Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2020

докладвано от съдия Галина Иванова


Анотация

Въпрос

сочи допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, изразяващо се в противоречиво разрешение в процесното решение с трайната практика на ВКС, изразена в решение №******г. по гр. д. 1209/2013 г. 4 ГО, ВКС, решение №359 от 16.1.2014 г. по гр. д. 6629/2013 г. 4 ГО.

Отговор

Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона "Известете ме за обновления", за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото. [wpw_follow_me disablecount="true"]

Текст

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т. д. №******[/aam]******г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

ГПК „Ела 2001“ обжалва изцяло решение №******[/aam]******г. по в. гр. д. 614/2019 г. на Апелативен съд Пловдив, с което: е обезсилено решение №******[/aam]******г. по гр. д. 13/2015 г. по описа на Окръжен съд Смолян, в частта по иска с правно основание чл. 34 ЗЗД вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД за сумата от 64 431,83 лв, платени по фактура №******[/aam]******г. въз основа на нищожна, поради накърняване на добрите нрави клауза по т. 3/2 от договор за съвместна стопанска дейност от 20.3.2008 г. , сключен между ГПК „Ела 2001“, [населено място] и „Х. Р.“ ООД, [населено място] лъка, в частта, с която иска за разликата над 64 431,83 лв до 218 000 лв е отхвърлен като неоснователен и недоказан и в частта, с която е оставено без уважение възражение за прихващане между сумата от 64 431,83 лв и сумата от 308 883,25 лв без ДДС по приложение 1 към договор за съвместна дейност от 20.3.2008 г. до размер на по-малката сума; е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено, че клаузите на р. 2, т. 13 и 15 от договора за съвместна дейност от 20.03.2008 г. са нищожни поради накърняване на добрите нрави; е обезсилено решението на първоинстанционния съд и в частта, с която „Х. Р.“ ООД – [населено място] лъка е осъден да предаде на ГПК „Ела 2001“, [населено място] владението на недвижимия имот, предмет на този иск и е прекратено производството в тази част; след като е отменено решението на първата инстанция, уважаващо иска на кооперацията срещу „Х. Р.“ ООД за установяване на нищожност поради заобикаляне на закона и липса на предписаната от закона форма, на клаузите на р. 2, т. 13 и т. 15 от договора за съвместна дейност от 20.3.2008 г. и разпределящо отговорността за разноските, посоченият иск е отхвърлен; разпределена е отговорността за разноските за първоинстанционното и въззивното производство.

Излага подробни съображения за неправилност на въззивното решение и отменително основание съгласно чл. 281, т. 3, предл. първо ГПК, свързана с правната квалификация на исковете.

Излага съображения, че не е недопустимо да се съединяват последващо обективно искове, доколкото се разглеждат по един и същи ред. Счита, че при редовна искова молба, каквато е била по иска с правно основание чл. 108 ЗС, не е налице недопустимо изменение на исковете. Надлежно било сезирането на съда и следвало да се получи решение.

Излага съображения срещу решението, в частта с която след отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлен иска за установяване нищожност на клаузите по т. 13 и т. 15 от договора относно липсата на форма. Изводът, че след като се уреждат последиците по повод изтичане на срочното право на строеж, договорът не следва да е в нотариална форма, бил незаконосъобразен. Счита, че решението е необосновано. Последиците били уредени в нотариалните актове. Изменението на съществените условия, предвидени в нотариалните актове, не било публично оповестено. Нямало съгласие на членовете на кооперацията. Изменението било съществено и трябвало да е в същата форма на нотариален акт, а в случая била проста писмена форма.

По отношение на отмяна на решението в частта, с която е призната нищожността на т. 13 и т. 15 от договора поради заобикаляне на закона като отделно и самостоятелно основание за нищожност на договора по смисъла чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД, ПАС бил приел, че такова е налице, когато с позволени от закона правни средства се цели постигане на неправомерен резултат, което включвало обективен елемент, а и двете страни по сделката да са съзнавали, че преследват неправомерна, по-далечна цел за постигане, заради която само са я сключили. Съдът не бил отчел наличието на заобикаляне на закона. Освен това не бил се произнесъл по нищожността на клаузите на т. 13 и т. 15 поради противоречие с добрите нрави. Съдът бил приел противоречие на добрите нрави.

