Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

докладвано от съдия Маргарита Соколова



Класификация

  • Вид съдебен акт: Определения за допускане
  • Колегия/Отделение: I-во отделение, Гражданска колегия
  • Допълнителен селективен критерий: чл. 280, ал. 7, предл. трето ГПК

Анотация

Въпрос

За проверка правилността на извода на въззивния съд, че неупражняването на едно субективно право, каквото е правото на правоимащия да поиска връщането на предметите, иззети като веществени доказателства, преди да завърши наказателното производство, съставлява поведение, допринесло за настъпването на вреди от непозволено увреждане.

Отговор
За да прочетете пълния текст на съдебния акт е необходимо да влезете в профила си ВХОД или да закупите абонамент КУПЕТЕ СЕГА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на осми декември две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател:
Маргарита Соколова

Членове:
Светлана Калинова, Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. №******г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК вр. чл. 280 ГПК.

С решение №******г. по в. гр. д. №******г. Софийският градски съд е потвърдил решение №******г. по гр. д. №******г. на Софийския районен съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на „Хармил България“ ООД по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД сумата 4 253.79 лева, ведно със законната лихва от 29.05.2015 г. до окончателното изплащане, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в увреждане на 100 кг вещество 2-фенилацетоацетонитрил, иззето и приобщено като веществено доказателство по ДП №42/2012 г. по описа на Т. – Аерогара София и пр. пр. №10605/2012 г. по описа на СГП, приключило с оправдателна присъда по н. о. х. д. №1408/2015 г. по описа на Софийския градски съд, потвърдена с решение №250/15.06.2016 г. по в. н. о. х. д. №486/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, като искът за главницата е отхвърлен до пълния предявен размер от 6 076.84 лева, представляващи равностойността на 4 600 щ. д. към 27.09.2012 г., както и за лихвата за забава върху главницата за периода 12.11.2012 г. – 28.05.2015 г. включително.

По делото е установено, че с преводно нареждане №1586/27.09.2012 г. „Хармил България“ ООД е платило сума в размер на 4 600 щ. д. на изпращача „Х. ТНДЖ К. И.“ – Китай, за стока по товарителница №999-1813-7825с тегло 114 кг, която е била иззета от митническите власти с разписка №2012 0463 на 12.11.2012 г. на Митница- Аерогара София.

С постановление от 10.12.2012 г. на С. градска прокуратура е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 242, ал. 3 НК вр. чл. 18 НК, а с постановление от 12.11.2013 г. срещу управителя на ищцовото дружество М. И. Б. е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 242, ал. 4, предл. първо НК вр. чл. 242, ал. 3, предл. второ НК, хип. 2 вр. чл. 2, б. б от Регламент /ЕО/273/2004 на ЕП.

С протокол за оглед на веществени доказателства от 07.01.2013 г. бил извършен оглед на пет идентични варела, всеки от 20 кг, с вещество 2 – фенилацетоацетонитрил, партиден номер №201200925014, произведен в Китай на 25.09.2012 г. и годен до 24.09.2014 г.

По образуваното ДП №42/2012 г. по описа на Т. – Аерогара София и пр. пр. №10605/2012 г. по описа на СГП, Софийският градски съд е постановил оправдателна присъда за обвиняемата М. И. Б. – управител на ищцовото дружество, по н. о. х. д. №1408/2015 г., която е потвърдена с решение №250/15.06.2016 г. по в. н. о. х. д. №486/2016 г. на Софийския апелативен съд.

Софийският градски съд е посочил, че в настоящия случай ищецът е определил рамките на произнасяне по спора, с който е сезирал Софийския районен съд, като е изложил обстоятелства, свързани с увреждащи действия на Прокуратурата на Република България, а като конкретно увреждащо действие е посочил задържане и изземване на стока без правно основание. В действителност ищецът е навел довод, че в резултат на наказателното производство, което е продължило четири години, е изтекъл срокът на годност на стоката, но е акцентирал не върху продължителността на производството, а върху противоправността на изземването и задържането на стоката. В случаите, когато органите на прокуратурата са причинили вреди на трети лица при извършване на действия, които не попадат в приложното поле на ЗОДОВ, какъвто е настоящият случай, отговорността им за вредите се ангажира на основание чл. 49 ЗЗД, за което становище въззивният съд се е позовал на съдебна практика, обективирана в посочени три решения на състави на ВКС, ІV-то г. о. С оглед изложеното въззивният съд е приел, че районният съд правилно е определил правната квалификация на иска по чл. 49 ЗЗД.

