Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

докладвано от съдия Бонка Йонкова


Анотация

Въпрос

дали възникналото от решението на ОСА от 2015 г. мандатно правоотношение има възмезден или безвъзмезден характер и дали решението на ОСА от 2007 г., с което е определено възнаграждение на членовете на СД, има действие по отношение на ищеца.

Отговор

Спорът е допуснат до касация със следното Определение

Текст

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА

ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. №******[/aam]******година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Рила – Самоков 2004“ АД със седалище в [населено място] – чрез адв. Н. Н. от САК, срещу решение №******[/aam]******г., постановено по в. т. д. №******[/aam]******г. на Апелативен съд – София. С посоченото решение е потвърдено решение №******[/aam]******г. по т. д. №******[/aam]******г. на Софийски окръжен съд, с което „Рила – Самоков 2004“ АД е осъдено на основание чл. 244, ал. 7, изр. посл. ТЗ, чл. 233 ТЗ, чл. 221, т. 5 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати на Г. И. Д. сумите 52 560 лв. – сбор от неизплатени брутни месечни възнаграждения за периода от 01.07.2016 г. до 01.07.2019 г., дължими на Г. Д. в качеството му на член на Съвета на директорите на „Рила – Самоков 2004“ АД, ведно със законната лихва от 22.08.2019 г. до окончателното плащане, и 7 452.96 лв. – обезщетение за забава за периода от 02.08.2016 г. до 02.07.2019 г.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и отхвърляне на исковете с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно поради явно противоречие с материалния закон на извода на въззивния съд, че „правоотношенията между акционерно дружество и член на съвета на директорите са принципно възмездни и за да не се дължи въобще възнаграждение на члена на съвета на директорите, това следва да е изрично уговорено“. Като „очевидно неправилен“ е определен и изводът на въззивния съд, че с решение на Общото събрание от 2007 г. /28.06.2007 г./ е определено възнаграждение не само на членовете на СД, избрани на съответното събрание, но и на новоизбраните впоследствие членове на съвета, в т. ч. и на ищеца, избран за член на СД с решение на Общото събрание от 2015 г.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация Г. И. Д. от [населено място] – чрез адв. С. О. от САК, който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

За да потвърди решението на Софийски окръжен съд, с което са уважени предявените от Г. И. Д. срещу „Рила – Самоков 2004“ АД осъдителни искове, Апелативен съд – София е приел, че дружеството – ответник дължи на ищеца в качеството му на надлежно избран член на Съвета на директорите /СД/ неплатеното за периода 01.07.2016 г. – 01.07.2019 г. възнаграждение в размер на 52 560 лв., заедно с обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода 02.08.2016 г. – 02.07.2019 г. в размер на 7 452.96 лв.

От фактическа страна по делото не е имало спор, че ищецът е избран за член на СД на „Рила – Самоков 2004“ АД с решение на Общото събрание на акционерите /ОСА/ от 04.12.2015 г. на мястото на освободен член на съвета и че е изпълнявал възложените му с решението функции през периода, за който е претендирал възнаграждение. С решението за избор не е определено възнаграждение на ищеца в качеството му на новоизбран член на СД и възнаграждение не е уговаряно с нарочно сключен договор. С решение от 28.06.2007 г. ОСА на „Рила – Самоков 2004“ АД е избрало членове на СД и е взело решение за определяне на възнаграждение на всеки член на новоизбрания СД в размер на три минимални работни заплати за страната, определени с постановление на МС на РБ. При така изложените факти и с оглед процесуалните позиции на страните въззивният съд е приел, че разрешаването на спора, с който е сезиран, изисква отговор на въпросите дали възникналото от решението на ОСА от 2015 г. мандатно правоотношение има възмезден или безвъзмезден характер и дали решението на ОСА от 2007 г., с което е определено възнаграждение на членовете на СД, има действие по отношение на ищеца.

