Определение №****/**.**.2022 по дело №****/2022

докладвано от Наталия Хвърчилкова


Анотация

Въпрос

касаторите поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ-ро, евентуално - по предл. трето-то ГПК;

Отговор

Предстои добавяне на анотация. Междувременно, моля, прочете пълния текст на съдебния акт.

Текст

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и втори декември две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. №******[/aam]******г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частни касационни жалби вх. №******[/aam]******г. и вх. №******[/aam]******г., подадени от П. Н. Г. и К. Г., чрез адв. П. Г. Ч. и съответно – чрез адв. Е. И. Х., срещу определение №******[/aam]******г. по ч. гр. д. №******[/aam]******г. на Софийския апелативен съд, с което са потвърдени определение №260700/31.01.2022 г. за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото и определение №262547/12.04.2022 г. по чл. 248 ГПК, двете постановени по гр. д. №12079/2020 г. на Софийския градски съд.

Жалбите са подадени в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от страна по делото с правен интерес от обжалването, срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, поради което са допустими.

От ответниците Т. М. Т. и Ж. К. Т. чрез адв. З. Н. е получен отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

Ищците П. Н. Г. и К. Г. твърдят, че са наследници по закон на М. П. Банкова, починала на 12.02.2009 г., която с н. а. №……/2008 г. продала собствения си недвижим имот – апартамент №8в [населено място], кв. Л., на ответниците Т. М. Т. и Ж. К. Т.. Договорът бил унищожен с влезли в сила решения, като въз основа на тях и като наследници по закон на починалата ищците били признати за собственици на спорния имот с н. а. №……../2014 г. С оглед обстоятелството, че ответниците владеят имота, ищците са предявили иск за ревандикация, по който било образувано гр. д. №15851/2014 г. на Софийския градски съд. С отговора на исковата молба по това дело ответниците Т. са представили универсално завещание от 04.02.2003 г. от М. П. Б., във връзка с което ищците са навели довод за неговата унищожаемост на основание чл. 43, ал. 1, б. а ЗНсл. Д. е приет за неоснователен и искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен с влязло в сила решение.

В сега подадената искова молба ищците П. Г. и К. Г. твърдят, че завещанието от 04.03.2002 г. не е автентично, не е написано изцяло ръкописно от завещателката и не е подписано от нея, антидатирано е, поради което е нищожно.

Въззивният съд е приел, че предявеният иск е отрицателен установителен за установяване неистинност на документ, съобразявайки обстоятелствата, на които искът се основава – ищците не твърдят, че завещанието няма предписаната от чл. 25, ал. 1 ЗНсл форма, поради което не се касае за нищожност на завещателното разпореждане съгласно чл. 42, б. б ЗНсл, така че правната квалификация е по чл. 124, ал. 4 ГПК.

Въззивният съд е посочил, че след като документът е представен с отговора на исковата молба по гр. д. №15851/2014 г., то по силата на чл. 193, ал. 1 ГПК ищците са могли да оспорят истинността му най-късно до края на съдебното заседание в първата инстанция, а ако не сторят това, губят възможността да го направят по-късно чрез предявяване на установителен иск, с който да установят неговата неистинност, както е прието в ТР №5/14.11.2012 г. по тълк. д. №5/2012 г. на ОСГТК на ВКС. След като са пропуснали възможността да оспорят завещанието в преклузивния срок по чл. 193, ал. 1 ГПК, то предявеният по настоящото дело иск е недопустим, тъй като явно ищците извеждат правния си интерес от възможността да ползват съдебното решение в едно бъдещо производство по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК за отмяна на влязлото в сила решение по чл. 108 ЗС.

По тези съображения въззивният съд е приел, че първоинстанционното прекратително определение е правилно като краен резултат, поради което липсват основания за отмяната му, а подадените срещу него частни жалби са неоснователни. Прието е, че определението по в. ч. гр. д. №888/2021 г. на Софийския апелативен съд, с което предходно прекратително определение по настоящото дело е било отменено и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия, не е процесуална пречка за повторното прекратяване на производството, тъй като със сила на пресъдено нещо се ползват само съдебните решения, а в случая спорът не е разгледан по същество.

