Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

докладвано от съдия Мадлена Желева



Класификация

  • Вид съдебен акт: Определения за недопускане
  • Колегия/Отделение: I-во отделение, Търговска колегия
  • Допълнителен селективен критерий: Предстои добавяне

Анотация

Въпрос

„1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?; 2. Може ли съдът да се позовава на обстоятелства, приел, че не са доказани, ако тези обстоятелства са извън предмета на делото и извън обхвата на доказване, очертани от самия съд в мотивите на решението?“ Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният акт противоречи на практиката на ВКС по първия въпрос, обективирана в решения по т. д. №505/2017 г., II т. о., гр. д. №3700/2013 г., I г. о., гр. д. №4265/2014 г., IV г. о., гр. д. №1318/2010 г., IV г. о., гр. д. №3699/2020 г., IV г. о. и гр. д. №1263/2016 г., III г. о. Вторият въпрос е поставен по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като касаторът твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Отговор
За да прочетете пълния текст на съдебния акт е необходимо да влезете в профила си ВХОД или да закупите абонамент КУПЕТЕ СЕГА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. №******г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 295 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Петрол“ АД срещу решение №******г. по в. гр. д. №******г. на Софийски градски съд, ГО, III-Б въззивен състав, с което е потвърдено решение от 27.04.2017 г. по гр. д. №******г. на Софийски районен съд, ГО, 53 с-в, с което е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Дедакс“ ЕООД срещу „Петрол“ АД иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 538 ТЗ, че ответникът дължи на ищеца сумата от 22 374 лв., представляваща задължение по запис на заповед, издаден на 14.04.2010 г. с падеж 31.12.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.09.2014 год. до окончателното й изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело №******г. на СРС, ГО, 53 с-в, и „Петрол“ АД е осъдено да заплати на „Дедакс“ ЕООД по иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 4 195, 96 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 25.11.2012 г. до 28.09.2014 г.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на процесуалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател излага оплаквания за неправилност на извода на съда, че не е ангажирал доказателства, въз основа на които може да бъде формиран категоричен извод, че процесният запис на заповед е издаден на дата, различна от вписаната в него. Заключенията на съдебно-счетоводните експертизи, че в раздела за условните задължения на финансовите отчети за 2010-2014 г. на „Петрол“ АД-публично дружество по смисъла на ЗППЦК, заверени от одитори без забележки, не е оповестена никаква информация за наличието на условно задължение по процесния запис на заповед, налагало според касатора единствения възможен извод, че процесната ценна книга е антидатирана, съответно поемането на задължението по нея от Ц. Д. е извършено в момент, в който той не е бил представител на касатора. В касационната жалба са изложени доводи, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, като не е обсъдил представените доказателства във връзка с възражението на ответника по исковете за свързаност между ищцовото дружество и Ц. Д.. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?; 2. Може ли съдът да се позовава на обстоятелства, приел, че не са доказани, ако тези обстоятелства са извън предмета на делото и извън обхвата на доказване, очертани от самия съд в мотивите на решението?“ Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният акт противоречи на практиката на ВКС по първия въпрос, обективирана в решения по т. д. №505/2017 г., II т. о., гр. д. №3700/2013 г., I г. о., гр. д. №4265/2014 г., IV г. о., гр. д. №1318/2010 г., IV г. о., гр. д. №3699/2020 г., IV г. о. и гр. д. №1263/2016 г., III г. о. Вторият въпрос е поставен по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като касаторът твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба „Дедакс“ ЕООД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Софийски градски съд се е произнесъл на основание чл. 294, ал. 1 ГПК след отмяна на решение №3060/25.04.2019 г. по в. гр. д. №10653/2017 г. на Софийски градски съд, ГО, II-А въззивен съд с решение по т. д. №2133/2019 г. на Върховен касационен съд и връщане на делото за ново разглеждане. Въззивният съд е приел, че в случая ответникът е релевирал абсолютни възражения – за недействителност на менителничния ефект, тъй като на първо място е антидатиран – издаден в много по-късен момент от негов бивш органен представител, т. е. след прекратяване на представителното правоотношение на Ц. И. Д.; на второ място, че към датата на издаване на записа на заповед Ц. Д. и ищцовото дружество са били свързани лица по смисъла на пар. 1 ДР ТЗ и на трето място, че липсва решение на органите на управление на дружеството за издаването на записа на заповед. Направеното от ответника възражение, че между страните не съществува каквото и да било каузално правоотношение и ответникът няма задължение за заплащане на сумата по процесния запис на заповед, въззивният съд е квалифицирал като общо оспорване на претендираното вземане. Доколкото в отговора на исковата молба не са били релевирани релативни възражения от страна на ответното дружество, решаващият състав на въззивния съд е приел, че въведените твърдения на ищеца и представените от него доказателства за наличието на каузална сделка между страните /издаване на записа на заповед за обезпечаване изпълнението на поетото от ответника задължение по чл. 3, ал. 3 вр. с чл. 3, ал. 2 и чл. 4 от анекс от 14.04.2010 г. към предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 29.09.2008 г., с предмет търговски обект – бензиностанция №7306, подробно индивидуализиран в чл. 1 от предварителния договор/ и противопоставените от ответника възражения срещу валидността и обвързващия ефект на анекса от 14.04.2010 год., не водят до промяна на предмета на делото и на изследване не подлежи каузалното правоотношение и съществуването на вземането по него.

