Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

докладвано от съдия Десислава Добрева


Анотация

Въпрос

за погасителната давност по отношение на особените производства по чл. 414 ГПК и чл. 417 ГПК?“

Отговор

Предстои добавяне на анотация. Междувременно, моля, прочете пълния текст на съдебния акт.

Текст

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в закрито заседание на седми декември две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА

ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. №******[/aam]******г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Б. С. срещу решение №******[/aam]******г. по в. т. д. №******[/aam]******г. на Апелативен съд П., с което е потвърдено решение №******[/aam]******г. по т. д. №******[/aam]******г. на Окръжен съд Пловдив за отхвърляне на предявения от касатора срещу И. Б. Б. иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на 44 700 лв. с източник запис на заповед, издаден на 10.02.2011 г. с падеж 14.06.2012 г., за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. №6986/2015 г. на Районен съд Пловдив.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че решението на Апелативен съд П. е неправилно поради нарушение на процесуалните правила и по-специално регламентираното в чл. 422 ГПК, че искът се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК. Отделно се релевира, че въззивният съд е нарушил и разпоредбата на чл. 116, б. б ЗЗД, като не е зачел прекъсването на давността с предявяване на иска.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практика на ВКС. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на съда:

1. „Прилагането на давността по отношение на особените искови производства по повод снабдяване на кредитора със заповед за изпълнение и изпълнителен лист с оглед особената разпоредба на чл. 422 ГПК.“

2. „Има ли различия в приложението на чл. 422 и въпроса за погасителната давност по отношение на особените производства по чл. 414 ГПК и чл. 417 ГПК?“

Твърди се отклонение от разрешенията, дадени с т. 9 на ТР №4/18.06.2014 г. по т. д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, определение №308/2021 г. по т. д. №1993/2020 г. на I т. о., както и необходимост от достъп до касация с оглед точно прилагане на закона и развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

От касатора се формулира искане за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено като неправилно и вместо него постановено друго решение, с което предявеният иск да бъде уважен с присъждане на разноски за трите инстанции.

От ответника по касация И. Б. Б. е депозиран отговор, с който се заявява оспорване на касационната жалба като неоснователна. Релевират се доводи относно липсата на предпоставки за допускане на въззивното решение до касация, тъй като поставените въпроси не са формулирани ясно и са вътрешно противоречиви, както и не се сочи на кои точно разрешения, дадени от ВКС, въззивното решение противоречи. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е било образувано на 11.12.2019 г. по претенция на Е. Б. С. с правно основание чл. 422 ГПК, след като срещу издадената в негова полза заповед по чл. 417 ГПК е било подадено възражение от длъжника И. Б. Б.. Предмет на иска е вземане по запис на заповед от 10.02.2011 г. с падеж 14.06.2012 г. Заповед за незабавно изпълнение е била издадена по ч. гр. д. №6986/2015 г. на Районен съд Пловдив на 11.05.2015 г., а изпълнителен лист – на 12.06.2015 г., получен от заявителя на 25.06.2015 г. След постъпило в срока по чл. 414 ГПК възражение от ответника на датата 19.11.2019 г. в предвидения от чл. 415 ГПК едномесечен срок е била подадена исковата молба.

За да постанови своето решение, въззивната инстанция е възприела установените от районния съд факти. Счела е за неоснователни противопоставените от ответника абсолютни възражения относно редовността на ценната книга. Възприела е заключението на изслушаната в хода на първоинстанцинното производство съдебно-графическа експертиза, според която съдържанието на документа и подписът под текста са изпълнени от издателя на записа на заповед, т. е. ответника по делото. Второто правопогасяващо възражение, а именно, че искът за реализиране на вземането по ценната книга е погасен по давност, въззивният съд е намерил за основателно, позовавайки се на члл. 531, ал. 1 ТЗ и разясненията, дадени в ТР №4/18.06.2014 г. по т. д. №4/2013 г. и т. 14 ТР №2/26.06.2015 г. по т. д. №2/2013 г. на ОСГТК ВКС, както и на решение №118/12.12.2019 г. по т. д. №2288/2018 г., ІІ т. о. на ВКС. Съставът на Апелативен съд П. е отчел създаденото с разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК изключение от общото правило на чл. 125 ГПК относно момента, в който се счита предявен иска, задължението на съда да вземе предвид релевантните факти, възникнали до приключване на съдебното дирене, както и обстоятелството, че заповедното производство е част от изпълнителния процес. При тези изходни съображения е мотивирал извод, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е прекъснало течението на давностния срок. При издаването на заповед за незабавно изпълнение едновременно със заповедта се издава и изпълнителен лист, като заповедта за изпълнение се връчва на длъжника от съдебния изпълнител след образуване на изпълнително дело – чл. 418, ал. 5 ГПК, т. е. след демонстрирано активно поведение от страна на кредитора и в зависимост от неговата воля. Въззивният състав е посочил, че в хипотезата на чл. 418 ГПК бездействието на кредитора да предприеме действия за връчване на заповедта чрез съдебния изпълнител следва да бъде зачетено в производството по чл. 422 ГПК като факт с правно значение по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК. Изложил е съображения, че разясненията, дадени в цитираните тълкувателни актове, съгласно които давността относно вземането се прекъсва, считано от момента на подаване на заявлението, ако са спазени условията на чл. 422, ал. 1 ГПК, се отнасят към хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение само, когато такова изпълнение е предприето в рамките на разумния срок, адекватен на правилото, посочено в чл. 418 ГПК. Ако заявлението по чл. 417 ГПК е уважено, но въпреки това кредиторът бездейства – не получава издадения в негова полза изпълнителен лист, не образува изпълнително производство, това поведение препятства стабилизирането на заповедта и следва да се квалифицира като бездействие по смисъла на т. 10 ТР №2/26.06.2015 г. по т. д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като в процесната хипотеза съдът е установил, че изпълнителният лист е издаден на 12.06.2015 г., получен от ищеца на 25.06.2015 г., а представен на съдебния изпълнител за образуване на изпълнително производство повече от четири години след това, съдът е отрекъл наличието на основания, прекъсващи давността от момента, в който е било подадено заявлението по чл. 417 ГПК – 10.06.2015 г. С мотив за погасяване на иска по давност, съставът на Апелативен съд П. е потвърдил отхвърлителното решение на окръжния съд.