Сочи нарушение на задълженията на въззивния съд да приложи императивната правна норма на чл. 65 ЗС, като това било в нарушение на задълженията му, така както са разяснени в ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. След като в мотивите, съдът бил посочил, че е налице противоречие на закона, то следвало да признае нищожността. Налице било посочено основание в исковата молба, като били въведени обстоятелства, че при учредено право на строеж за определен срок и изтичане на този срок, собствеността върху сградата преминавала върху земята на ГПК „Ела 2001“ , както и че с договора за съвместна дейност от 20.08.2008 г. на кооперацията се вменявали задължения за плащане, които били в противоречие с горепосочените съществени условия на нотариалните актове за безвъзмездно придобиване на собствеността, като касаторът като ищец бил твърдял обстоятелства, които можели да бъдат правилно квалифицирани.

Счита, че е неправилно решението и поради това, че съдът не е спазил задълженията си за приложение на императивни материалноправни норми, имащи пряко отношение към обществения правопорядък и защита на обществения интерес, конкретно нормата на чл. 65 ЗС.

Моли да се отмени решението. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи следните правни въпроси:

1. Как съдът определя правната квалификация на спорните правоотношения, основанието на иска и приложимата правна норма?

2. Допустимо ли е при твърдяна нищожност на клаузата на т. 3/2/ от Договор за съвместна стопанска дейност от 20.03.2008 г., съдът въз основа на фактите и твърденията в исковата молба, да формулира различно от заявеното основание за нищожност и да уважи претенцията на това основание.

По тези два въпроса сочи допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, изразяващо се в противоречиво разрешение в процесното решение с трайната практика на ВКС, изразена в решение №******[/aam]******г. по гр. д. 1209/2013 г. 4 ГО, ВКС, решение №359 от 16.1.2014 г. по гр. д. 6629/2013 г. 4 ГО.

3. Допустимо ли е предявяване на нов иск в срока за отстраняване нередовностите на първоначалната искова молба?

4. Допустимо ли е последващо кумулативно съединяване на искове по смисъла на чл. 213 ГПК до първото по делото заседание, ако този иск е между същите страни, подлежи на разглеждане от същия съдопроизводствен ред, подсъден е на същия съд и е внесен държавна такса, при редовна искова молба и обвързан ли е съдът от противопоставяне на ответника срещу съединяването на искове?

5. Задължен ли е съдът след обезсилване на решението, при наличието на редовна искова молба и внесена държавна такса, да върне делото за разглеждане на компетентния съд в отделно производство?

По посочените правни въпроси 3, 4 и 5 обосновава допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно противоречиво разрешаване на поставените правни въпроси с разрешението на тези правни въпроси в трайната практика на ВКС, изразена в определение №80/20.2.2012 г. по ч. гр. д. 40/2012 г. 1 ГО, решение №8 от 1.2.2012 г. по гр. д. 1011/2011 г. 4 ГО.

6. Следва ли договорът, с който се изменят съществените условия на договор за учредяване на право на строеж, да е сключен в нотариална форма с оглед неговата валидност?

7. Налице ли е заобикаляне на закона, когато чрез договор за съвместна дейност се договорят условия за плащане на сграда, в противоречие с вече постигнати договорености за безвъзмездност в нотариален акт, като при неплащане срочното право на строеж се изменя в безсрочно, в резултат, на което ответникът ще получи безвъзмездно правото на собственост върху сградата и ползването на недвижимия имот. Счита, че е налице противоречие с решение №475 от 14.7.2010 г. по гр. д. 621/2009 г. ВКС

8. Налице ли е накърняване на добрите нрави, ако председателят на кооперацията е сключил без основание договор, който значително уврежда интересите на кооперацията и който е в интерес на дружеството, което също представлява и е в негов личен интерес? Счита, че съдът не се е произнесъл по доводите за нищожност на договора за съвместна дейност в частта, с която е предявен иск за установяване накърняване на добрите нрави при сключване на клаузите на т. 13 и т. 15 от договора.

9. Задължен ли е въззивният съд, като втора първа инстанция, въз основа на фактите и твърденията в исковата молба и търсената защита, да посочи нова правна квалификация на предявения иск и да се произнесе по него? Счита, че решението и даденото разрешение противоречи на даденото с него разрешение. По отношение на този въпрос счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване, поради разрешение на поставения въпрос с Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и решение №73/23.5.2014 г. по гр. д. 173/2014 г., 2 ГО.

10. Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само, ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност?

