Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

докладвано от Върховен касационен съд



Класификация

  • Вид съдебен акт: Определения за недопускане
  • Колегия/Отделение: I-во отделение, Търговска колегия
  • Допълнителен селективен критерий: Предстои добавяне

Анотация

Въпрос

за дължимост на ДДС, който е извън неговата компетентност и поради произнасяне извън предмета на спора. Касаторът поддържа и твърдение, че обжалваният акт е неправилен- постановен в нарушение на закона и необоснован, поради което следва да се отмени. Излага доводи, че в нарушение на съдопроизводствените правила е разгледан въпросът дали трябва да се начислява ДДС по процесната сделка- без да е променен докладът по делото, без да са уведомени страните и да им е предоставена възможност за изложат защитните си тези. Намира, че решението е необосновано, като решаващият съдебен състав не е съобразил периодичните плащания между страните и признанието с конклудентни действия на дължимостта на ДДС по конкретните фактури. Счита, че съдът не може да преценява дали се дължи ДДС или не, а единствено дали е платена договорената цена. Моли да бъде обезсилено решението и върнато за ново разглеждане на въззивния съд, евентуално- отменено, като бъде постановено ново за уважаване на предявения иск, ведно със законната лихва. Претендира разноски.

Отговор
За да прочетете пълния текст на съдебния акт е необходимо да влезете в профила си ВХОД или да закупите абонамент КУПЕТЕ СЕГА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и втора година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ

ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Христова т. д. №******г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „Хидроремонт- ИГ“ ООД, [населено място], чрез адв. Д. М. срещу решение №******г. по в. т. д. №******г. на Апелативен съд- Варна, с което е потвърдено решение №******г., постановено по т. д. №******г., на Окръжен съд-Варна, като на ответника са присъдени разноските по делото. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу „Петрокелтик“ ООД /Petrokeltic S.ar.l./, дружество регистрирано в Люксембург, със седалище и адрес на управление Люксембург, [населено място], вписано в АВп на РБ, Регистър БУЛСТАТ, код №103624408, осъдителни искове с правно основание чл. 266, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 575 012.84 лева, представляваща дължима, но неплатена част от договорено възнаграждение за възложена работа съгласно сключен между страните договор №004/21.06.2019г. „Съединяване на газово находище „Калиакра-2“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.08.2020г. /подаване на исковата молба/ до окончателното плащане, като на ответника са присъдените разноските по делото.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо поради произнасяне на съда по въпрос за дължимост на ДДС, който е извън неговата компетентност и поради произнасяне извън предмета на спора. Касаторът поддържа и твърдение, че обжалваният акт е неправилен- постановен в нарушение на закона и необоснован, поради което следва да се отмени. Излага доводи, че в нарушение на съдопроизводствените правила е разгледан въпросът дали трябва да се начислява ДДС по процесната сделка- без да е променен докладът по делото, без да са уведомени страните и да им е предоставена възможност за изложат защитните си тези. Намира, че решението е необосновано, като решаващият съдебен състав не е съобразил периодичните плащания между страните и признанието с конклудентни действия на дължимостта на ДДС по конкретните фактури. Счита, че съдът не може да преценява дали се дължи ДДС или не, а единствено дали е платена договорената цена. Моли да бъде обезсилено решението и върнато за ново разглеждане на въззивния съд, евентуално- отменено, като бъде постановено ново за уважаване на предявения иск, ведно със законната лихва. Претендира разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. второ ГПК. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо поради неподсъдност на гражданския съд на въпроса за дължимостта на данъци и поради произнасяне на съда извън предмета на спора- относно дължимостта на ДДС по процесната сделка. Твърди, че съдът се е произнесъл по съществените правни въпроси, обусловили изхода на спора:

„1. Спорът, дали задължението на купувача включва ДДС, различен ли е от спора за размера на неговото задължение към продавача?; 2. Може ли въззивният съд да се произнесе направо с решението си по същество по възражение на ответника, което не е в предмета на делото, а разглеждането му изрично е изключено като недопустимо от първоинстанционния съд, или въззивният съд трябва да допълни доклада по делото или по друг начин да обяви на страните още с насрочването на делото в открито съдебно заседание, че това възражение ще бъде разглеждано?; 3. Може ли гражданският съд да се произнася по иск или възражение, или по преюдициален въпрос, който попада в приложното поле на ДОПК- установяване на задълженията за данъци?“. Твърди, че първият от поставените въпроси е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №164 от 17.02.2015г., т. д. №4009/2013г., I т. о. и по ч. т. д. №1983 по описа на 2015г. /не е посочен номер на съдебен акт и състав/- основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По отношение на останалите два въпроса /втори и трети/ поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като за втори счита, че е от значение за точното прилагане на закона, а за трети- че е от значение за развитието на правото.

