Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

докладвано от съдия Бранислава Павлова



Класификация

  • Вид съдебен акт: Определения за недопускане
  • Колегия/Отделение: I-во отделение, Гражданска колегия
  • Допълнителен селективен критерий: Предстои добавяне

Анотация

Въпрос

били дадени от св. Д. Н., а не от И. М., както се сочи в мотивите към обжалваното решение.

Отговор
За да прочетете пълния текст на съдебния акт е необходимо да влезете в профила си ВХОД или да закупите абонамент КУПЕТЕ СЕГА

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова

гражданско дело №******г. по описа на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба Н. П. М., И. В. М. и З. В. М., заедно представлявани от адв. Кр. Т., срещу решение на Софийския апелативен съд №******г. по в. гр. д. №******г., поправено с решение №******г. по същото дело.

В касационната жалба се поддържа, че предявените искове са недопустими и неоснователни с довода, че отговорността за причинените вреди следвало да бъде претендирана по специалния ред предвиден в чл. 200 КТ, който изключва общия ред по ЗЗД. Излагат се твърдения за груба небрежност на пострадалия и съпричиняване. Отделно от това касаторите се оплакват от липса на мотиви относно критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което считат за нарушение на правото им на справедлив процес по смисъла на чл. 6 КЗПЧОС. Позовават се и на допуснато нарушение във връзка с преценката на свидетелските показания относно направеното възражение за платено извънсъдебно обезщетение. Изтъкват, че показания по този въпрос били дадени от св. Д. Н., а не от И. М., както се сочи в мотивите към обжалваното решение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се заявява общо и абстрактно, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с актовете на Конституционния съд на РБ или Съда на ЕС /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/ и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/. Формулирани са шест въпроса, без да са изложени конкретни съображения относно предпоставките за допускане на касационното обжалване във връзка с всеки един от тях. Извън това касаторите се позовават и на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.

В срока за отговор В. К. И., представляван от адв. Цв. П., възразява срещу допускането на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на жалбата по същество. Претендира разноски пред касационната инстанция.

Касационната жалба отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Производството е образувано по искова молба на В. К. И. срещу В. С. М., с която са предявени осъдителни искове с правно основание чл. 45 и чл. 86, ал. 1, вр. чл. 84, ал. 3 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, както и за лихви за забава върху тях, считано от датата на увреждането /13.02.2014 г./ до предявяване на иска.

Касаторите са конституирани като страни в процеса по реда на чл. 227 ГПК в качеството им на наследници на починалия в хода на първоинстанционното производство ответник В. С. М..

С обжалваното решение Софийският апелативен съд е съобразил, че с решение по НАХД №******г. по описа на СРС първоначалният ответник В. М. е признат за виновен за това, че на 13.02.2014 г., в качеството си на физическо лице, наело работници, поради немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност, източник на повишена опасност, причинил на В. И. средна телесна повреда, изразяваща се в открито счупване на дясната бедрена кост и десния фибуларен глезен. Апелативният съд е приел, че влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца на основание чл. 300 ГПК, с оглед на което са налице предпоставките за ангажиране отговорността по чл. 45 ЗЗД за причинените от деликта вреди, като е изтъкната липсата на доказателства за реализирана отговорност на основание чл. 200 КТ, респ. чл. 49 ЗЗД. За неоснователни са приети доводите за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, както и за извънсъдебно заплащане на парични суми.

При определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, съдът е съобразил характера на причинените увреждания, възстановителния процес, включващ хоспитализация и четири операции за открито наместване на счупените фрагменти с екстрахиране на остеосинтетични материали. Отчетено е и обстоятелството, че пострадалият е бил освидетелстван от ТЕЛК с 32 % намалена работоспособност, както и че съгласно свидетелските показания и приетата по делото медицинска експертиза болките през първите 3-4 месеца и след началото на раздвижването в продължение на още 2-3 месеца са били най-интензивни. До шестия месец същият следвало да се придвижва с помощни средства, а първоначално спазвал постелен режим, подпомаган от близките си. Изложеното е мотивирало идентичен извод на въззивния съд с достигнатия от първоинстанционния съд за основателност на претенциите за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в пълния предявен размер от 27 316.32 лв., като всеки от наследниците на В. С. М. дължи по 9 105.44 лв., ведно със законната лихва от датата на деликта.

Във връзка с исковете за имуществени вреди съдът е възприел възраженията на ответниците за недължимост от момента на деликта на лихви по отношение на вредоносни последици, настъпили в по-късен момент и вместо това е присъдил лихви от датата на извършване на всеки отделен разход. Разходите е приел за доказани с приложените по делото фактури и касови бонове.

По основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното:

Поставените въпроси по т. 1 и 6 от изложението към касационната жалба се свеждат до приложението на чл. 52 ЗЗД и задължението на въззивния съд при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди да обсъди и вземе под внимание общите и специфични критерии от значение за определяне размера на справедливото обезщетение в конкретния случай. Съгласно ППВС №4/1968 г. при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това разрешение, последователно прилагано в практиката на ВКС, се основава на разбирането, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд не е нарушил разясненията в посоченото постановление, както и последващата практика на ВКС, основана на него. Мотивите на обжалваното решение съдържат посочване на конкретно установените по делото обстоятелства от значение за определяне размера на дължимото обезщетение, а именно характера и тежестта на нанесените увреждания, довели до освидетелстване на пострадалия от ТЕЛК с 32 % намалена работоспособност, интензивността и продължителността на търпените от ищеца болки, страдания и неудобства, както и претърпените четири оперативни интервенции. Въззивният съд изцяло е възприел мотивите на първоинстанционния съд и е потвърдил като правилно постановеното от него решение в тази му част. С оглед на това, независимо от липсата на изрично позоваване на процесуалната възможност по чл. 272 ГПК, следва да се приеме, че въззивният съд имплицитно е препратил към изложените в мотивите на първоинстанционния акт подробни съображения относно критериите и начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди съобразно принципа на чл. 52 ЗЗД. След като е налице задължителна и трайно установена съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД и въззивното решение е съобразено с нея, то не може да се приеме, че е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване в приложното поле на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпросът за процесуалните задължения на въззивната инстанция при наличието на противоречиви свидетелски показания също намира разрешение в практиката на ВКС, поради което и не е от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото. Наличието на противоречия в свидетелските показания не е предвидено като основание за повторен разпит на свидетелите пред въззивната инстанция. Съгласно разпоредбата на чл. 266 ГПК, във въззивното производство могат да се събират само две групи доказателства: 1. такива за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция; 2. доказателства, които не са били допуснати пред първата инстанция, поради нарушаване на съдопроизводствените правила и то когато страната се позовава на подобно нарушение. В този смисъл решение №136/25.06.2019 г. на ВКС по гр. д. №4465/2018 г., IV г. о., решение №7/29.01.2021 г. на ВКС по т. д. №94/2020 г., II т. о. Освен това, процесуалният представител на касаторите изрично е заявил в хода на въззивното производство, че няма доказателствени искания /протокол от ОСЗ на 24.11.2021 г. – л. 36/.

Следващият поставен в изложението въпрос е за това, дали съдът, когато на основание чл. 300 ГПК е обвързан с решението на наказателния съд, следва да кредитира събрани свидетелски показания в хода на досъдебното производство. Посочената разпоредба изрично очертава обстоятелствата, по отношение на които влязлата в сила присъда има задължителна сила за гражданския съд – относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. От това правило, както и от принципа на състезателното начало в гражданския процес, следва извод, че е недопустимо гражданският съд да основава своите изводи на показанията на свидетелите, разпитани в наказателното производство. Всички обстоятелства извън посочените в чл. 300 ГПК се преценяват по вътрешно убеждение на гражданския съд, въз основа на събраните по гражданското дело доказателства и твърденията на страните.

Правният въпрос правилно ли е да се приеме, че представеният по делото трудов договор и свидетелските показания са недостатъчни доказателства за реализиране на отговорността по реда на чл. 200 КТ не е обуславящ за делото, защото исковете са предявени на основание чл. 45 ЗЗД и съдът не е имал задължение да преценява евентуално наличие на друго основание за предявяване на иска. Увреденото лице има право на избор срещу кого да насочи претенцията си за претърпените вреди и съдът е длъжен да я разгледа на предявеното основание като за едни и същи вреди пострадалият не може да бъде обезщетен два пъти. В случая няма данни да е воден иск по чл. 200 КТ, поради което съдът не е имал основание да не уважи претенцията на предявеното основание /решение по гр. д.№714/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о./.

Допусната очевидна фактическа грешка в мотивите към обжалваното решение, състояща се погрешно посочване на имената на разпитания по делото свидетел, не може да обоснове извод за нарушено право на справедлив процес по смисъла на чл. 6 КЗПЧОС. В случая показанията на свидетеля по делото са пресъздадени точно, като единствено е допусната грешка по отношение на имената му, която сама по себе си не може да доведе до нарушаване правата на страните. Поставеният в тази връзка въпрос не обосновава предпоставки за допускане на касационното обжалване.

В заключение, въззивното решение е постановено съобразно вътрешното убеждение на съдебния състав, на базата на приетия доказателствен материал, като при установената фактическа обстановка, изводите на съда не са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Атакуваният акт не е постановен в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито са нарушени основните начала в гражданския исков процес във връзка с отговорността за вреди при непозволено увреждане. С280-2

По изложените съображения, поради отсъствие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъдят поисканите с отговора на касационната жалба разноски в размер на 1 800 лв., представляващи платено възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 09.05.2022 г.

Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд №64 от 17.01.2022 г. по в. гр. д. №3354/2020 г., поправено с решение №1099/22.07.2022 г. по същото дело.

ОСЪЖДА Н. П. М., И. В. М. и З. В. М. да заплатят на В. К. И. общо сумата 1 800 лв. /хиляда и осемстотин лева/ разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирани норми и термини


Деловодни данни

Вид съдебен акт: Определения за недопускане, Определения по чл. 288 ГПК

Отделение/Колегия: I-во отделение, Гражданска колегия

Допълнителен селективен критерий: Предстои добавяне

Пособия

[cbxwpbookmarkbtn show_count="0" ]