По отношение на всички въпроси бланкетно се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът „Х. Р.“ ООД оспорва касационната жалба. Счита, че поставените въпроси не могат да бъдат определени като значими за изхода на спора. По отношение на въпроси 3 и 4 намира, че нормите относно обективно съединените искове и съединение на делата са ясни и не подлежат на тълкуване.

По отношение на въпросите, свързани с правната квалификация на исковете, намира, че няма разрешение в отклонение на постоянната практика на ВКС. Подробно излага съображения.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е в срок. Съобщение с препис от решението е връчен на жалбоподателя ГПК „Ела 2001“ на 05.03.2020 г. Касационната жалба е подадена на 03.06.2020 г. по пощата. По силата на чл. 3, т. 1 ЗМДВИП, срокът е спрял да тече за периода от 13.03.2020 г. На основание пар. 13 ПЗР ЗЗ ДВ бр. 44 от 13.5.2020 г. сроковете, спрели да текат по силата на ЗМДВИП, продължават да текат от изтичане на 7 дни от обнародване на този закон, т. е. от 21.5.2020 г. В случая, до спиране на срока за обжалване, са изтекли 8 дни и след 21.5.2020 г. още 13 дни. Поради това, следва да се приеме, че срокът е спазен.

Въззивният съд е приел, че решението е обжалвано от ищеца ГПК „Ела и от ответника „Х. Р.“ ООД в частта, с която е осъден ответникът да върне сумата от 64 431,83 лв на основание чл. 34 ЗЗД вр. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, платена по фактура №176/17.02.2010 г. въз основа нищожна, поради накърняване на добрите нрави клауза на т. 3/2/ от договор за съвместна стопанска дейност от 20.03.2008 г., сключен между ГПК „Ела-2001“, [населено място] и „Х. Р.“ ООД, [населено място] лъка, двете представлявани от К. С., както и е обжалвано в отхвърлителната част, за разликата над 64 431,83 лв до 218 000 лв и в частта, с която е оставено без уважение възражението за прихващане на „Х. Р.“ ООД, [населено място] между сумата от 64 431,83 лв и сумата от 308 883,25 лв без ДДС по приложение 1 към договор за съвместна дейност от 20.03.2008 г. до размера на по-малката сума и и в частта относно уважаване на иска с правно основание чл. 108 ЗС, който е бил предявен с уточняваща молба относно недвижим имот, представляващ цех за обработка на дървесина, както и за присъдените разноски от 5 305,85 лв, както и в частта, с която е признато за установено, че клаузите на р. II, т. 13 и т. 15 от договора за съвместна дейност от 20.03.2008 г. са нищожни, поради заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави и липса на предписаната от закона форма, както и че е подадена насрещна въззивна жалба против първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлен иска за връщане на даденото по нищожна поради накърняване на добрите нрави на клаузата на т. 3/2/ от договора за съвместна стопанска дейност от 20.03.2008 г. за разликата над 64 431,83 лв до 218 000 лв.

При така приетото сезиране, въззивният съд е обезсилил решението на първоинстанционния съд в частите, с които „Х. Р.“ ООД е осъден да върне на ГПК „Ела 2001“ сумата от 64 431,83 лв, платена по фактура №176/17.2.2010 г. въз основа на нищожна поради накърняване на добрите нрави клауза н ат. 3/2/, договор за съвместна стопанска дейност на 20.03.2008 г,. сключен между ГПК „Ела 2001“ и „Х. Р.“ ООД, двете представлявани от К. С., в частта за разликата над 64 431,83 лв до 218 000 лв, е отхвърлен като неоснователен и недоказан и е оставено без уважение възражението за прихващане между сумата от 64 431,83 лв и 308 883,25 лв без ДДС и е обезсилено в частта, с която е признато за установено, по отношение на “Х. Р.“ ООД, че клаузите на р. II, т. 13 и т. 15 от договора за съвместна дейност от 20.03.2008 г. са нищожни поради накърняване на добрите нрави, както и е обезсилено в частта по иска с правно основание чл. 108 ЗС за предаване владението на цех за обработка на дървесина и е прекратено производството в тази част, както и е отменено решението в частта, с която е признато за установено, че клаузите на р. II, т. 13 и т. 15 от договор за съвместна дейност от 20.03.2008 г. са нищожни поради липса на предписаната от закона форма и поради заобикаляне на закона.