Ответникът „Петрокелтик“ ООД /Petrokeltic S.ar.l./, дружество регистрирано в Люксембург, със седалище и адрес на управление Люксембург, чрез адв. Д. С. оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за плащане на част от възнаграждение за изпълнени работи по сключен между страните договор, ведно със законната лихва от предявяването на иска, въззивният съд приема, че между страните е възникнало валидно договорно правоотношение по договор за изработка, като работата е изпълнена от дружеството-изпълнител и приета от дружеството-възложител, като възложителят е изплатил дължимото възнаграждение. Решаващият съдебен състав намира за безспорно сключването на процесния договор №004/21.06.2019г. „Съединяване на газово находище „Калиакра-2“, по силата на който ответното дружество възлага на ищеца изпълнението на описаните работи срещу възнаграждение в размер на 1 469 997 евро без ДДС; извършените частични авансови плащания от възложителя; приемането на работата с приемо-предавателен протокол от 01.11.2019г. и издаването на фактура за окончателно плащане; подписването на анекс през м. декември 2019г., с който е постигнато съгласие, че размерът на останалата дължима сума е 1 485 038.53 лева с ДДС и следва да бъде платена на седем вноски до 15.07.2020г.; частично плащане от страна на възложителя на сумата 575 012.84 лева и отказ да плати претендираната сума, представляваща начислените от изпълнителя 20% ДДС, с възражение, че сделката не е облагаема по ЗДДС и ДДС не се дължи.

На първо място, съдът намира за неоснователно възражението на ищеца, за допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съд, довели до недоказване на релевантни обстоятелства. Счита, че между страните няма спор по фактите, а по правото, като обстоятелството дали начисленото от изпълнителя по договора ДДС е реално внесено в бюджета, е ирелевантно за спора, имащ за предмет плащане на възнаграждение по договор за изработка. На следващо място, решаващият съдебен състав намира за неоснователно и възражението относно тълкуването на договорни клаузи от първоинстанционния съд, като излага доводи, че процесната договорна клауза /чл. 2, ал. 1/ за определяне на договорно възнаграждение в размер на 1 469 997 евро без ДДС, е ясна и безспорна и не се нуждае от тълкуване. Излага аргументи, че ако данъкът е дължим, той се начислява отделно /чл. 67, ал. 2 ЗДДС/, като задължението за ДДС не зависи от волята на страните, респ. осчетоводяването му поради грешка не е основание за възникване на задължение, нито може да се приеме за признание за съществуването му, ако не произтича от закона.

При приета за безспорна фактическа обстановка въззивният съд отграничава като основен правен спор дали за процесната доставка се дължи ДДС, респ. дали възложителят го дължи като част от възнаграждението по договора за изработка. След анализ на приложимите нормативни актове /ЗДДС, ППЗДДС, Регламент за изпълнение /ЕС/ №282/2011г. на Съвета от 15.03.2011г. за установяване на мерки за прилагане на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г. и Регламент за изпълнение /ЕС/ №1042/2013г. на Съвета от 07.10.2013г., ЗМПВВППРБ и Конвенцията на ООТ по морско право от 10.12.1982г./ и на практиката на СЕС по тълкуване на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г. относно общата система на ДДС /решение по дело С-111/05/, решаващият съдебен състав намира, че процесната сделка, имаща за предмет изработка на подводен тръбопровод в изключителната икономическа зона /ИИЗ/ на РБългария в Черно море, не представлява облагаема по ЗДДС доставка. Съдът съобразява разрешенията, дадени с цитираното решение СЕС, че наличието или липсата на функционален суверенитет по отношение на определени дейности в ИИЗ е определящо обстоятелство относно правото на определена държава да обложи с ДДС съответната доставка. Излага мотиви, че съгласно пар. 1, т. 1 ДР ЗДДС територията на страната включва и ИИЗ, но доколкото по отношение на тази зона държавите имат само функционален суверенитет, от който изрично е изключено полагането на подводни кабели и тръбопроводи /чл. 58, т. 1 и т. 3 вр. с чл. 87 Конвенцията на ООН по морско право/, следва да се приеме, че по отношение на услугата полагане на подводни кабели и тръбопроводи в ИИЗ на РБългария, мястото на изпълнение на доставката е извън територията на страната. По аргумент от чл. 12, ал. 1 ЗДДС, предвиждащ, че облагаема доставка е всяка доставка на стоки и услуги по смисъла на чл. 6 и чл. 9, когато е извършена от данъчно задължено лице по този закон и е с място на изпълнение на територията на страната, въззивният съд стига до извод, че процесната доставка с място на изпълнение извън територията на страната не е облагаема по ЗДДС, респ. върху уговореното между страните възнаграждение не следва да се начислява ДДС.

