Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

докладвано от съдия Мадлена Желева


Анотация

Въпрос

по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящия случай касационната жалбоподателка само формално е изпълнила изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за излагане на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението не е посочила кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК представлява повторение на доводите по касационната жалба, които бяха възпроизведени от настоящия състав при обсъждането на жалбата. Тези доводи биха съставлявали основания за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания акт. Те не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 ГПК, тъй като не са обвързани с конкретен правен въпрос по прилагане на материална или процесуална норма. Съобразно разясненията по цитираното тълкувателно решение непосочването на значимия правен въпрос от жалбоподателя е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.

Отговор

Предстои добавяне на анотация. Междувременно, моля, прочете пълния текст на съдебния акт.

Текст

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. №******[/aam]******г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Д. К. срещу решение №******[/aam]******г. по в. т. д. №******[/aam]******г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, с което след частична отмяна на решение №******[/aam]******г. по т. д. №******[/aam]******г. на Пловдивски окръжен съд касационната жалбоподателка е осъдена да заплати на „Юробанк България“ АД, [населено място] следните дължими суми по договор за потребителски кредит №HL 38145/30.05.2008 г., вземането по който е обявено за предсрочно изискуемо на 21.05.2018 г.: 37 554, 57 CHF главница, 11 069, 92 CHF възнаградителна лихва за периода 10.04.2016 г.- 21.05.2018 г., 653, 80 CHF наказателна лихва за просрочие за периода 10.05.2016 г. – 9.07.2018 г., 349, 54 CHF – банкови такси за периода 11.04.2016 г. – 9.07.2018 г. и 161, 18 CHF – застраховки за периода 11.07.2016 г.- 9.07.2018 г., като е постановено с оглед нищожността на клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 22 от договора при погасяване на тези задължения във валута различна от швейцарския франк превалутирането на плащането в швейцарски франкове да се извърши по курс „купува на швейцарския франк спрямо съответната валута, действал към момента на усвояване на кредита – 9.06.2008 г.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на закона и необоснованост. Касационната жалбоподателка релевира доводи, че въззивният съд неправилно е приел, че нищожността на клаузите от договора поради неравноправност не води до неговата пълна нищожност и същият може да бъде изпълняван и без тези клаузи. Излага оплаквания, че решаващият състав на въззивния съд не е съобразил, че за продължителен период от срока на договора К. е изплащала кредита „по реалния курс на швейцарския франк“, като е извършвано предвиденото в нищожните уговорки на договора превалутиране, което е довело до промяна на размера на дълга. Поддържа, че съдът е бил длъжен да изследва в каква валута са извършени погасяванията на вноските по договора за кредит, ако са извършвани във валута различна от швейцарския франк – по какъв курс е била определена равностойността им в швейцарски франкове, както и дали погасяванията са извършвани касово или безкасово. Счита, че е следвало да бъде направено и съпоставяне на размера на платените по договора суми с размера на задължението, определено съобразно действителните клаузи на договора – равностойността в швейцарски франкове по курса към датата на усвояване на кредита и фиксираната лихва съобразно предвидения в договора лихвен процент с оглед извода на съда за нищожност на част от клаузите в договора за потребителски кредит и нищожност на допълнителните споразумения към него. Моли обжалваното решение да бъде отменено.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД, [населено място] е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съотв. – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с договор за потребителски кредит №HL 38145/30.05.2008 г. страните по делото са постигнали съгласие банката да предостави на ответницата потребителски кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 25 000 евро по курс купува за швейцарския франк към еврото на банката в деня на усвояване на кредита, а ответницата се е задължила да върне получените в кредит суми в срокове и при условията на договора, като срокът за погасяване на кредита е бил 288 месеца. Посочил е, че страните са уговорили усвояването на кредита да стане по блокирана сметка в швейцарски франкове на ответницата, както и че усвоеният кредит се превалутира служебно от банката в евро по търговския курс „купува на банката за съответната валута в деня на усвояването. В решението е отразено, че според чл. 6, ал. 1 от договора погасяването на кредита става на месечни вноски, включващи главница и лихва с размер на всяка вноска съгласно погасителен план, съставляващ приложение към договора, а съобразно ал. 2 на същия член погасяването на вноските се извършва във валутата, в която кредитът е разрешен и усвоен-швейцарски франкове, като ако на падежа на вноската кредитополучателят не е осигурил дължимите суми в тази валута по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в евро или лева по своите сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши от банката и в лева или евро след служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава на банката за швейцарския франк към еврото/лева. Констатирано е, че кредитополучателят е дал своето съгласие за извършване на горните действия с подписване на договора.

