворно място в [населено място], [улица] през периода 2013 г. – 2015 г., заедно със законната лихва върху сумата от 4176,96 лв., считано от 24.10.2016 г. до окончателното ѝ изплащане.

ОТМЕНЯ решение №260084/30.06.2021 г. по в. гр. д. №409/2020 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е с която е потвърдено решение №1413 от 30.11.2019 г. по гр. д. №2579/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от И. А. С. срещу Н. Д. Ш. иск по чл. 86 ЗЗД за разликата над 1729,59 лв. до 2170,90 лв., или за 441,31 лв. и вместо него постановява:

ОСЪЖДА Н. Д. Ш. да заплати на основание чл. 86 ЗЗД на И. А. С. сумата 441,31 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 4176,96 лв. за периода 10.10.2015 г. – 23.10.2016 г.

ОСТАВЯ В СИЛА решение №260084/30.06.2021 г. по в. гр. д. №409/2020 г. на Пловдивския апелативен съд в останалата обжалвана част, с която е потвърдено решение №1413 от 30.11.2019 г. по гр. д. №2579/2016 г. на Пловдивския окръжен съд и решение №607/22.06.2020 г. по гр. д. №2579/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от И. А. С. срещу Д. Н. Ш., Н. Д. Ш. и Н. Д. Ш. искове за заплащане на необходими и полезни разноски за разликата над 16 707,85 лв. до 35654,13 лв. за Д. Ш. и над 4176,96 лв. до 8913,53 лв. за Н. Ш. и Н. Ш., както и в частта, с която исковете по чл. 86 ЗЗД са отхвърлени за разликите над 1765,22 лв. до 8683,76 лв. за Д. Ш. и над 441,31 лв. до 2170,90 лв. за Н. Ш. и Н. Ш..

ОСЪЖДА И. А. С. да заплати на Д. Н. Ш. 2250,08 лв. разноски по делото.

ОСЪЖДА И. А. С. да заплати на Н. Д. Ш. 1248,82 лв. разноски по делото.

ОСЪЖДА И. А. С. да заплати на Н. Д. Ш. 1248,82 лв. разноски по делото.

ОСЪЖДА Д. Н. Ш. да заплати на И. А. С. 3727,94 лв. разноски по делото.

ОСЪЖДА Н. Д. Ш. да заплати на И. А. С. 931,98 лв. разноски по делото.

ОСЪЖДА Н. Д. Ш. да заплати на И. А. С. 931,98 лв. разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.


Препраща към

  • Определение №****/**.**.2022 по дело №****/2022
    Кой трябва да даде квалификация на исковете за необходими разноски и подобрения, извършени от съсобственик в общия имот, при съблюдаване на ППВС № 6/1974 г. и ТР № 85/1968 г. в неотменената му с постановлението част? (По спор между физически лица по чл. 30, ал. 3 ЗС за осъждане на…

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.
Деловодни данни

Вид съдебен акт: Решения по чл. 290 ГПК

Отделение/Колегия: I-во отделение, Гражданска колегия

Допълнителен селективен критерий: чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК

Навигация
Пособия

[cbxwpbookmarkbtn show_count="0" ]