Въззивният съд е намерил за правилно и определението, постановено в производството по чл. 248 ГПК, с което първоначалното определение е допълнено в частта за разноските, като ищците са осъдени да заплатят на ответниците на основание чл. 78, ал. 4 ГПК разноски в размер на 2 850 лева. Съдът е посочил, че при постановяването му първоинстанционният съд е взел предвид направеното възражение за прекомерност и минималното дължимо възнаграждение според Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приемайки, че адвокатското възнаграждение е само с 200 лева по-високо от минималното, съобразил е това, че пълномощникът на ответниците е депозирал само писмен отговор на исковата молба, при което според наредбата за изготвянето на отговор се дължи 3/4 от дължимото възнаграждение. Като препратил на основание чл. 272 ГПК към изложените от първоинстанционния съд мотиви, въззивният съд е приел оплакванията в частната жалба за неоснователни. Съдът е посочил, че липсата на мотиви по възраженията за недължимост на възнаграждението не се е отразило на правилността на крайните изводи, че възнаграждението е дължимо в посочения размер. С отговора на исковата молба ответниците са поискали присъждане на възнаграждение, като са представили списък по чл. 80 ГПК с приложен към него договор за правна защитна и съдействие. В договора ясно са посочени страните – ответниците Т. и адв. З. Н., както и че негов предмет е оказване на правна защита и съдействие по гр. д. №12079/2020 г. на Софийския градски съд, 1-28 състав, отразено е, че е платена сумата 3 800 лева в брой, следват подписи на упълномощителите и адвоката. Това, че не е посочена дата, не е порок на договора. Важното обстоятелство в случая е, че точно е посочен номерът на съдебното производство, по което ще се осъществява правната защита, както и договореното адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой към момента на подписване на договора. Този документ е редовен и удостоверява плащане на възнаграждението.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба вх. №17734/15.08.2022 г. касаторите са поставили следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд, който е сезиран с частна жалба срещу определение на първоинстанционния съд, да обсъди и прецени отново всички доводи на страните и да прецени всички доказателства по делото и да се произнесе отново с определение по същество на спора относно допустимостта на предявения иск или е длъжен, имайки предвид разпоредбата на чл. 278, ал. 3 ГПК, и при наличие на влязло в сила определение на друг състав на въззивния съд, с което е указано на първоинстанционния съд да продължи съдопроизводствените действия, да отмени определението на първоинстанционния съд само на основание, че не са изпълнени указанията за продължаване на съдопроизводствените действия – по този въпрос касаторите поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ-ро, евентуално – по предл. трето-то ГПК;

2. Предявеният в настоящото производство установителен иск по чл. 42, б. б ЗНсл урежда единствено каква трябва да е формата на завещанието, за да бъде то действително – да е написано ръкописно, да има дата и да има подпис, който да е положен след завещателните разпореждания, или искът по чл. 42, б. б ЗНсл включва в себе си и установяване на недействителност на саморъчно завещание, основан на твърдението, че същото не е написано и подписано от завещателя, и има за предмет установяване на неговата недействителност като едностранна правна сделка – по този въпрос се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на обжалваното определение с решение №268/17.10.2012 г. по гр. д. №479/2012 г. на ВКС, II-ро г. о., евентуално – по чл. 280, ал. 2, предл. трето-то ГПК;

3. Искът за установяване на недействителност на завещанието по чл. 42, б. б ЗНсл напълно самостоятелен ли е, включва ли в себе си и установяване на недействителност на саморъчно завещание, основано на твърдението, че същото не е написано и подписано от завещателя, преклудирана ли е възможността за предявяване на този иск в отделно производство дори и завещанието да не е било оспорено по реда и в срока по чл. 193, ал. 1 ГПК и включен ли е искът по чл. 42, б. б ЗНсл в обхвата на т. 3 ТР №5/14.11.2012 г. по тълк. д. №5/2012 г. на ОСГТК на ВКС- по този въпрос се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на обжалваното определение с посочения тълкувателен акт, както и с решение №268/17.10.2012 г. по гр. д. №479/2012 г. на ВКС, II-ро г. о., евентуално – по чл. 280, ал. 2, предл. трето-то ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба вх. №17947/18.08.2022 г. касаторите поддържат на първо място, че обжалваното въззивно определение и потвърденото с него първоинстанционно определение са вероятно недопустими – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ-ро ГПК, тъй като въпросът за процесуалната допустимост на предявените в настоящото производство искове не може да бъде пререшаван при наличието на определение №966/07.04.2021 г. по в. ч. гр. д. №888/2021 г. на Софийския апелативен съд, с което предходно прекратително първоинстанционно определение е било отменено и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия; позовават се на мотивите към т. 6 на ТР №7/31.07.2017 г. по тълк. д. №7/2014 г. на ОСГТК на ВКС;

На второ място касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето-то ГПК, тъй като считат обжалваното определение за очевидно неправилно.

На трето място касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставят въпросите:

1. Може ли да бъде пререшаван въпросът за допустимостта на производството без да има нов юридически факт, при положение, че същият въпрос вече е решен, актът по допустимостта е преминал въззивна проверка и е влязъл в законна сила – поддържа се противоречие с мотивите към т. 6 на ТР №7/31.07.2017 г. по тълк. д. №7/2014 г. на ОСГТК на ВКС;

2. Може ли да бъде предявен иск по чл. 42, б. б ЗНсл при положение, че завещанието е представено в предходно производство и неговата автентичност не е оспорена в същото – твърди се противоречие на обжалваното определение с решение №268/17.10.2012 г. по гр. д. №479/2012 г. на ВКС, II-ро г. о.