Въззивният съд е приел за безспорно доказан факта, че наказателното производство, по което стоката е задържана и иззета като веществено доказателство, е приключило с влязла в сила оправдателна присъда, която опровергава основателността на преценката на прокуратурата за необходимостта от изземването на вещта като веществено доказателство. Именно този съдебен акт установява незаконосъобразност на намесата на органите на разследването и прокуратурата върху правото на собственост на юридическото лице по отношение на стоката чрез изземването ѝ като веществено доказателство. При така доказаната липса на необходимост от изземването прокуратурата носи отговорност на основание чл. 49 ЗЗД спрямо собственика на вещта за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от изземването, включително и за тези, произтичащи от невъзможността стоката да се ползва по предназначение от ищеца.

Въззивният съд е приел за доказани и факта на причинените на ищеца имуществени вреди, които са произлезли по повод задържането и изземването на стоката, и връзката между проведеното наказателно производство и вредите. Дружеството – ищец е заплатило продажната ѝ цена на продавача, като същевременно е било лишено от възможността да упражнява правото си на собственост върху нея. Съдът не е споделил довода на ответника за липса на доказателства за заплащане на цената. По делото е прието като писмено доказателство преводно нареждане за кредитен превод вх. №1586/27.09.2012 г., от което се установява, че по сметка на продавача е наредена сумата 4 600 щ. д., като изрично в основанието за плащане е посочен партидният №201200925014, който съвпада напълно с този, отбелязан в протокола за оглед на веществени доказателства. Ирелевантно е обстоятелството, че по делото не е представен договор за покупко-продажба. От протокола за оглед е установено и това, че стоката е била със срок на годност до 24.09.2014 г., което обстоятелство не е било оборено от ответника в хода на производството. Съдът не е намерил основание да не кредитира протокола за оглед в тази част, като е посочил, че ангажирането на доказателства в противен смисъл, с оглед направеното оспорване, е в тежест на ответника.

Въззивният съд е приел за правилно определен от първоинстанционния съд размера на обезщетението за причинените имуществени вреди на 4 253.79 лева, като е прието наличие на съпричиняване на вредоносния резултат в размер на 30%. Съдът е посочил, че съгласно чл. 111, ал. 1 НПК веществените доказателства се пазят до завършване на наказателното производство и могат да бъдат върнати на правоимащите, от които са отнети, преди завършване на наказателното производство само с разрешение на прокурора по искане за връщане по смисъла на чл. 111, ал. 3 НПК, когато това няма да затрудни разкриването на обективната истина. Ищецът е имал възможност да поиска връщане на иззетата като веществено доказателство стока преди изтичане на срока на годност, но не е упражнил това свое право. Несъмнено настъпилият вредоносен резултат стои в причинна връзка и с поведението на ищеца, което е допринесло за настъпване на вредите. Наведените от него доводи, че не е поискал връщане, тъй като не са били налице предпоставките на чл. 111 НКП и чл. 112 НПК и прокуратурата нямало да уважи искането, са приети за неоснователни, като е посочено, че липсата на активност у ищеца да осъществи законните си права не може да бъде оправдана с евентуален отказ на прокуратурата.

Въззивният съд е посочил и това, че във въззивната жалба, подадена от ищеца, липсва съответен довод за неправилно приложение на материалния закон от първоинстанционния съд при присъждане на сумата за законна лихва върху главницата, а предметът на въззивното производство при разглеждане на спора по същество е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите към спора императивни материалноправни норми.

Съобразно с изложеното Софийският градски съд е приел подадените от насрещните страни въззивни жалби за неоснователни, поради което е потвърдил първоинстанционното решение.

Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени и от двете страни.

