Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

докладвано от Наталия Хвърчилкова



Класификация

  • Вид съдебен акт: Определения за недопускане
  • Колегия/Отделение: I-во отделение, Гражданска колегия
  • Допълнителен селективен критерий: Предстои добавяне

Анотация

Въпрос

касаторите поддържат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение №332/13.12.2017 г. по гр. д. №3196/2016 г. на ВКС, ІV-то г. о., ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение №212/01.02.2012 г. по т. д. №1106/2010 г. на ІІ-ро т. о., решение №202/21.12.2013 г. по т. д. №866/2012 г. на І-во т. о., решение №76/12.06.2012 г. по т. д. №377/2011 г. на ІІ-ро т. о., решение №581/30.09.2010 г. по гр. д. №1019/2009 г. на ІІІ-то г. о., решение №223 по гр. д. №1006/2012 г. на ІV-то г. о., решение №338 по гр. д. №1383/2011 г. на ІV-то г. о., Постановление №7/1965 г. на Пленума на ВС, т. 19 на ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение №60155 по гр. д. №3441/2020 г. на ІV-то г. о., решение №3 по гр. д. №2526/2015 г. на ІІІ-то г. о., решение №247 по гр. д. №540/2018 г. на ІІІ-то г. о.

Отговор
За да прочетете пълния текст на съдебния акт е необходимо да влезете в профила си ВХОД или да закупите абонамент КУПЕТЕ СЕГА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание седемнадесети ноември две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. №******г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение №******г. по гр. д. №******г. Самоковският районен съд е признал за установено по отношение на П. Б. Б., Л. Б. Б., Л. П. Б. – С. и А. П. Б., че В. С. Б. е собственик по наследство Д. И. К. на 1/2 ид. ч. от 9 броя земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], [община], възстановени по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Р. Х. К. с решение №******г. на поземлената комисия – С., а искането на В. С. Б. за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК на н. а. №******г. е оставено без уважение.

С решение №52/10.02.2022 г. по в. гр. д. №551/2021 г. Софийският окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение.

Касационна жалба срещу въззивното решение са подали ответниците по иска, които са изложили оплаквания за неправилност – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответника по касация – ищец по делото, е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че Р. Х. К. и Д. И. К. са сключили брак на 30.12.1947 г., а спорните земеделски земи са били внесени в ТКЗС от съпруга през 1952 г. Ищецът е син на Д. К. от неин предишен брак, а Р. К. има син Р. Р. К. също от негов предходен брак. Р. К. е починал на 04.12.1986 г., а Д. К. – на 04.03.1995 г. Земите са възстановени по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Р. К. с решение №2Я/27.03.1995 г. на поземлената комисия.

При тези данни въззивният съд е приел, че Д. К. не е последваща съпруга на Р. К. по смисъла на това понятие, изяснен с т. 1 на ТР №1/04.11.1998 г. по тълк. гр. д. №1/1998 г. на ОСГК на ВКС. Така ищецът е наследил от майка си нейния дял от новооткритото наследство на Р. К., а именно 1/2 ид. ч., и е собственик на такава идеална част от всеки един от спорните по делото имоти.

Другата 1/2 ид. ч. е преминала по наследство от Р. К. в имуществото на сина му Р. К., починал на 28.07.2002 г. и оставил за наследници А. С. К. – съпруга, починала на 24.09.2004 г., и син Р. Р. К., починал на 09.06.2010 г. без да остави съпруга и низходящи. Ответниците П. Б. Б. и Л. Б. Б. са деца на А. К.. В тяхното имущество е преминала собствеността върху останалата 1/2 ид. ч. при равни дялове от по 1/4 ид. ч.

С договор за покупко-продажба, сключен с н. а. №……/04.12.2015 г., ответниците П. Б. и Л. Б. са се разпоредили в полза на ответниците Л. Б. – С. и А. Б. с пълния обем собственост върху спорните имоти.

Ответиците са въвели правопрекратяващо възражение, че са придобили идеалната част на ищеца от спорните имоти на основание придобивна давност, изтекла в периода от възстановяването им по реда на ЗСПЗЗ през 1995 г. до предявяване на иска през 2018 г. Въззивният съд е приел, позовавайки се на ТР №1/06.08.2012 г. по тълк. д. №1/2012 г. на ОСГК на ВКС, че с възстановяването на земите презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена и поради това независимо кой от сънаследниците е упражнявал фактическа власт, той е бил владелец на своята идеална част и държател на частите на останалите сънаследници. За да придобие тези части, е било необходимо да превърне държането им във владение, като с едностранни действия обективира спрямо останалите съсобственици това свое намерение, а доказването на тези действия е в негова тежест.