Решаващият състав е изтъкнал, че във въззивното производство липсва спор, че подписът за издател в процесния запис на заповед от 14.04.2010 г. е положен от Ц. И. Д., за който е отразено, че е изпълнителен директор на дружеството /представляващ дружеството/ – каквото качество не се спори, че същият е притежавал към посочената дата, както и че заличаването му като органен представител на дружеството е вписано в търговския регистър на 23.06.2010 г.

В решението е обсъдено заключението на счетоводната експертиза, според което като публично дружество ответникът изготвял финансовите си отчети в съответствие с Международните счетоводни стандарти; условните задължения се отчитали по правилата на МСС 37 Провизии, условни пасиви и условни активи, според който предприятието не признавало в баланса си като пасиви възможни задължения, тъй като все още не било потвърдено дали то има налично задължение, което би могло да доведе до необходимост от изтичане на поток от ресурси; условното задължение, обаче, се оповестявало в приложението към финансовите отчети според изискванията на пар. 86 на МСС 37. Констатирано е, че финансовите отчети на ответното дружество били представени за публичен достъп в ТР, КФН, БФБ, като при прегледа на публикуваните от дружеството финансови отчети – индивидуален и консолидиран, за периода от 2010 г. до 2014 г. не се установява процесният запис на заповед да е отчетен като задължение по баланса на дружеството; в пояснителните приложения към финансовите отчети, в раздела за условни задължения, не била оповестена каквато и да било информация за наличие на условно задължение по записа на заповед. Прието е, че финансовите отчети на ответника за посочения период са били заверени от независим регистриран одитор, като в одиторските мнения не се съдържали квалификации /забележки/ относно неотчетени/неоповестени условни задължения във връзка с процесния запис на заповед.

С оглед така установеното въззивният съд е формирал е извод, че ответникът не е ангажирал доказателства по делото /при възложената му в процеса доказателствена тежест – чл. 154, ал. 1 ГПК/, въз основа на които да може да бъде формиран категоричен извод, че процесният запис на заповед е бил издаден на различна от вписаната в него дата /т. е., че е антидатиран/ и че това се е случило именно през период, в който Ц. Д. вече не е бил изпълнителен директор на „Петрол“ АД. При съобразяване с експертното заключение, че няма данни записът на заповед да е бил отчетен като задължение по баланса на дружеството, както и във финансовите отчети, в раздела за условни задължения, да е била оповестена каквато и да било информация за наличие на условно задължение по записа на заповед, решаващият състав е изразил становище, че вписванията в счетоводните книги следва да се преценяват с оглед и на другите обстоятелства по делото. Изтъкнал е, че при записа на заповед основанието за плащане не е елемент от фактическия състав, като задължението за плащане ще възникне на определения падеж – в случая на 31.12.2011 год., към който момент следва да намери отражение в счетоводството на ответното дружество. Посочил е, че липсата на счетоводно записване на едно задължение може да се дължи на различни причини – например пропуск, грешка, непредаване на документи за осчетоводяване /в т. ч. поради неизпълнение на договорно задължение, например по мандатно правоотношение/. Мотивирал е разбиране, че докато със счетоводното отразяване на дадена сделка търговецът с оглед конкретните обстоятелства може да манифестира мълчаливо одобрение на извършени без представителна власт действия или намерение да се ползва от целения с тях правен резултат /т. е. знание за тях и липса на противопоставяне/ по смисъла на чл. 301 ТЗ, то нейното неосчетоводяване е от значение единствено за момента на узнаването на действията по сключването й, но не сочи еднозначно, че те са извършени без представителна власт.