Въззивният съд е изразил съгласие със становището на ответника – жалбоподател, че мандатното правоотношение по договор за поръчка е принципно безвъзмездно и че изключение от правилото за безвъзмездност е възможно само в случаите, в които за изпълнение на поръчката предварително е уговорено възнаграждение. За основателен е счетен и доводът на ответника, че размерът на възнаграждението, което се дължи на членовете на СД на акционерно дружество, също следва да е определен изрично и че за него не намира приложение разпоредбата на чл. 37 ТЗ, уреждаща възнаграждението на търговския представител. Независимо от изложеното съдът се е произнесъл, че правоотношението между АД с едностепенна система на управление и членовете на СД не е чисто мандатно и че поради неговите специфики, които го отличават от типичното мандатно правоотношение по договор за поръчка, то е принципно възмездно и за да не се дължи възнаграждение на члена на СД, това следва да е изрично предвидено /уговорено/, а не обратното, както при договора за поръчка. Даденото разрешение е подкрепено с позоваване на конкретни разпоредби от Търговския закон, отразяващи според въззивния съд ноторен принцип в търговското право, че в търговските отношения всяка престация, включително на труд и постигане на резултат от периодично или постоянно влагане и упражняване на умения по управление на дружество, представителство и т. н., има възмезден характер и срещу нея винаги се дължи насрещна престация. С аргумент, че търговецът е специализиран и оперира в условията на търговска конкуренция със също така специализирани търговци в рамките на търговския оборот с цел реализиране на печалба, без дарствени намерения, съдът е отрекъл възможността отношението между АД и членовете на СД да е безвъзмездно, освен ако не е уговорено като такова изрично и по начин, изключващ всякакво съмнение. След преценка на фактите по делото въззивният съд е направил извод, че в конкретния случай уговорка с посоченото съдържание не е постигана, поради което правоотношението между ищеца и ответното дружество, възникнало от решението на ОСА от 2015 г., следва да се счита за възмездно.

Възмездният характер на правоотношението между АД и всеки член на СД, в частност и това между страните по делото, е мотивиран от въззивния съд и с разпоредбата на чл. 221, ал. 1, т. 5 ТЗ, предвиждаща, че ОСА определя възнаграждение на членовете на СД. Съдът е изложил съображения, че изискването за определяне на възнаграждение е продиктувано от факта, че успехът на търговската дейност и реализирането на печалба зависи пряко от уменията, отдадеността и добросъвестността на членовете на СД, които осъществяват оперативното управление на дейността. Аргумент за възмездност на разглежданото правоотношение е изведен и от разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ТЗ, задължаваща членовете на СД да предоставят гаранция за своето управление в размер, определен от общото събрание, но не по-малко от тримесечното им брутно възнаграждение. Според въззивния съд, изискването на чл. 240, ал. 1 ТЗ е установено в интерес на дружеството и на акционерите, а в крайна сметка и на кредиторите, и неговото изпълнение би било осуетено, ако се признае безвъзмездност в отношенията между дружеството и членовете на СД.

Относно размера на възнаграждението, което се дължи на ищеца за участието му като член на СД на ответното дружество през исковия период, въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния съд, че ищецът има право на възнаграждение в размера, определен с решението на ОСА от 28.06.2007 г. Възражението на ответника, че посоченото решение визира само избраните на конкретното събрание членове на СД и е неприложимо по отношение на ищеца, който е избран за член на СД едва през 2015 г., е преценено от въззивния съд като неоснователно. Съобразявайки липсата на поименно изброяване на членовете на СД в протокола от събранието на 28.06.2007 г., съдът е направил извод, че адресати на решението за определяне размера на възнаграждението по смисъла на чл. 221, т. 5 ТЗ са всички членове на СД на дружеството, в т. ч. и ищецът, а не само избраните на конкретното събрание. Като аргумент за приложимост на решението към спорното правоотношение съдът е посочил и факта, че от приемането му през 2007 г. това решение не е отменяно, нито изменяно, от единствения компетентен за това орган – ОСА, и възприетите в него показатели за изчисляване на възнаграждението, макар да имат променлив характер, са икономически обективни и общоизвестни като съдържащи се в обнародвани актове на МС на РБ. Предвид приетото в първоинстанционното производство и неоспорено от страните заключение на съдебноикономическа експертиза, според което възнаграждението за исковия период, изчислено съобразно решението на ОСА от 28.06.2007 г., възлиза на 21 590 лв., а обезщетението за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за времето от падежа на задължението на 02.08.2016 г. до датата на подаване на исковата молба е в размер на 7 452.96 лв., въззивният съд е направил извод, че предявените по делото искове са доказани и основателни за посочените суми и е потвърдил решението на първата инстанция за тяхното уважаване.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното Апелативен съд – София въззивно решение.