Ищецът е обжалвал решението в частта, с която е прието съпричиняване на вредоносния резултат, довело до уважаване на исковата претенция в размер на 70% от претендираното обезщетение. Позовал се е на основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответникът е обжалвал въззивното решение в уважената част на предявения иск, като счита същото за недопустимо, евентуално – за неправилно – основания за касационно обжалване по чл. 281 ГПК, т. т. 2 и 3.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283, изр. 1 ГПК, изхождат от надлежни страни, насочени са срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване; жалбите отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са допустими.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

I. Касаторът – ответник по иска твърди в касационната жалба, че предвид твърденията за забавено 4 години наказателно производство, от което са произлезли вреди за ищеца, приложима е разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, уреждаща самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС. В случая предявеният иск с посоченото правно основание е недопустим, тъй като няма данни ищецът да е спазил административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета а Закона за съдебната власт /ЗСВ/. Твърди също така, че ищецът – юридическо лице, доколкото не е бил участник в наказателното производство, няма правен интерес от завеждането на иск за претърпени вреди срещу Прокуратурата на Република България с правна квалификация чл. 49 ЗЗД; единственият легитимен интерес е по чл. 2б ЗОДОВ. Позовава се на решение №210/15.06.2015 г. по гр. д. №3053/2014 г. на ВКС, III-то г. о., решение №579/10.12.2010 г. по гр. д. №377/2009 г. на ВКС, IV-то г. о., и решение №362/21.11.2013 г. по гр. д. №92/2013 г. на ВКС, IV-то г. о.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставил следните въпроси, по които твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, т. т. 1 и 3:

1. Към кой момент се определя законосъобразността на изземването на веществените доказателства и какво е значението на изхода от наказателното производство; постановяването на оправдателна присъда определя ли правомерността на изземването, особено като се има предвид, че към момента на изземването са били налице всички условия за извършването на процесуално-следствени действия съобразно НПК;

2. Постановяването на оправдателна присъда в наказателното производство по какъв начин се отразява на законосъобразността на вещи, иззети от юридическо лице.

Касаторът счита за неприложима съдебната практика, на която въззивният съд се е позовал – решение №76/16.05.2017 г. по гр. д. №2926/2016 г. на ВКС, IV-то г. о., и решение №465/20.12.2011 г. по гр. д. №1794/2010 г. на ВКС, IV-то г. о.

На следващо място в изложението касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, като твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд е приел, че основателността на преценката на прокуратурата за необходимостта от изземването на вещ /в конкретния случай – на процесния 2-фенилацетоацетонитрил/ като веществено доказателство се опровергава с влязлата в сила оправдателна присъда.

II. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК при основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът – ищец е поставил въпроса:

Намират ли приложение разпоредбите на чл. 111 НПК, ал. 2 и 4 за иззети прекурсори или материали за производство на наркотични вещества при образувано наказателно производство по чл. 242, ал. 3, предл. второ НК, хип. 2.

Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо, което да налага допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК. На първо място – неправилна правна квалификация на предявеното за защита субективно материално право, дадена от инстанциите по същество, води до неправилност, а не до недопустимост на постановеното решение. На второ място – въпросът за приложението на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, включително и за спазване на административната процедура за обезщетение на вреди по реда на глава трета а ЗСВ, в случая не стои, тъй като въззивният съд е приел, че правното основание на предявената претенция е чл. 49 ЗЗД поради липсата на фактически твърдения вредите да са причинени на юридическото лице – ищец от нарушение на правото на разглеждане и решаване на наказателното производство в разумен срок, както и на твърдения за прекомерност на срока. Разпоредбите на чл. 49 ЗЗД и чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ уреждат различни искове, с които се обезщетяват различни видове вреди, произлезли от различни фактически състави, а в случая ищецът претендира имуществени вреди в резултат единствено на невъзможността да използва по предназначение задържаната стока, станала негодна за употреба поради изтекъл срок на годност през времетраенето на наказателното производство, а не обезщетение за бавно правосъдие. На следващо място – доколкото правото на собственост принадлежи на ищцовото дружество, а не на неговия управител, именно дружеството има правен интерес от предявяването на иск за обезщетение на вреди, произтекли от изтичането срока на годност на иззетата вещ. На последно място – решенията, на които касаторът се позовава, разглеждат претенции за обезщетение на вреди от забавено разглеждане на дело /извън разумния срок/, каквато настоящата претенция не е.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по поставените от касатора – ответник по иска, правни въпроси.