В случая ответниците са се позовали на това, че манифестирането на промяната в намерението е било обективно невъзможно, тъй като не са имали съзнанието, че ищецът е съсобственик на имотите – по никакъв начин не са могли, нито са били длъжни да знаят фактите, обуславящи кумулативното наличие на предпоставките по ТР №1/04.11.1998 г. по тълк. гр. д. №1/1998 г. на ОСГК на ВКС, за да преценят дали той се явява наследник на последващ съпруг или не, от което биха произтекли неговите права. Въззивният съд е приел, че така изложените съображения сочат не на обективна, а на субективна невъзможност за преценка дали ищецът се явява сънаследник или не, която обаче в случая е ирелевантна и не освобождава ответниците от необходимостта да обективират пред ищеца намерението си да своят неговите идеални части от имотите. В подкрепа на този извод съдът се е позовал и на общия правен принцип, че незнанието на закона не извинява никого.

На следващо място ответниците са посочили, че ищецът не бил посочван като наследник в издадените им от компетентните органи удостоверения за наследници на Р. Х. К.. По този довод въззивният съд е посочил, че удостоверение за наследници се издава от общината въз основа на искане по образец от страна на наследника, който желае да се снабди с такова /арг. от чл. 2, ал. 5 вр. чл. 11, ал. 1 Наредба №РД-02-20-6/24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението/, и следователно възпроизвежда неговите сведения за съществуването на наследници, техния брой, вид и индивидуализиращи белези. Тези сведения обаче може да са неверни- преднамерено или поради незнание. Възпроизвеждането им в издаденото от общината удостоверение нито ги официализира, нито ги превръща във верни. Поради това отсъствието на ищеца от удостоверенията за наследници, издадени по инициатива на ответниците, се дължи на субективното убеждение на последните, което те са заявили пред длъжностните лица от общинската администрация. Ето защо съдържащата се в тях невярна информация за кръга наследници на Р. Х. К. също обуславя субективна /неизвинителна/, а не обективна невъзможност.

Въззивният съд се е позовал и на съдебна практика на ВКС, според която обективна невъзможност е налице, ако невладеещият съсобственик не е бил вписан в регистрите на населението, или ако живее преимуществено в чужбина, но такива обстоятелства в настоящия случай не се твърдят и не се установяват. Обективна невъзможност е налице и когато невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот, но когато съсобствениците се познават, но живеят в различни населени места в страната, то непосещаването на населеното място, където е имотът, непроявяването на интерес към него и неизвършването на действия, с които пряко се упражнява правото на собственост, още повече когато имотът е земеделски, не обуславят обективна пречка /невъзможност/ за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещия съсобственик, който желае да се ползва от придобивната давност. Съобразявайки тази съдебна практика въззивният съд е приел, че в случая не е била налице обективна невъзможност за ответниците да манифестират пред ищеца намерението си за своене. Посочил е, че действително, по делото няма данни ищецът да е посещавал процесните земеделски имоти и да е извършвал действия, с които пряко да упражнява правото си на собственост върху тях, но жалбоподателите не доказват те и техните праводатели да не са го познавали и между тях да не са съществували никакви отношения. Наличните данни по делото обуславят според съда по-скоро обратен извод, тъй като ищецът е лице с известно местожителство и живее и същото населено място, в което живеят повечето ответници, а и би трябвало да е познат най-малкото на праводателя на ответниците Р. Р. К., с когото в миналото са живели в [населено място].

