Определение №/..2023 по дело №/2022

Анотация

Въпрос

касаторът от една страна поддържа, че съдът незаконосъобразно намира за приложима Наредба Н-1в сила от 02.02.2013 г. по отношение на правоотношение, възникнало преди този момент въз основа на договор от 13.08.2011 г. Едновременно с това се позовава на постановени от ВКС решения №58 от 18.02.2010 г. по гр. д. №53/2009 г., III г. о. и №297/23.10.2015 г. по гр. д. №284/2015 г., IV г. о., в които изрично се приема, че подзаконов нормативен акт като посоченият следва да се прилага при разрешаването на материалноправни спорове за възстановяване на разходи по чл. 260, ал. 1 ЗОВСРБ след влизането му в сила на 02.02.2013 г., като за правнорелевантен е посочен моментът на предсрочното освобождаване от военна служба, а не на сключване на договора. Именно в този смисъл е и произнасянето на въззивния съд в случая. Съгласно мотивите към решението, Наредба №Н-1 от 14.01.2013 г. е била приета и в сила към датата на прекратяване на договора за военна служба /20.01.2019 г./. Същата е отменена с решение на ВАС впоследствие, в хода на производството, като е акцентирано и върху това, че приетата нова наредба №Н-11/29.10.2020 г. установява идентични критерии и методики за определяне на подлежащите на възстановяване разходи за издръжка, обучение и преквалификация, че установено е имало и други утвърдени общи административни актове с идентични методични правила, като предвид заключението на вещото лице по делото няма основание да се възприеме друга методика за остойностяване- нормативно наложена, или икономически по-обоснована, а и защитата на настоящата касаторка не поддържа да е налице такава. Липсва соченото противоречие с практиката на ВКС, съобразени са включително постановките на ТР №2 от 19.11.2014 г. на ВКС по тълк. д. №2/2014г., ОСГТК. Решаващият съд е отчел повелителната разпоредба на чл. 162 ГПК, съгласно която съдът не може да отхвърли установен по своето основание иск поради липса на достатъчно данни за неговия размер, като го определя по своя преценка или взема заключението на вещо лице. Именно това е правното разрешение в изтъкваната от касатора практика на ВКС, следвано и от въззивната инстанция.

Отговор

Предстои добавяне на анотация. Междувременно, моля, прочете пълния текст на съдебния акт.

Текст

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми декември, две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: ЕМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

изслуша докладваното от съдията Томов гр. дело №******г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Д. Д., чрез пълномощника ѝ адв. М. Н., срещу решение №******г. по в. гр. дело №******г. на Софийски апелативен съд, с което се потвърждава решението от 12.03.2021 г. на Софийски градски съд по гр. д. №******г., постановено в производство по чл. 260, ал. 1 Закона за отбраната и въоръжените сили на РБ /ЗОВСРБ/ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

По делото е прието за установено, че на 13.08.2011 г. страните са сключили договор за военна служба №******гласно който ответницата, като курсант, е поела задължението след срока на обучението в продължение на 10 години да носи военната служба като професия. След 5-годишния срок на обучение същата е произведена в офицерско звание и е започнала изпълнение на военна служба, считано от 22.07.2016 г. до 20.01.2019 г., когато договорът ѝ е прекратен на основание на основание чл. 163 ЗОВСРБ. Следователно срокът на неизпълнение на задължението за носене на военна служба в продължение на десет години възлиза на 7 години, 6 месеца и 2 дни.

В производството пред Софийски градски съд са приети основно и допълнително заключение на вещото лице, извършило счетоводна експертиза, установяващи размера на разноските, които ответницата дължи на ищеца, който размер е пропорционален на срока на неизпълнение на задължението Установено е също така, че ищецът е компенсирал дължимите се на ответницата обезщетения при прекратяване на договора за военна служба още с предявяване на иска.

Съобразявайки изложените фактически констатации и приетото заключение на вещото лице, първоинстанционният съд е осъдил касаторката да заплати на ответника Министерство на отбраната сумата 28 340.01 лв., представляваща подлежащи на възстановяване съгласно договор №1-25-36/487 от 13.08.2011 г. разходи за издръжка и обучение, пропорционални на неспазения срок за носене на военна служба, ведно със законната лихва от датата на исковата молба, както и обезщетение за забава върху главницата за периода от 18.02.2019 г. до 07.01.2020 г. в размер на 2 550.60 лв.

За да потвърди този резултат въззивният съд приема, че главното задължение за възстановяване на разходите за издръжка, обучение и преквалификация при предсрочно прекратяване на договора за военна служба произтича пряко от закона, като правопораждащите го юридически факти са безспорно установени от приетите по делото доказателства. Що се отнася до присъдения размер, то същият е обоснован със заключенията, които се основават на изготвената от началника на военния университет финансова справка, реално съобразена с критериите за оценка на разходите, заложени в Наредба №Н-1 от 14.01.2013 г., действаща към датата на прекратяване на договора за военна служба.

Според касатора решението следва да бъде отменено като неправилно поради съществено нарушение на материалния закон, както и поради необоснованост. В изложението към жалбата поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които са решени в противоречие с ... Останалата част от текста на съдебния акт е достъпна само за нашите абонати.