Въззивният съд е посочил, че съобразно уговорките на страните за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден към периода на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 1, 65 пункта, като е отразено, че при сключване на договора базовият лихвен процент е 4, 5 %; действащият базов лихвен процент не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява страната за новия размер на базовия лихвен процент за жилищни кредити и датата, от която е в сила чрез поставяне на видно място в банковите салони; при промяна на базовия лихвен процент размерът на погасителната вноска се променя автоматично с промяната, за което кредитополучателят е дал съгласие с подписване на договора.

Решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е обсъдил и предвидените в договора възможности кредитополучателят да поиска от банката превалутиране, а именно промяна на валутата, в която се изчислява стойността на задължението. Възпроизвел е клаузата на чл. 22 от договора, материализираща изявление на К., че е запозната и съгласна с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев/евро, както и превалутирането на кредита, може да има като последица, вкл. и за случаите на чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро, като приема да носи за своя сметка риска от тези промени и повишаване, съгласна е да поеме всички вреди от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит, и е запозната с икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20-22 от договора и е съгласна с настъпването им.

На базата на установеното относно съдържанието на процесния договор въззивният съд е приел, че същият съдържа всички елементи на договора за банков кредит, посочени в чл. 430 ТЗ, сключен е от надлежна страна като кредитодател и в предвидената от закона форма, поради което не може да се приеме, че същият е нищожен.

Изтъкнал е, че по делото са представени две приложения от 09.06.2008 г., съгласно които датата на усвояване на кредита е посочената и на същата приложимият курс „купува на швейцарския франк е 1, 6555424 евро, съответно усвоената сума е общо 41 389 CHF. Ценил е приложенията като израз на съгласие на страните за курса, по който се определя равностойността във франкове на посочената в чл. 1, ал. 1 от договора еврова сума, а и за определения при съотнасянето й към този курс размер на кредита в съответния вид валута.

В решението на въззивния съд е направен извод, че уговорките на чл. 6, ал. 2 и чл. 22 от договора относно носенето на валутния риск от страна на кредитополучателя са неравноправни, съответно нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗПП, доколкото не отговарят на изискването за добросъвестност и създават неравновесие в отношенията между банката и потребителя, като способстват за пълното прехвърляне на валутния риск върху потребителя и облагодетелстват търговеца. Решаващият състав е изразил разбиране, че с оглед тази нищожност кредитополучател не е носител на риска от промяна в курса швейцарски франк/евро и размерът на дължимата погасителна вноска при плащане във валута различна от швейцарския франк следва винаги да се определя съобразно курс „купува на швейцарския франк спрямо валутата, в която се плаща, действал към момента на усвояване на кредита – 09.06.2008 г.

Решаващият състав е приел, че клаузите на чл. 3, ал. 1, изр. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, даващи възможност за едностранна промяна на договора по въпроси, касаещи размера на дължими лихви, такси и комисионни, без яснота относно основанията за тази промяна, са неравноправни и като такива се явяват нищожни. Поради това е счел, че при липса на други уговорки размерът на дължимата лихва по кредита е посочената в чл. 3, ал. 1, изр. 2 – 6, 15 % /сбора от конкретизирания БЛП към подписването и надбавката от 1, 65 пункта/.