В практиката на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е прието, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” – във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” – въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка Върховния касационен съд само по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

В случая касаторът е обосновал очевидната неправилност на обжалваното решение на първо място с довод за явно противоречие с материалния закон на извода на въззивния съд, че отношенията между АД и член на СД са принципно възмездни и за да не се дължи въобще възнаграждение на член на СД на АД, това следва да е изрично уговорено. Преценен от гледна точка на изведените в практиката на ВКС критерии за очевидна неправилност, поддържаният довод по същността си представлява оплакване за материална незаконосъобразност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и не може да предпостави допускане на решението до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Същевременно, като се имат предвид изложените от въззивния съд мотиви по чл. 236, ал. 2 ГПК, според състава на ВКС решението не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. За да се произнесе, че правоотношението между АД /с едностепенна система на управление/ и членовете на СД има възмезден характер и че дружеството принципно дължи възнаграждение на членовете на СД, ако няма изрична уговорка за безвъзмездност, въззивният съд не е приложил закона „contra legem”, не е решил спора „extra legem” и не е нарушил императивна правна норма, уреждаща спорното правоотношение между страните. Съгласно чл. 221, т. 4 ТЗ, членовете на СД на АД се избират и освобождават от ОСА. Правомощие на ОСА е и определянето на възнаграждение на членовете на СД, на които няма да бъде възложено управлението, включително правото им да получат част от печалбата на дружеството, както и да придобият акции и облигации на дружеството – чл. 221, т. 5 ТЗ. В чл. 244, ал. 7 ТЗ е предвидено, че отношенията между дружеството и изпълнителен член на СД се уреждат с писмен договор за възлагане на управлението, а сключването на такъв договор с останалите членове на СД е уредено като правна възможност. Независимо дали е сключен или не договор по чл. 244, ал. 7 ТЗ, всеки член на СД има право на възнаграждение в размер, определен с решението на ОСА по чл. 221, т. 5 ТЗ. В същия смисъл е и последователната практика на ВКС, част от която е цитирана в касационната жалба, но е интерпретирана некоректно от касатора. В практиката на ВКС безпротиворечиво се приема, че правоотношението между АД и членовете на СД е вид мандатно правоотношение, което възниква от решението на ОСА по чл. 221, т. 4 ТЗ и е подчинено както на общите разпоредби на ЗЗД, така и на специфичните разпоредби на ТЗ. Една от спецификите на мандатното правоотношение с член на СД на АД, предопределена от предназначението му да подпомага осъществяването на търговската дейност на дружеството посредством участие в управлението, е неговата възмездност, както е приел и въззивният съд в обжалваното решение. За разлика от договора за поръчка, който се сключва за целите на гражданския оборот и по правило е безвъзмезден, мандатното правоотношение между членовете на СД и на АД възниква по повод на конкретна търговска дейност и съпътства търговския оборот, чийто неизменен белег е възмездността, респ. размяната на насрещни престации. Възмездният характер на разглежданото правоотношение се разкрива ясно от разпоредбата на чл. 221, т. 5 ТЗ, с която определянето на възнаграждение на избраните с решение по чл. 221, т. 4 ТЗ членове на СД е уредено като изрично правомощие на ОСА, а не като факултативна възможност. Аргумент за наличието на възмездност в отношенията между дружеството и членовете на СД се съдържа и в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, на която въззивният съд се е позовал удачно, обвързваща дължимата от членовете на СД гаранция за управление с определеното от ОСА месечно възнаграждение. Заплащането на възнаграждение е насрещната престация, която дружеството дължи на съответния член на СД за усилията и труда, които той се е задължил да вложи чрез участието си в управлението на търговската