Въззивният съд е посочил, че доколкото ответникът като публично дружество изготвя финансовите си отчети в съответствие с Международните счетоводни стандарти и съобразно правилата на МСС 37 Провизии, условни пасиви и условни активи – пар. 86, на оповестяване в приложението към финансовите отчети подлежат условните задължения, то на такова оповестяване би следвало да подлежи и потенциалното задължение за връщане на получен задатък – а именно по чл. 13 от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 29.09.2008 г., с обект бензиностанция №7306, каквото нито се твърди, нито се установява да е осъществено.

По отношение на доводите на ответника, че Ц. Д. и ищецът са свързани лица по смисъла на пар. 1 ДР ТЗ, въззивният съд е счел, че същите не обосновават недължимост на вземането по менителничния ефект, а са относими единствено към евентуална отговорност на посоченото лице по чл. 240 вр. с 237 ТЗ. Изтъкнал е, че дори и да се приеме, че субектите са свързани, то сключените между тях сделки не са недействителни на това основание съгласно разпоредбата на чл. 240б, ал. 3 ТЗ.

Решаващият състав е приел за неоснователно и възражението, че липсва решение на органите на управление на ответното дружество за издаването на записа на заповед, тоест, че са нарушени особените правила за сключване на сделки, установени в чл. 236 ТЗ. Посочил е, че наличието или липсата на съгласие на колективните органи на управление на дружеството за сключване на дадена сделка не влияе на нейната действителност, като се е позовал на разпоредбите на чл. 236, ал. 4 ТЗ и чл. 235, ал. 4 ТЗ и на разясненията, дадени с т. 1 Тълкувателно решение №3/2013 год. на ВКС по тълк. дело №3/2013 г. на ОСГТК.

По тези съображения и като е счел, че представеният по делото запис на заповед съдържа всички установени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ задължителни реквизити, представляващи условие за действителност на менителничното волеизявление, въззивният съд е достигнал до извод за породено от същия валидно менителнично задължение. С оглед направеното от ответника общо възражение за недължимост и липсата на доказателства, че е погасил претендираното вземане чрез плащане или друг предвиден в закона способ, съдът е заключил, че вземането съществува, а предвид настъпилия падеж на записа на заповед – че същото е изискуемо и подлежи на изпълнение, съответно установителният иск подлежи на уважаване. Тъй като задължението за заплащане на вземането по процесния запис на заповед е такова с определен ден на изпълнение, решаващият състав е приел, че съгласно нормата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД падежът му е на 31.12.2011 год., от която дата длъжникът изпада в забава, без да е необходимо отправянето на покана от страна на кредитора, което определя като основателна и осъдителната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на лихва за забава в размер на 4195, 96 лв. при съобразяване на заключението на съдебно-счетоводната експертиза.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първият поставен от касационния жалбоподател въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на делото. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По този процесуален въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения – посочените от касатора и служебно известните на състава решение №388 от 17.10.2011 г. по гр. д. №1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение №94/28.03.2014 г. по гр. д. №2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение №55 от 3.04.2014 г. по т. д. №1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение №63 от 17.07.2015 г. по т. д. №674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение №111 от 3.11.2015 г. по т. д. №1544/2014 г. на ВКС, II т. о. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Процесуалният въпрос е поставен от касатора във връзка с доводи за необсъдени от въззивния съд писмени доказателства, че ищцовото дружество и Ц. И. Д., подписал процесния запис на заповед в качеството на органен представител на издателя „Петрол“ АД, са свързани лица по смисъла на пар. 1 ДР ТЗ. Решението на въззивния съд действително не обективира анализ на представените от ответника доказателства във връзка с посоченото му възражение, но това не е израз на отказ за преценка на събрани по делото допустими и относими доказателства, а на мотивираното становище на съда, че твърдяната свързаност, дори и да е налице, не се отразява на действителността на сделката и не може да обоснове недължимост на вземането по менителничния ефект, а само отговорност на органния представител. Поради това не може да се приеме, че апелативният съд се е отклонил от практиката на ВКС по поставения процесуален въпрос, съответно не е налице въведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.