Следва да се отбележи, че пъвоинстанционният съд, с решение №361/28.08.2019 г. по т. д. 13/2015 г. , Окръжен съд – Смолян, е приел за предявени и се е произнесъл по следните искове, както следва: отхвърлил е исковете на ГПК „Ела 2001“, [населено място], на основание чл. 34, вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо и чл. 26, ал. 2, предл. четвърто да бъде върната сумата от 218 000 лв, с която е посочено за погасени чрез прихващане парични задължения по фактура №176 от 17.02.2010 г. въз основа на противоречие със закона и поради липса на основание на клауза на т. 3/2/ от договор за съвместна стопанска дейност от 20.03.2008 г., сключен между ГПК „Ела 2001“, [населено място] и „Х. Р.“ ООД, двете страни, представлявани от Г. С., ведно със законната лихва от 16.02.2015 г., осъдил е „Х. Р.“ ООД, [населено място] лъка да върне на основание чл. 34 вр. чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД на ГПК „Ела 2001“ [населено място] , сумата от 64 431,83 лв, платена по фактура №176/17.02.2010 г. въз основа на нищожна поради накърняване на добрите нрави клауза, отхвърлил е иска на ГПК „Ела 2001“ , [населено място] за осъждане на Х. Р. ООД да върне сумата от 218 000 лв по фактура №176/17.02.2016 г. ведно със законната лихва от 16.02.2015 г. до окончателното им плащане, като платени въз основа на неосъществено основание по чл. 55, ал. 1, предл. второЗЗД, непредадени от „Х. Р.“ ООД на ГПК Ела 2001 с. Гела по протокол от 28.12.2009 г. и е отхвърлен иска на ГПК „Ела 2001“, [населено място] да се признае за установено по отношение на „Х. Р.“ ООД, [населено място] лъка, че клаузите по р. II, т. 13 и т. 15 от договора за съвместна дейност от 20.03.2008 г. са нищожни поради противоречие със закона и поради липса на основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо и чл. 26, ал. 2, предл. четвърто ЗЗД и е признато за установено по отношение на „Х. Р.“ ООД, че клаузите на р. II, т. 13 и т. 15 от договора за съвместна дейност от 20.03.20087 г. са нищожни поради заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави и липса на предписаната от закона форма по чл. 124, ал. 1 вр. чл. 26, а.1, предл. второ, предл. трето и ал. 2, предл. трето ЗЗД и е осъден „Х. Р.“ ООД да предаде владението на подробно описан недвижим имот.

Видно е от въззивната жалба, че ответникът „Х. Р.“ ООД е обжалвал решението в частта, с която е осъден да върне посочената сума от 64 431,83 лв, както и по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. второ, предл. четвърто, ал. 2, предл. трето ЗЗД – да се установи, че клаузите на раздел II, т. 13 и т. 15 Договор за съвместна дейност от 20.03.2008 г.. са нищожни, поради заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави и липса на предписаната от закона форма, както и е обжалвано решението в частта относно иска с правно основание чл. 108 ЗС.

Подадена е насрещна въззивна жалба ГПК „Ела 2001“ срещу решението в частта, с която е отхвърлен иска за връщане на сумата за разликата над 64 431,83 лв до 218 000 лв, на основание нищожност поради накърняване на добрите нрави на клаузата на т. 3.2.

Решението в частта, с която са отхвърлени исковете на ГПК Ела 2001 г. срещу „Х. Р.“ ООД на основание чл. 34 вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо и чл. 26, ал. 2, предл. четвърто ЗЗД да върне сумата от 218 000 лв, поради противоречие със закона и липса на основание клауза на т. 3/2/ от договора за съвместна дейност от 20.03.2008 г., сключен между ГПК „Ела 2001“, [населено място] и „Х. Р.“ ООД, двете страни, представлявани от К. С.., както и в частта, с която е отхвърлен искът на ГПК „Ела 2001“, [населено място] е искал да бъде осъден „Х. Р.“ ООД да върне сумата от 218 000 лв, на основание чл. 55, ал. 1, предл. второ ЗЗД, платени на неосъществено основание, както и в частта за признаване за установено, че клаузите на р. II, т. 13 и т. 15 от договора за съвместна дейност от 20.03.2008 г., са нищожни, поради противоречие със закона и поради липса на основание съгласно чл. 124, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо и чл. 26, ал. 2, предл. четвърто ЗЗД, не е посочено като обжалвано.