С оглед изложеното и като приема за безспорно, че ответното дружество в качеството си на възложител е изплатило изцяло договореното възнаграждение за изпълнената и приета работа, като сделката не е облагаема и ДДС не следва да се начислява, въззивният съд намира искът с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за неоснователен.

Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост. Недопустимо е решение, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран; при липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка за правото на иск; при произнасяне по нередовна искова молба или по непредявен иск. Предметът на спора и правната квалификация на предявените искове се определя от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищеца субективно право, вида и обема на търсената защита. Няма спор в теорията и съдебната практика, вкл. цитираната от касатора, че когато съдът се произнесе по предмет, за който не е сезиран, т. е. въз основа на обстоятелства, които не са наведени от ищеца и когато дава защита, която не е търсена /свръх петитум/, постановеното съдебно решение е процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване.

В настоящия случай предмет на спора е претенцията на ищцовото дружество, в качеството му на изпълнител, за плащане на част от дължимо възнаграждение за изпълнени работи по сключен с ответника, в качеството му на възложител, договор №004/21.06.2019г. „Съединяване на газово находище „Калиакра-2“, правилно квалифициран от решаващия съдебен състав като иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД. Обстоятелството, че претендираната част от възнаграждението представлява начисленото от изпълнителя ДДС- 20% върху възнаграждението, договорено в размер на сумата 1 469 997 евро без ДДС /чл. 2, ал. 1 от договора/, не променя предмета на делото. Спорът е между равнопоставени правни субекти и търговски по своя характер- с предмет вземане по търговска сделка, поради което е изцяло в компетентността на гражданския съд. Решаващият съдебен състав не разглежда административно правоотношение между данъчен орган и данъчно задължено лице, нито се е произнесъл със сила на пресъдено нещо относно дължимостта на данък добавена стойност по процесната сделка, а преценява с оглед наведените от страните факти и представените доказателства дали се установява съществуването на валидно търговско правоотношение по договора за изработка и дали е налице основание за плащане на изпълнителя на договореното между страните възнаграждение за възложената работа. С оглед постигнатото между съконтрахентите съгласие възнаграждението да е в размер на 1 469 997 евро без ДДС и обстоятелството, че работата е изпълнена и изпълнителят е издал фактури, включващи като част от дължимото възнаграждение освен сумата 1 469 997 евро и 20 % ДДС, въззивният съд правилно е обсъдил и формирал изводи по спорния между страните въпрос дали сделката е облагаема по ЗДДС, респ. дали се дължи от възложителя 20% ДДС върху сумата 1 469 997 лева като част от договореното възнаграждение. В този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение №178/21.12.2020г., по гр. д. №330/2020г., ІV г. о. на ВКС, което се споделя напълно от настоящия съдебен състав.

С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че нито въззивният съд се е произнесъл извън предмета на спора, нито е постановил решение по административно дело, което не му е подведомствено.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното

дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за изхода на спора, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства.

По отношение на първия поставен от касатора материалноправен въпрос не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същият не е коректно формулиран и не е съобразен с изложените от въззивния съд мотиви. Решаващият съдебен състав не е счел, че въпросът за дължимостта на ДДС по процесната сделка е въпрос, различен от спорния по делото въпрос относно размера на договореното между страните възнаграждение по чл. 266, ал. 1 ЗЗД и дължимостта на претендираната от ищеца част от това възнаграждение. Съдът е приел, че предмет на спора е вземане на изпълнителя срещу възложителя за възнаграждение за приета работа по договор за изработка, а не съществуването на публичноправно задължение за данък добавена стойност към бюджета като отделно и самостоятелно вземане на държавата. Въпросът дали процесната сделка представлява облагаема сделка по ЗДДС е обсъден доколкото изпълнителят претендира като част от дължимата от възложителя сума по договора и 20% ДДС върху възнаграждението по чл. 2, ал. 1 от договора.