Вторият въпрос, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касационния жалбоподател, относно възможността съдът да се позовава на обстоятелства, които е приел, че не са доказани, ако същите са извън предмета на делото и извън обхвата на доказване, очертани от съда в решението, не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е поставен в контекста на доводите на касатора, че във въззивното решение е прието, че каузалното правоотношение не подлежи на изследване в производството по предявените искове, но при преценката за основателност на възражението на ответника, че записът на заповед не е съставен на посочената в него дата, съдът се е позовал на липсата на твърдения и данни за осъществено оповестяване в приложенията към финансовите отчети на ответното дружество и на задължението за връщане на получения задатък по предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот от 29.09.2008 г. с предмет бензиностанция №7306. Посочените аргументи на съда имат само допълнителен характер, което изключва значимостта на поставения въпрос за изхода на делото, съответно наличието на общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. За да приеме за неоснователно абсолютното възражение на ответника, въззивният съд е обсъдил данните с източник заключението на съдебно-счетоводната експертиза, на които се позовава ответникът по повод възражението си за антидатиране на записа на заповед, а именно, че във финансовите му отчети, в раздела за условни задължения, не е била оповестена информация за условното задължение по записа на заповед, при установено по делото заверяване на отчетите от независим регистриран одитор. Посочил е обаче, че преценката на отразяванията в счетоводните книги следва да се извършва наред с останалите обстоятелства по делото. В тази връзка е подчертал особеностите на конкретното задължение – по запис на заповед, разгледал е възможните причини за липсата на счетоводно вписване по отношение на едно задължение, които могат да бъдат от най-различен характер, като е изразил същественото за изводите му разбиране, че неосчетоводяването на една сделка е от значение единствено за момента на узнаването на действията по сключването й, но не сочи еднозначно, че те са извършени без представителна власт. Въз основа на преценката на доказателствения материал по делото въззивният съд е формирал решаващите си изводи, че ответникът, чиято е доказателствената тежест, не ангажира доказателства, позволяващи категоричен извод, че записът на заповед е антидатиран – издаден на различна от вписаната в него дата и в период, в който Ц. Д. вече не е бил изпълнителен директор на „Петрол“ АД, съответно въведеното абсолютно възражение на ответника е неоснователно. Доколкото поставеният от касатора правен въпрос е свързан с доводи за омаловажаване от съда на установеното от вещото лице неоповестяване на информация за процесния запис на заповед в приложенията към финансовите отчети на ответника за периода 2010 – 2014 г., следва да се посочи, че правилността на изводите, до които съдът е достигнал след обсъждане на събраните по делото доказателства, е относима към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежи на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК съгласно задължителните указания по т. 1 Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно, заключението на въззивния съд за неоснователност на възражението на ответника е направено при съобразяване на даденото в отменителното решение на ВКС разрешение на правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, че доказателствената тежест за установяване абсолютното възражение за отсъствие на представителна власт – издаване на документа от органен представител с прекратени правомощия, за ненадлежно представителство на юридическото лице издател на менителничния документ носи длъжникът издател и ответник по иска по чл. 422 ГПК.

По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №263801 от 9.06.2021 г. по в. гр. д. №10906/2020 г. на Софийски градски съд, ГО, III-Б въззивен състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирани норми и термини


Деловодни данни

Вид съдебен акт: Определения за недопускане, Определения по чл. 288 ГПК

Отделение/Колегия: I-во отделение, Търговска колегия

Допълнителен селективен критерий: Предстои добавяне

Пособия

[cbxwpbookmarkbtn show_count="0" ]