Въззивният съд е приел, че са предявени осъдителен иск за връщане на даденото по нищожен договор, т. 3.2., поради противоречие на закона, липса на предвидената от закона форма или заобикаляне на закона, ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на иска до окончателното им плащане, иск по чл. 34 ЗЗД вр. чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, алтернативно да се върне сумата като получена въз основа на фактурирани, но непредадени СМР, иск по чл. 55, ал. 1, предл. второ ЗЗД за връщане на даденото на неосъществено основание, който иск бил алтернативно съединен с иск за нищожност на т. 13 и т. 15 от договора, поради противоречие със закона, липса на форма и заобикаляне на закона, както и иск с правно основание чл. 108 ЗС.

Въззивният съд е приел, че иск за нищожност поради липса на основание и поради накърняване на добрите нрави, не е предявен в срок, като основание на иска за връщане на посочените суми, на основание чл. 34 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че има оттегляне на искове, предявени с първоначалната искова молба, с молба вх. №3166/28.98.2017 г. и че се поддържа изложеното в молба вх. №3338/7.8.2015 г.

Въззивният съд е приел, че окръжният съд не е бил надлежно сезиран с иск с правно основание чл. 108 ЗС като обективно съединяване на искове следва да се извърши или с подаване на исковата молба – чл. 210 ЗС или при предявяване на насрещен иск – чл. 211 ГПК, или инцидентен установителен иск – чл. 212 ГПК или обратен иск чл. 219, ал. 3 ГПК, но не и чрез изменение на иска. В случая по реда на чл. 214 ГПК бил предявен иск с правно основание чл. 108 ЗС. Изхождайки от виждането си, че искът не е надлежно предявен, въззивният съд е приел, че произнасянето на първата инстанция е недопустимо и е обезсилил решението по този иск, както и е прекратил производството в тази част.

Освен това е приел, че иск за връщане на сумата от 218 000 лв поради това, че договорът за съвместна дейност от 20.03.2008 г. е нищожен поради накърняване на добрите нрави в клаузата на т. 3.2., както и за нищожност на т. 13 и т. 15 поради накърняване на добрите нрави, не е предявяван. Приел е, че е налице служебно приемане за разглеждане на тези искове и е обезсилил осъдителното решение за връщане на сумата от 64 431,83 лв поради нищожност на т. 3.2 от договора от 20.3.2008 г., поради противоречие с добрите нрави. Същото е прието и относно иска за признаване за нищожни поради накърняване на добрите нрави на клаузите на т. 13 и т. 15 от договора.

По отношение на въззивната жалба в частта, с която ответникът е обжалвал решението за връщане на сумата от 64 431,83 лв, получена поради нищожност на основанието, поради заобикаляне на закона и липса на форма на клаузата на т. 3.2 от договора за съвместна дейност от 20.03.2008 г., както и искът за признаване на клаузите на т. 13 и т. 15 за нищожни поради заобикаляне на закона и добрите нрави, въззивният съд е приел, че с договори от 08.02.2005 г. и от 22.02.2005 г., между ищеца ГПК „Ела 2001“ , като учредител – собственик и „С. Лес“ ООД, като приемател – строител, както и с договор от 06.07.2006 г. между „С. Лес“ ООД като прехвърлител и ответника „Х. Р.“ ООД като поемател, правото на строеж върху собствения на кооперацията урегулиран поземлен имот за изграждане на обект „Цех за преработка на дървесина било учредено възмездно за сумата от 2 600 лв и съответно прехвърлено за сумата от 3 800 лв, за срок от 10 години, след изтичането, на който правото на собственост върху изградената сграда преминава безвъзмездно върху учредителя собственик на земята „ГПК „Ела-2001“, което се установявало от представените нотариални актове. С клаузите на т. 13 и т. 15 от договора, кооперацията била поела задължение да заплати 50 % от стойността на сградата в тримесечен срок от 08.05.2015 г., при неизпълнение, на което тя се задължавала да му прехвърли правото на собственост върху сградата или да промени срока на правото на строеж на безсрочно право на ползване/строеж. Прието е, че договорът представлява приети права и задължения от страните по делото, относно уреждане на отношенията им във връзка с учреденото и прехвърлено право на строеж досежно изграждането, финансирането и ползването на сграда, както последици от изтичане на 10 годишен срок. Прието е, че с този договор не се изменят съществени условия на договорите по учредяване и прехвърляне на правото на строеж. Страните не били страни по предходните договори, за да се приемело, че се материализира взаимното им съгласие за промяна на постигнати между тях уговорки по смисъла на чл. 20 а, ал. 2 ЗЗД. С този договор не се изменял предмета, цената и срока като елементи на предходните договори, а се уреждало единствено последицата от настъпване на прекратителния 10 годишен срок, уговорен при учредяване и прехвърляне на правото на строеж, като не се засягали съществените и несъществените условия, изпълващи съдържанието на суперфицията, относно присъщите й права и задължения. Договорът от 20.03.2008 г. , респ. оспорваните клаузи не бил договор за изменение на договорите от 08.02.2005 г., 22.2.2005 г. и 06.7.2006 г., поради което не било налице нормативно изискване да бъде сключен във формата на нотариален акт, като такава за действителността му, съобразно чл. 18 ЗЗД и чл. 293, ал. 6 ТЗ.