На последно място въззивният съд е посочил, че дори да се приеме, че за ответниците, респ. за техните праводатели, е било обективно невъзможно да манифестират пред ищеца намерението си да своят неговите идеални части, те не са придобили правото на собственост върху тях, тъй като доказаните по делото техни действия по естеството си не свидетелстват за наличие на субективния елемент на владението, независимо дали са били манифестирани пред ищеца или по отношение на неопределен кръг трети лица. Такива действия са отдаването на процесните имоти под наем на третото лице Г. К. през 2015 г. въз основа на договор, както и предходното им ползване чрез неформално предоставяне на трети лица. Те обаче следва да бъдат квалифицирани като действия на обикновено управление по смисъла на ТР №91/01.10.1974 г. по гр. д. №63/1974 г. на ОСГК на ВС. От извършването на такива действия не може да се направи извод за незачитане на собственическите права на ищеца, нито за намерение /animus/ на извършващите ги лица да считат процесните имоти изцяло за свои, тъй като не е задължително наемодателят да е собственик на отдаваната под наем вещ. Поради това съдът е намерил, че хронологически първото действие на ответниците, с което те несъмнено са обективирали пред трети лица намерението си да считат процесните имоти за свои в тяхната цялост, е продажбата им през 2015 г., откогато обаче до завеждане на делото през 2018 г. не е изтекъл изискуемият от чл. 79 ЗС давностен срок. Поради това купувачите не са придобили идеалната част на ищеца по давност: до продажбата праводателите им са упражнявали само фактическа власт /corpus/ върху имотите, но без да се доказва субективно намерение за тяхното своене /animus/, а започналото през 2015 г. владение на купувачите не е било манифестирано пред ищеца, а и е било смутено с предявяване на иска на 28.09.2018 г.

По тези съображения въззивният съд е приел, че ответниците не са продибили идеалната част на ищеца от правото на собственост по давност- нито чрез собствено владение, нито чрез присъединяване на владението на своите праводатели Р. Р. К. и Р. Р. К..

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните въпроси:

I. Процесуалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да се съобрази с указанията на касационната инстанция, дадени по реда на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК;

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото, съобразно оплакванията в жалбата и да даде собствено разрешение по предмета на делото;

3. Може ли съдът да постанови решението си въз основа на предположения относно осъществяването или не на даден правнорелевантен факт.

По тези въпроси касаторите поддържат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение №332/13.12.2017 г. по гр. д. №3196/2016 г. на ВКС, ІV-то г. о., ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение №212/01.02.2012 г. по т. д. №1106/2010 г. на ІІ-ро т. о., решение №202/21.12.2013 г. по т. д. №866/2012 г. на І-во т. о., решение №76/12.06.2012 г. по т. д. №377/2011 г. на ІІ-ро т. о., решение №581/30.09.2010 г. по гр. д. №1019/2009 г. на ІІІ-то г. о., решение №223 по гр. д. №1006/2012 г. на ІV-то г. о., решение №338 по гр. д. №1383/2011 г. на ІV-то г. о., Постановление №7/1965 г. на Пленума на ВС, т. 19 на ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение №60155 по гр. д. №3441/2020 г. на ІV-то г. о., решение №3 по гр. д. №2526/2015 г. на ІІІ-то г. о., решение №247 по гр. д. №540/2018 г. на ІІІ-то г. о.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице, като съображенията за това са следните:

Обжалваното въззивно решение е постановено след отмяна с решение №28/21.07.2021 г. по гр. д. №2365/2020 г. на ВКС, II-ро г. о., на предходното въззивно решение и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, като е указано да се обсъди доводът на ответниците по иска за изключителна собственост въз основа на присъединяване на владение на наследниците на общия наследодател Р. Х. К. след възстановяване на имотите му, включващ и позоваването на обективна невъзможност за извършване на действия по манифестиране на намерението за своене с оглед липсата на знание за наличие на съсобственост, и изложените във въззивната жалба оплаквания в тази връзка – че не са знаели да имат съсобственик на възстановените земеделски имоти, нито са знаели кога е сключен бракът на наследодателя им Р. с Д., нито в удостоверенията за наследници ищецът е сочен като такъв, и стриктно спазване на чл. 266 ГПК. Други указания отменителното решение на ВКС не съдържа. Прегледът на мотивите към постановеното при новото разглеждане на делото решение сочи, че въззивният съд е разгледал всички твърдения, с които ответници по иска свързват наличието на обективна невъзможност за извършване на действия по манифестиране на намерението им да своят претендираната от ищеца идеална част от имотите, които в обобщен вид се свеждат до липсата на знание у тях за наличие на съсобственост. Така, като е изложил пространни съображения по въведеното в процеса правопрекратяващото възражение за придобивна давност, въззивният съд е изпълнил указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон, дадени от касационната инстанция в отменителното решение, които са задължителни за съда, на който е върнато делото, както повеляват разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК и съдебната практика по приложението ѝ, включително и тази, на която касаторите се позовават.