В решението е установено, че на 15.07.2008 г. между банката кредитор и „Бългериън ритейл сървисиз“ АД е подписан договор за цесия, по силата на който банката е прехвърлила на посоченото дружество вземането си по процесния договор ведно с всички обезпечения, привилегии и други принадлежности, вкл. и начислената до датата на прехвърляне лихва. Решаващият състав е приел, че между цесионера и ответницата са подписани 10 бр. допълнителни споразумения от 27.04.2009 г., 29.06.2010 г., 27.12.2010 г., 14.01.2011 г., 01.12.2011 г., 06.07.2012 г., 27.02.2013 г., 12.11.2013 г., 27.08.2014 г. и 21.08.2015 г. с предмет предоговарянето на съществуващите към датата на всяко едно от споразуменията задължения на длъжницата към цесионера. Въззивният съд е изразил становище, че не е налице пречка цесионерът да сключва споразумения с длъжника по придобитото вземане, с които да договаря нови допълнителни условия за погасяването му, вкл. да уговоря размера на дължимата лихва. Счел е, че това следва от предвидената с чл. 240 ЗЗД възможност за отпускане на парични заеми и начисляване на лихва и е приложимо само за случаите, когато предоставянето на заеми не се извършва по занятие. В случаите, когато дейността по предоставяне на заеми е част от занятието на съответния цесионер, то според въззивния съд следва да са спазени изискванията на ЗКИ. Тъй като „Бългериън ритейл сървисиз“ АД е придобило с договора за цесия от 15.07.2008 г. наред с процесното вземане и множество други такива и с оглед съдържанието на договора от 12.06.2017 г., по силата на който е прехвърлило процесното вземане обратно на банката, съставът на апелативния съд е намерил, че дружеството е извършвало посочената дейност по занятие. Доколкото „Бългериън ритейл сървисиз“ АД не е кредитна или финансова институция по смисъла на ЗКИ, въззивният съд е квалифицирал процесните споразумения като сключени в нарушение на изискванията на ЗКИ, съответно като нищожни.

По тези съображения въззивният съд е счел, че правата и задълженията на страните, респ. размерът на дължимите вноски за главница, лихви и т. н. по процесния договор, при липса на породили действие допълнителни споразумения към него, следва да се определят след игнориране на клаузите от договора, за които е направен извод за нищожност на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. С оглед данните с източник заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че ответницата е спряла плащанията по договора от края на 2012 г., и предвиденото в чл. 18, ал. 1 от договора, че при неиздължаване, на която и да вноска от кредита и при неизпълнение, на което и да задължение, банката може да обяви кредита за предсрочно изискуем, въззивният съд е направил извод, че за ищеца е възникнало правото да обяви кредита за предсрочно изискуем, което е упражнено с отправянето на волеизявление до кредитополучателя, материализирано в покана, редовно връчена лично на ответницата чрез ЧСИ на 21.05.2018 г. Поради това съдът е приел, че предсрочната изискуемост на вземането по договора за банков кредит е настъпила на 21.05.2018 г.

С оглед на горното, като е съобразил заключението на съдебно-счетоводната експертиза относно дължимите по договора за кредит суми, липсата на доказателства за плащането им, както и размера на претендираните от ищеца суми, въззивният съд е приел, че искът по реда на чл. 422 ГПК е основателен и следва да бъде уважен за следните суми: 37 554, 57 CHF главница за времето от 10.04.2016 г. до 09.07.2018 г., 11069, 92 CHF договорна възнаградителна лихва за времето 10.04.2016 г. до 21.05.2018 г., 654, 80 CHF наказателна лихва за времето от 10.05.2016 г. до 09.07.2018 г., 349, 54 CHF банкови такси и 161, 18 CHF застраховка за периода 11.07.2016 г. – 09.07.2018 г.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд.

Неоснователни са доводите на касационната жалбоподателка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за достъп до касация. Според разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. по т. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящия случай касационната жалбоподателка само формално е изпълнила изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за излагане на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението не е посочила кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК представлява повторение на доводите по касационната жалба, които бяха възпроизведени от настоящия състав при обсъждането на жалбата. Тези доводи биха съставлявали основания за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания акт. Те не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 ГПК, тъй като не са обвързани с конкретен правен въпрос по прилагане на материална или процесуална норма. Съобразно разясненията по цитираното тълкувателно решение непосочването на значимия правен въпрос от жалбоподателя е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.

По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №260189/24.06.2021 г. по в. т. д. №436/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, ТО.

Определението не подлежи на обжалване.


Препраща към

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.
Деловодни данни

Вид съдебен акт: Определения за недопускане, Определения по чл. 288 ГПК

Отделение/Колегия: I-во отделение, Търговска колегия

Допълнителен селективен критерий: Предстои добавяне

Навигация
Пособия

[cbxwpbookmarkbtn show_count="0" ]