Прието е, че заобикаляне на закона също липсва, защото това основание би било налице, само ако се преследвала забранена от закона цел. В случая било налице противоречие на чл. 65 ЗС, като съгласно тази норма, когато правото на строеж било установено със срок, както в случая, след изтичане на срока, собствеността върху сградата преминавала върху собственика на земята, безвъзмездно. Противоречието на клаузите съобразно императивната норма на чл. 65 ЗС, не обуславяло извод за заобикаляне на закона. Липсвало въведено основание в процеса, тъй като ищецът бил обосновал противоречието на закона, с противоречие на чл. 21е, ал. 2, т. 5 и чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК. Такъв порок, а именно – противоречие на чл. 65 ЗС, не бил релевиран. Така е направен и извод, че исковете основани на нищожност на клаузите поради липса на форма също били неоснователни.

Допускането на касационно обжалване се извършва на основание чл. 280 ГПК, като касационната инстанция може да преценява служебно наличието на въведените от законодателя основания съгласно чл. 280, ал. 2, предл. първо и 2 ГПК. В настоящия случай, при извършената служебна проверка се установява, че не е налице вероятност въззивното решение да не е валидно постановено, както и не се установява да е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо.

С оглед релевираните правни въпроси по сочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, настоящият съдебен състав намира следното:

Поставеният първи правен въпрос е теоретичен. Правният въпрос не може да е свързан с принцип или с определени правни познания. Правният въпрос трябва да е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, за да е основание за допускане касационно обжалване на въззивно съдебно решение. По принцип, съгласно установената трайна практика и задължителната практика на ВКС, изразена в Тълкувателно решение 1/19.02.2013 г. по тълк. д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да определи правната квалификация на исковете, това е негово императивно задължение. Въпросът на правната квалификация е свързан с правилността на обжалваното съдебно решение. Въпросите, свързани с правилността на съдебното решение, не могат да представляват общо основание за допускане касационно обжалване. Поради това, посоченият първи правен въпрос, не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на втория поставен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Задължение на касатора е да обоснове основание за допускане касационно обжалване, но правният въпрос не може да е свързан с конкретно установени факти в процеса. Така формулираният правен въпрос, отново се свежда до задължението на въззивния съд, произтичащо от чл. 6 ГПК, да се произнесе по сочените от ищеца факти, както и по отправеното искане, и съобразно изложеното да определи правната квалификация на претендираното нарушено право. В случая, се твърди неспазване на изискването на чл. 6 ГПК и невъзприемане точно на фактите от въззивния съд, но така както е формулиран правният въпрос не може да обуслови основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на формулираните трети, четвърти и пети правни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че същите се свеждат до разрешения процесуалноправен въпрос, допустимо ли е съдът да разгледа иск, предявен след първоначалното предявяване на исковете и извън сроковете, предвидени в чл. 210, чл. 212 и чл. 219, ал. 3 ГПК. Ще следва поставеният правен въпрос да се доуточни с оглед посочените в изложението обстоятелства и на основание правомощията на ВКС, така както са разяснение в т. 1 Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в следния смисъл: Задължен ли е въззивният съд да отдели искова молба и да я изпрати за образуване в отделно производство, когато първоинстанционният съд е приел, че е налице последващо обективно съединяване на искове и се е произнесъл по иск, който е бил недопустимо последващо съединен? По отношение на този поставен правен въпрос, е осъществено допълнителното основание, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с трайната практика на ВКС, обективирана в решение №8 от 1.2.2012 г. по гр. д. 1011/2011 г. на IV ГО.

