Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

касаторът от една страна поддържа, че съдът незаконосъобразно намира за приложима Наредба Н-1в сила от 02.02.2013 г. по отношение на правоотношение, възникнало преди този момент въз основа на договор от 13.08.2011 г. Едновременно с това се позовава на постановени от ВКС решения №58 от 18.02.2010 г. по гр. д. №53/2009 г., III г. о. и №297/23.10.2015 г. по гр. д. №284/2015 г., IV г. о., в които изрично се приема, че подзаконов нормативен акт като посоченият следва да се прилага при разрешаването на материалноправни спорове за възстановяване на разходи по чл. 260, ал. 1 ЗОВСРБ след влизането му в сила на 02.02.2013 г., като за правнорелевантен е посочен моментът на предсрочното освобождаване от военна служба, а не на сключване на договора. Именно в този смисъл е и произнасянето на въззивния съд в случая. Съгласно мотивите към решението, Наредба №Н-1 от 14.01.2013 г. е била приета и в сила към датата на прекратяване на договора за военна служба /20.01.2019 г./. Същата е отменена с решение на ВАС впоследствие, в хода на производството, като е акцентирано и върху това, че приетата нова наредба №Н-11/29.10.2020 г. установява идентични критерии и методики за определяне на подлежащите на възстановяване разходи за издръжка, обучение и преквалификация, че установено е имало и други утвърдени общи административни актове с идентични методични правила, като предвид заключението на вещото лице по делото няма основание да се възприеме друга методика за остойностяване- нормативно наложена, или икономически по-обоснована, а и защитата на настоящата касаторка не поддържа да е налице такава. Липсва соченото противоречие с практиката на ВКС, съобразени са включително постановките на ТР №2 от 19.11.2014 г. на ВКС по тълк. д. №2/2014г., ОСГТК. Решаващият съд е отчел повелителната разпоредба на чл. 162 ГПК, съгласно която съдът не може да отхвърли установен по своето основание иск поради липса на достатъчно данни за неговия размер, като го определя по своя преценка или взема заключението на вещо лице. Именно това е правното разрешение в изтъкваната от касатора практика на ВКС, следвано и от въззивната инстанция.