Въззивният съд, чиято дейност има за обект решаването на материалноправния спор по същество /ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 на ТР №1/04.01.2001 г. по гр. д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС/, е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото въз основа на самостоятелна преценка на събраните в първата и във въззивната инстанция доказателства за правнорелевантните факти, оспорвания, доводи и възражения и защитни тези на страните, без да постановява решението си въз основа на предположения или същото да е необосновано, като по този начин изпълни задълженията си по чл. 2, 12, 235, ал. 2 и 236, ал. 2 ГПК, както е прието в трайната съдебна практика, включително и в цитираната от касаторите. В разглеждания случай въззивният съд не се е отклонил от тази практика. Съдържанието на отговорите на исковата молба налага извод за наличие на знание у касаторите, че Р. К. е имал преживяла съпруга и че ищецът е неин син от предходен брак, за когото от свидетелските показания е установено, че през определен период от време е живеел в домакинството на общия наследодател, така че приетото от въззивния съд, че би трябвало да е познат най-малкото на праводателя на ответниците Р. Р. К., не почива на предположения. Те обаче не са го смятали за сънаследник и съсобственик не защото преценката им е следвало да почива на факти, които не са знаели и не са били длъжни да знаят /кога е сключен бракът между Р. и Д. К., кога е станало обобществяването на имотите/, а защото е „отхвърлен от ответната страна, все едно, че не съществува, както е установил св. П., което обаче не е равнозначно на отблъскване на владението на сънаследника. Ето защо разглежданият случай не може да бъде приравнен на случаите, когато наследникът владее целия наследствен имот и не знае, че има и други сънаследници, при което положение от него не може да се изисква нито да противопоставя владението си на другите сънаследници, нито да се проверява дали спрямо тях е достигнало това негово намерение да свои частите им, тъй като и двете страни не знаят за съществуването на сънаследствени отношения. Освен това следва да се има предвид и съдебната практика, според която състоянието на обективна невъзможност е изключение и поради това не може да бъде прилагано разширително. То се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието. Ето защо, когато съсобствениците се познават, но живеят в различни населени места в страната, то непосещаването на населеното място, където е имотът, непроявяването на интерес към него и неизвършването на действия, с които пряко се упражнява правото на собственост, още повече когато имотът е земеделски, не обуславят обективна пречка /невъзможност/ за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещия съсобственик, който желае да се ползва от придобивната давност – решение №17/01.03.2017 г. по гр. д. №2923/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., цитирано от въззивния съд. Разглежданият случай е именно такъв.

II. Материалноправни въпроси:

1. Демонстрирането на промяна в намерението, с което съсобственик упражнява фактическата власт върху частите на друг съсобственик от съсобствената вещ, задължителен елемент ли е от фактическия състав на придобивната давност, когато това е обективно невъзможно и не е установено да са налице обективно съществуващи непреодолими пречки за невладеещия съсобственик да упражнява фактическа власт върху имота- по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение №15/03.04.2019 г. по гр. д. №942/2018 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.

Становището, изразено в тълкувателните мотиви към това решение, че за да бъде отблъснато владението, съсобственикът, на когото промяната в намерението се противопоставя, следва да е предприел действия, свързани с упражняване на правата си върху имота, или поне да е демонстрирал намерение за това, следва да се свърже с особеностите на конкретния случай, при който е установено, че след напускането на Република България невладеещите съсобственици не са се завръщали в населеното място, нито са били и не са български граждани, не са живели в България, нито имат адресна регистрация в страната, както и не са проявявали никакъв интерес към процесните имоти, нито са заявявали претенции да упражняват правата си спрямо тях. Разглежданият случай е различен. Приложимо към него е разрешението, дадено в посоченото по-горе решение №17/01.03.2017 г. по гр. д. №2923/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., че когато съсобствениците се познават, но живеят в различни населени места в страната, то непосещаването на населеното място, където е имотът, непроявяването на интерес към него и неизвършването на действия, с които пряко се упражнява правото на собственост, още повече когато имотът е земеделски, не обуславят обективна пречка /невъзможност/ за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещия съсобственик, който желае да се ползва от придобивната давност. Ето защо не се разкрива основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2. Длъжен ли е съсобственикът, претендиращ промяна в намерението, с което упражнява фактическата власт върху частите на друг съсобственик от съсобствената вещ, да знае фактите, обуславящи кумулативното наличие на предпоставките съгласно ТР №1/1998 г. на ОСГК на ВКС, от които биха се следвали и правата на другия съсобственик спрямо имота;