Поставените правни въпроси шести, седми и осми не представляват обосноваване на основание за допускане касационно обжалване. Същите са свързани с правилността на съдебното решение и не могат да бъдат разглеждани в настоящето производство.

По отношение на формулирания девети въпрос, отново следва да се отбележи, че общото задължение на въззивния съд да приложи вярната правна квалификация, може да се извърши само в рамките на сезирането на този съд с въззивна жалба или насрещна въззивна жалба. Въззивният съд може да се произнесе само на релевираните основания, но не и извън тях. Поради това поставеният правен въпрос, не е разрешен от въззивния съд и не е основание за допускане касационно обжалване. В случая, с оглед предмета на търсената защита в обжалваната част пред въззивния съд, поставеният правен въпрос не е решаващ за изхода на спора. Въззивният съд е преценил допустимостта и правилността на първоинстанционното съдебно решение, като решаващите изводи са в частта, с което е обезсилено решението, че не е предявено надлежно възприетото от първата инстанция основание за нищожност на договора за съвместна дейност, а по отношение на отменената част от решението по същество е приел, че не са налице основанията за нищожност, на които ищецът бил се позовал надлежно. Въпросът за това каква е правната квалификация на предявените искове не е решаващ. Въззивният съд е приел, че ищецът не е предявил част от сочените основания за нищожност, за да обуслови иска си за връщане на даденото по допълнителното споразумение от 20.03.2008 г. Това са решаващите изводи, а не е от решаващо значение как е определил правната квалификация на спорните права.

По отношение на поставения 10 правен въпрос следва да се приеме, че от значение са рамките на заявения процес, с оглед предмета на въззивното съдебно решение, при наличието на частично обжалване на първоинстанционното решение. В случая, ищецът е избрал да въведе в предмета на делото, както обстоятелства, така и искове за прогласяване на нищожност на т. 3/2 от договора за съвместна дейност от 20.03.2008 г., както и на т. 13 и т. 15 от същия, като съдът е разгледал сочените основания за нищожност, за да се произнесе по осъдителния иск за връщане на сума, за която неправилно се твърди, че е извършено погасяване чрез прихващане в общ размер от 218 000 лв. Предмет на решението на въззивния съд са както въззивната жалба на ответника „Х. Р.“ ООД срещу решението, в частта, с която е осъден на основание чл. 34 ЗЗД да върне сумата от 64 431,83 лв, така и насрещната въззивна жалба за разликата над този размер до напълно предявения размер от 218 000 лв. В частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение, съдът е приел, че искът за осъждане поради наличие на нищожност поради противоречие на добрите нрави не е основание, което е предявено от ищеца и първата инстанция недопустимо се е произнесла на това основание. С оглед така заявената защита от ищеца, следва да се извърши преценка дали въззивният съд е бил задължен да се произнесе и служебно и при какви условия за наличие на основания за нищожност и дали решението на въззивния съд в обжалваните части е в съответствието на разрешението, дадено с Тълкувателно решение 1/27.04.2022 г. по тълк. д. 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Предвид този извод, ще следва на касатора да се даде възможност да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 4 725,88 лв. (365,88 лв. и 4 360 лв.) по сметка ВКС.

По изложените съображения, Върховният касационен съд на Р България

О П Р Е Д Е Л И

ДОПУСКА, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касационно обжалване на решение №11 от 13.02.2020 г. по в. гр. д. 614/2019 г., Апелативен съд Пловдив, 2 състав.

ДАВА ВЪЗМОЖНОСТ НА ГПК „ЕЛА 2001“ в 1 седмичен срок от съобщението с връчен препис от настоящето определение да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 4 725,88 лв по сметка на ВКС и представи вносния документ.

В случай на невнасяне на държавната такса ще бъде прекратено производството.

След внасяне на дължимата държавна такса, делото да се докладва на председателя на Второ търговско отделение за насрочване на делото за разглеждане на касационната жалба в открито съдебно заседание.

Определението не може да се обжалва.


Препраща към

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.
Деловодни данни

Вид съдебен акт: Определения за допускане, Определения по чл. 288 ГПК

Отделение/Колегия: II-ро отделение, Търговска колегия

Допълнителен селективен критерий: Предстои добавяне

Навигация
Пособия

[cbxwpbookmarkbtn show_count="0" ]