Не са налице твърдените от касатора основания за факултативен достъп до касационен контрол.

Поставените от касатора въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 на ТР №1/19.02.2010 г. по т. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Те са некоректно зададени, тъй като са неясни. Задължение на касатора, а не на касационната инстанция е да формулира точно и ясно материалноправния или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора. В производството по чл. 288 ГПК въпросът може само да бъде уточнен или конкретизиран от съда, но не и преформулиран. Отделно, в мотивите на въззивния съдебен акт не е застъпена теза, че съществуват различия в приложението на чл. 422 ГПК относно момента, в който счита предявен установителният иск, респективно прекъснат давностният срок при двата вида заповеди – по чл. 410 ГПК и чл. 417 ГПК, а е обяснено, че искът не прекъсва давностен срок, който вече е изтекъл при позоваване на задължителните постановки, дадени с т. 14 ТР №2/2015 г. по т. д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които заповедното производство е част от изпълнителния процес и заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността, както и тези по т. 9 ТР №4/2014 г. по т. д. №4/2013 г. на ОСГТК, според които в производството по чл. 422 ГПК съдът установява съществуване на вземането към момента на приключване на съдебното дирене при приложение на чл. 235, ал. 3 ГПК, съответно взима предвид и фактите, настъпили след подаване на заявлението с изключение на този относно принудително събиране на вземането в рамките на изпълнителното производство, т. е. взема се предвид и факта на бездействие на подалия заявление кредитор да извърши онези действия, които обуславят включване в производството и на длъжника чрез съобщаване за издадената срещу него заповед.

От друга страна, настоящата инстанция не констатира отклонение от задължителните постановки на цитираните във въззивното решение тълкувателни решения. Вярно е обратното – те са интерпретирани в смисъла, вложен от тълкуващия съд, и са приложени в съгласие с мотивите на тълкувателните актове. Въззивният съд не е отрекъл приложение на правилото, че искът по чл. 422 ГПК се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК е бил спазен. Не е посочил и, че, в зависимост от вида издадена заповед за изпълнение, предявяването на иска по чл. 422 ГПК се счита осъществено в различен момент.

Цитираното от касатора определение №308/19.05.2021 г. по т. д. №1993/2020 г. на I т. о. не съставлява практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е постановено в производство по чл. 288 ГПК и с него е отказан достъп до касационен контрол на решение, постановено Апелативен съд София, т. е. не се е стигнало до разглеждане на спор по същество. От друга страна, от мотивите на това определение може да бъде изведено, че фактите по казуса, който е бил поставен за разглеждане от въззивния съд, са били съвсем различни от тези, поставени за разглеждане от състава на Апелативен съд П., а именно – образуване на изпълнително производство в деня, в който в полза на кредитора е бил издаден изпълнителен лист по издадена заповед за незабавно изпълнение, както и наличие на постановено решение, с което иск по чл. 422 ГПК е бил уважен, съответно от този момент е започнал да тече нов давностен срок.

Не се явява удовлетворен и соченият допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид съществуването на казуална практика, обективирана в решение №118/12.12.2019 г. по т. д. №2288/2018 г. на II т. о. на ВКС, която е дала разрешението, че при спазен едномесечен срок по чл. 415 ГПК за предявяване на иск по чл. 422 ГПК, прекъсване на давността от момента, в който е подадено заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, възниква само, ако принудителното изпълнение е предприето действително незабавно, т. е. в разумен срок и при липса на бездействие от кредитора. Настоящият състав изцяло споделя извършеното с това решение правоприлагане, поради което счита изключена необходимостта от селектиране на касационната жалба с цел развитие на правото и допускане на въззивното решение до контрол за законосъборазност.

Касационната инстанция намира, че, след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, постановено Апелативен съд П..

При изхода на спора и на основание чл. 81 ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. на адвокат М., представляващ ответника по касация, се дължи присъждане на разноски. Същите са в размер на 1 403, 25 лв., определени съгласно чл. 9, ал. 3, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №141/20.10.2021 г. по в. т. д. №409/2021 г. на Апелативен съд П.

ОСЪЖДА Е. Б. С., ЕГН [ЕГН], да заплати на адвокат И. М., ЕГН [ЕГН], сума в размер на 1 403 лв.

Определението е окончателно.


Препраща към

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.
Деловодни данни

Вид съдебен акт: Определения за недопускане, Определения по чл. 288 ГПК

Отделение/Колегия: I-во отделение, Търговска колегия

Допълнителен селективен критерий: Предстои добавяне

Навигация
Пособия

[cbxwpbookmarkbtn show_count="0" ]