Действително, както се твърди в изложението, решенията на ВКС, на които въззивният съд се е позовал, не дават разрешение на тези въпроси. Разрешението им обаче следва да се почерпи от практиката на ВКС, разглеждаща сходни хипотези, каквато е например тази по решение №413/10.12.2012 г. по гр. д. №1478/2011 г. на IV-то г. о., с предмет иск за обезщетение за пропусната полза, представляваща възнаградителна лихва върху задържана сума. С това решение е прието, че паричните суми, които са иззети по реда на НПК, и за които се претендира, че са били предмет на престъплението, трябва да се върнат на притежателя им след оправдаването му с влязла в сила присъда. Те несъмнено подлежат на връщане, след като е установено, че престъпление няма. Парите подлежат на връщане, макар да е съществувало процесуално основание за изземването им, тъй като в действителност такова основание не е било налице. Връщането на паричните суми, които са неоснователно отнети, е възстановяване на съществуващото положениe /restitutio in integrum/, а не обезщетение за вреди. Вредите от неоснователното отнемане са загубите и пропуснатите ползи, които кредиторът е търпял през времето, в продължение на което не е разполагал с отнетото. Посочено е, че привидният кредитор, който е получил нещо процесуално законосъобразно, но при липса на материалноправно основание, дължи връщането на полученото без основание по чл. 55 ЗЗД, като същото важи и за отнетото от обвинения в извършване на престъпление, макар и по законния ред, когато се установи, че липсва материалноправно основание за отнемането.

Даденият с това решение принципен отговор, че в случай на постановена оправдателна присъда предприетите от обвинението действия по задържането /отнемането/ на вещ /сума/ са незаконни, следва да намери приложение и в хипотеза като настоящата, макар при изземването на вещественото доказателство да е съществувало процесуалноправно основание за такова действие. И тъй като в обжалваното решение е даден същият отговор, както в практиката на ВКС, то не е налице нито основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените от ответника по иска въпроси.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване, която по същество се явява квалифицирана форма на неправилността като порок на съдебните актове, предполага неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и съда процесуални действия, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В случая такива тежки видими пороци на въззивното решение не се разкриват, включително и по приетото от въззивния съд, че макар вещта да е била иззета по законния ред, отговорността на ответника следва да бъде ангажирана – съобразно посочената практика на ВКС постановената оправдателна присъда установява незаконосъобразност на намесата на органите на обвинението върху правото на собственост на ищеца.

С оглед мотивите към обжалваното решение по въпроса за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че следва да допусне касационно обжалване по жалбата на ищеца на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за проверка правилността на извода на въззивния съд, че неупражняването на едно субективно право, каквото е правото на правоимащия да поиска връщането на предметите, иззети като веществени доказателства, преди да завърши наказателното производство, съставлява поведение, допринесло за настъпването на вреди от непозволено увреждане.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение №261628/12.05.2022 г. по в. гр. д. №6906/2019 г. на Софийския градски съд в ЧАСТТА, с която е потвърдено решение №84794/04.04.2019 г. по гр. д. №34406/2018 г. на Софийския районен съд В ЧАСТТА, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на „Хармил България“ ООД на основание чл. 49 ЗЗД сумата 4 253.79 лева, ведно със законната лихва от 29.05.2015 г. до окончателното изплащане, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в увреждане на 100 кг вещество 2-фенилацетоацетонитрил, иззето и приобщено като веществено доказателство по ДП №42/2012 г. по описа на Т. – Аерогара София и пр. пр. №10605/2012 г. по описа на СГП, приключило с оправдателна присъда по н. о. х. д. №1408/2015 г. по описа на Софийския градски съд, потвърдена с решение №250/15.06.2016 г. по в. н. о. х. д. №486/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд.

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение №261628/12.05.2022 г. по в. гр. д. №6906/2019 г. на Софийския градски съд в ЧАСТТА, с която е потвърдено решение №84794/04.04.2019 г. по гр. д. №34406/2018 г. на Софийския районен съд В ЧАСТТА, с която искът за главницата е отхвърлен за разликата над 4 253.79 лева до пълния предявен размер от 6 076.84 лева, представляващи равностойността на 4 600 щ. д. към 27.09.2012 г.

Указва на касатора „Хармил България“ ООД в едноседмичен срок от получаване на съобщението да внесе държавна такса по сметка на ВКС в размер на 36.46/тридесет и шест лв. и 46 ст./ лева и в същия срок да представи доказателства за извършеното плащане, като при неизпълнение на указанията касационната жалба ще бъде върната.

При изпълнение на указанията в срок делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.

Определението не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирани норми и термини


Деловодни данни

Вид съдебен акт: Определения за допускане, Определения по чл. 288 ГПК

Отделение/Колегия: I-во отделение, Гражданска колегия

Допълнителен селективен критерий: чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК

Пособия

[cbxwpbookmarkbtn show_count="0" ]