дейност с цел постигане на положителни резултати в интерес на всички акционери. Поради това, ако ОСА не е формирало изрично воля за безвъзмездност на породеното от решение по чл. 221, т. 4 ТЗ мандатно правоотношение /в случай, че подобна хипотеза се приеме за практически възможна/, правоотношението следва да се счита за възмездно с всички произтичащи от това последици. До този извод е достигнал и въззивният съд, който е изходил от общите принципи на търговското право и е приложил разпоредбите на чл. 221, т. 4 и т. 5 ТЗ в техния действителен смисъл. Доводът на касатора, че въззивното решение е постановено в явно нарушение на материалния закон, е неоснователен и не предпоставя необходимост от допускане на решението до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Вторият довод, с който е аргументирано основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на извода на въззивния съд за приложимост в отношенията между страните на решението на ОСА от 28.06.2007 г., касае обосноваността на обжалваното решение и произнасянето по неговата основателност е възможно само при осъществяване на касационен контрол по реда на чл. 290 ГПК. Въззивният съд е достигнал до извод, че адресати на решението на ОСА от 28.06.2007 г. за определяне на възнаграждение в размер на три минимални работни заплати за страната, съгласно постановление на МС на РБ, са всички членове на СД на „Рила – Самоков 2004“ АД – както избраните на събранието от 28.06.2007 г., така и избраните на последващи общи събрания, след преценка на съдържанието на конкретното решение. Като е съобразил, че в протокола от проведеното събрание липсва поименно изброяване на членовете, за които се отнася конкретното решение, както и че до избора на ищеца за член на СД през 2015 г. решението от 2007 г. не е отменяно и изменяно, въззивният съд е приел, че то се прилага за всички членове на СД, на които дружеството дължи възнаграждение в определения от ОСА размер. Приложимостта на решението към спорното правоотношение е мотивирана от въззивния съд и с обективните икономически критерии, предвидени при приемането му като база за изчисляване на възнаграждението на членовете на СД, които макар да имат променлив характер, са публично известни /предвид обнародването на акта на МС на РБ за размера на минималната работна заплата за страната/ и позволяват адекватно изчисляване на дължимото на ищеца възнаграждение. Съображенията, с които въззивният съд е аргументирал преценката си за обвързаност на възнаграждението с решението на ОСА от 2007 г., не противоречат на формалната логика и не насочват към явна необоснованост като проявна форма на очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след анализ на съдържанието на обсъжданото решение, не подлежи на проверка в стадия на производството по чл. 288 ГПК. Поради това, дори да е основателен довода на касатора, че от буквалния текст на решението следва друг извод, а именно – че с него е определено възнаграждение персонално за избраните на събранието от 28.06.007 г. членове на СД, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. №2439/2020 г. на Апелативен съд – София.

Поради недопускане на касационното обжалване касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените в производството по чл. 288 ГПК разноски в размер на 1 800 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, уговорено в договор за правна помощ и съдействие от 04.01.2022 г. и заплатено в брой при подписване на договора.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №406 от 05.07.2021 г., постановено по в. т. д. №2439/2020 г. на Апелативен съд – София.

ОСЪЖДА „Рила – Самоков 2004“ АД с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], да заплати на Г. И. Д. с ЕГН [ЕГН] – [населено място], [улица], сумата 1 800 (хиляда и осемстотин лв.) – разноски по делото.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


Препраща към

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.
Деловодни данни

Вид съдебен акт: Определения за недопускане, Определения по чл. 288 ГПК

Отделение/Колегия: II-ро отделение, Търговска колегия

Допълнителен селективен критерий: Предстои добавяне

Навигация
Пособия

[cbxwpbookmarkbtn show_count="0" ]