3. При незнание на тези факти и липса на задължение тези факти да бъдат узнати, обективно възможно ли е да се демонстрира промяна в намерението, с което съсобственик упражнява фактическата власт върху частите на друг съсобственик от съсобствената вещ, когато не е установено да са налице обективно съществуващи непреодолими пречки за невладеещия съсобственик да упражнява фактическа власт върху имота;

4. Представлява ли действие на управление отдаването под наем /аренда/ на недвижим имот за период повече от 20 години от страна на съсобствениците на имота, които не знаят фактите, обуславящи кумулативното наличие на предпоставките съгласно ТР №1/1998 г. на ОСГК на ВКС, от които биха се следвали и правата на друго лице да участва в съсобствеността, и може ли от такова действие да се направи извод за незачитане на собственическите права на това лице и за намерение /animus/ на извършващите действието съсобственици да считат недвижимия имот за изцяло свой.

По тези въпроси касаторите поддържат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика.

Както е посочено в решение №17/01.03.2017 г. по гр. д. №2923/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., състоянието на обективна невъзможност, което е изключение и поради това не може да бъде прилагано разширително, се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието. Определящо изхода на спора в настоящия случай е знанието на касаторите, че Р. К. е имал преживяла съпруга Д. К., чийто наследник е ищецът, а не тезата им /която е в основата на въпроси №№2 и 3/ за липса на знание у тях за наличие на съсобственост, дължаща се на липсата на задължение да знаят фактите, обуславящи приложението на ТР №1/04.11.1998 г. по тълк. гр. д. №1/1998 г. на ОСГК на ВКС. Субективната им преценка, че Д. К. е последваща съпруга на Р. К. според съдържанието на това понятие, изяснено в тълкувателния акт, не може да бъде приравнена на обективна невъзможност да се манифестира завладяването на частите на невладеещия съсобственик и промяната в намерението по смисъла на ТР №1/06.08.2012 г. по тълк. д. №1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Съдебната практика е категорична, че отдаването под наем /аренда/ на недвижим имот не обективира намерение за завладяване на чуждите идеални части от съсобствен /сънаследствен/ имот, като следва да се има предвид и това, че в случая въпрос №4е поставен при предпоставка, която не е установена от данните по делото, а именно наемното правоотношение да е било за период повече от 20 години. Ето защо въпросите не са обуславящи за изхода на спора и не отговарят на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По аналогични съображения – че не са обуславящи за изхода на спора и не отговарят на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, касационното обжалване не може да бъде допуснато и по въпрос №5 – представляват ли данните за родствена връзка, вписани в удостоверение за наследници, издадено по реда на Наредба №РД-02-20-6/24.04.2012 г., възпроизвеждане на сведенията, дадени от поискалите го наследници /относно наследниците, броя, вида и индивидуализацията им/, или тези данни се извличат от регистрите за гражданско състояние /за раждане, брак и смърт/, като определянето на наследниците по закон се извършва от длъжностното лице след осъществяване на пълна проверка в регистъра на населението, в регистрите на актовете за гражданско състояние, като може да изисква данни служебно от други общински администрации /с поддържано основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с определение №165/06.10.2020 г. по ч. гр. д. №2114/2020 г. на ВКС, ІІ-ро г. о./, и въпрос №6 – представлява ли съдържаща се в удостоверение за наследници невярна информация за кръга наследници на починало лице субективна /неизвинителна/, а не обективна невъзможност за наследниците, по чиято молба е издадено удостоверението, да обективират пред наследник /непосочен в това удостоверение и за когото не са знаели фактите, от които биха се следвали правата му да участва в съсобствеността/, намерението си да своят неговите идеални части от общ недвижим имот /с поддържано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика/.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 200 лева по договор за правна защита и съдействие серия А, №888969/19.04.2022 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение №52/10.02.2022 г. по в. гр. д. №551/2021 г. на Софийския окръжен съд.

ОСЪЖДА П. Б. Б., Л. Б. Б., Л. П. Б. – С. и А. П. Б. да заплатят на В. С. Б. разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 200/двеста/ лева.

Определението не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирани норми и термини


Деловодни данни

Вид съдебен акт: Определения за недопускане, Определения по чл. 288 ГПК

Отделение/Колегия: I-во отделение, Гражданска колегия

Допълнителен селективен критерий: Предстои добавяне

Пособия

[cbxwpbookmarkbtn show_count="0" ]