По поставения въпрос не е налице и допълнителната предпоставка за допускане до касационен контрол по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е налице противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора съдебна практика на ВКС. С решение №164 от 17.02.2015г. по т. д. №4009/2013г. състав на І т. о. на ВКС приема, че спорът между страните по договора относно дължимото ДДС по издадената фактура от доставчика на стоката или услугата представлява по своето правно естество спор за размера на дължимата цена/ възнаграждение по договора, респ. отричането на дължимостта на ДДС между страните по сделката, а не в качеството му на публичноправно задължение към бюджета, съставлява отричане дължимостта на вземането за цена/ възнаграждение.

Вторият въпрос, дали може въззивният съд да се произнесе направо с решението си по същество по възражение на ответника, което не е в предмета на делото, а разглеждането му изрично е изключено като недопустимо от първоинстанционния съд, не е коректно поставен, не е разрешен от съда и не е значим за изхода на спора. Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с допустими искове с правно основание чл. 266, ал. 1и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на дължима, но незаплатена част от договорено възнаграждение за възложена работа съгласно сключен между страните договор, ведно със законната лихва върху главницата от подаването на исковата молба до окончателното плащане, като е докладвал основното възражение на ответника, че е платил цялото дължимо възнаграждение, тъй като не се дължи ДДС за процесната сделка. Вярно е, че съдът е счел, че спорът се свежда до тълкуването на договора, като спорният между страните въпрос за дължимост на търсения от ищеца- изпълнител остатък от дължимото възнаграждение, основан на възражението на ответника- възложител, че същият представлява начислен ДДС, който не е дължим, съставлява различен правен извод, който страните правят въз основа на анализ на относимите законови разпоредби и който следва да бъде решен от съда по съществото на спорното право. С доклада по делото изрично е указал на ищеца, че следва да аргументира „уговорения размер на възнаграждението и начина на неговото плащане /с или без ДДС/, както и по основанието за начисляване и внасяне /в т. ч. предварително/ на ДДС върху уговореното възнаграждение на изпълнителя“, а на ответника- да аргументира „твърдението за липса на основание за начисляване и внасяне в бюджета на ДДС върху уговореното възнаграждение на изпълнителя“. В този смисъл не отговаря на фактите по делото твърдението на касатора, във връзка с което е поставени въпросът, че въззивият съд е нарушил правото му на защита като се е произнесъл по защитно възражение на ответника, което не е надлежно докладвано като част от предмета на спора. Обстоятелството, че първоинстанционният съд не е обсъдил основния спорен въпрос по делото, представлява процесуално нарушение, като с отговора на въззивната жалба ответникът по делото отново е изложил подробни аргументи в подкрепа на своето основно възражение срещу иска. Въззивният съд приема, че между страните няма спор по фактите, а по правото и излага подробни мотиви по всички наведени от страните доводи и възражения.

Третият въпрос не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационен контрол. При преценката за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК за допускане до касационен контрол на обжалвания съдебен акт като вероятно недопустим, съдът е изложил мотиви, че въззивният състав не се е произнесъл по иск или възражение, попадащо в приложното поле на ДОПК- установяване на публичноправно задължение за данъци. Предвид изложеното и въпросът не е обусловил решаващите изводи на съда и не е решаващ за изхода на спора.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. второ ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Ответникът по касационната жалба претендира присъждане на разноски за касационното производство, но не представя доказателства за реално направени такива, поради което искането му е неоснователно.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №120/22.10.2021г. по в. т. д. №428 по описа за 2021г. на Апелативен съд- Варна.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирани норми и термини


Деловодни данни

Вид съдебен акт: Определения за недопускане, Определения по чл. 288 ГПК

Отделение/Колегия: I-во отделение, Търговска колегия

Допълнителен селективен критерий: Предстои добавяне

Пособия

[cbxwpbookmarkbtn show_count="0" ]