На четвърто място се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите:

1. Може ли да бъде предявен иск по чл. 42, б. б ЗНсл при положение, че завещанието е представено в предходно производство и неговата автентичност не е оспорена в същото, респ. попада ли искът по чл. 42, б. б ЗНсл в обхвата на ТР №5/14.11.2012 г. по тълк. д. №5/2012 г. на ОСГТК на ВКС;

2. Може ли да бъде пререшаван въпросът за допустимостта на производството без да има нов юридически факт, при положение, че същият въпрос вече е решен, актът по допустимостта е преминал въззивна проверка и е влязъл в законна сила.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване по въпросите, поставени в изложенията към двете частни касационни жалби, не са налице, като съображенията за това са следните:

Съдебната практика по приложението на чл. 278, ал. 3 ГПК, според която постановеното определение по частната жалба е задължително за долустоящия съд, приема, че при отмяна на обжалваното първоинстанционно определение неговите последици се заличават с обратна сила, като се заменят с правните последици на въззивното определение, и с тях първоинстанционният съд следва да се съобрази; процесуалните действия, приети от въззивния съд при обжалването за неправилни, не могат да бъдат повторени; евентуалната неправилност на въззивното определение, с което се връща делото за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск, може да се релевира при осъществяване на инстанционния контрол на последващото съдебно решение – определние №119/11.07.2017 г. по ч. гр. д. №2233/2017 г. на ВКС, II-ро г. о. Определението на въззивния съд обаче не е задължително за касационната инстанция, която е длъжна на самостоятелно основание служебно да осигури приложението на процесуалноправните норми, обезпечаващи допустимостта на производството, както е прието в определение №489/05.10.2018 г. по гр. д. №1527/2018 г. на ВКС, II-ро г. о. Споделяйки изцяло тази съдебна практика, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че за допустимостта на повторно постановеното прекратително първоинстанционно определение не е достатъчно същото да е преминало на въззивна проверка, както твърдят касаторите, тъй като това е въпрос от компетентността на касационната инстанция. Ето защо не може да се приеме, че обжалваното въззивно определение и потвърденото с него прекратително определение на първоинстанционния съд са недопустими единствено поради постановеното предходно отменително определение на въззивния съд, така че въпрос №1в изложението към частната касационна жалба вх. №17734/15.08.2022 г., първият довод в изложението към частната касационна жалба вх. №17947/18.08.2022 г., както и поставените в същата жалба въпроси 3.1 и 4.2 не обосновават допускане на касационно обжалване на поддържаните основания. Не обосновава допускане на касационно обжалване и позоваването на т. 6 от мотивите към ТР №7/31.07.2017 г. по тълк. д. №7/2014 г. на ОСГТК на ВКС – предмет на т. 6 от мотивите към тълкувателни акт са влезли в сила прекратителни определения, за разлика от разглеждания случай, при който не е налице прекратяване на производството по делото с окончателно, влязло в сила определение, а именно последното е предмет на настоящото производство.

По поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба вх. №17734/15.08.2022 г. въпроси №№2 и 3, както и по въпроси №№3.2 и 4.1в изложението към частната касационна жалба вх. №17947/18.08.2022 г., касаторите поддържат противоречие на въззивното определение с решение №268/17.10.2012 г. по гр. д. №479/2012 г. на ВКС, II-ро г. о. Според приетото в това решение твърдението, че завещанието не е написано и подписано от завещателя, представлява оспорване на неговата истинност /автентичност/, насочено към оборване на формалната доказателствена сила на подписания частен документ по чл. 180 ГПК; заедно с това обаче такова твърдение обективира и възражение за недействителност на завещанието по смисъла на чл. 42, б. б ЗНсл, която може да се релевира и чрез самостоятелен установителен иск /чието предявяване не е ограничено от преклузивен или давностен срок/ в отделно производство, дори и завещанието да не е било оспорено по реда и в срока на чл. 193, ал. 1 ГПК в производството, по което е било представено като доказателство; това е така, тъй като предметът на оспорването по чл. 193 ГПК и на установителния иск за установяване неистинност на документ е идентичен, докато установителният иск по чл. 42, б. б вр. чл. 25, ал. 1 ЗНсл има за предмет не установяване неистинността на завещанието като документ /факт с правно значение/, а неговата недействителност като едностранна правна сделка, т. е. предмет на установяване е несъществуване на произтичащите от завещанието права. Това разграничение, направено в посоченото решение, не може да обоснове допускане на касационно обжалване в разглеждания случай, при който, изхождайки от неговата специфика, решаващо е съображението, че в производството по чл. 108 ЗС, в което ответниците по иска за ревандикация са представили завещанието от 04.02.2003 г., ищците /сега касатори/ е следвало да изчерпят всичките си възражения, като въведат доводи за неговата нищожност и унищожаемост. С влизането в сила на решението по този иск възраженията се считат преклудирани, доколкото се касае до завет, а не до универсално завещание, при съобразяване на практиката на ВКС, че оспорванията, касаещи авторството на завещанието, попадат в приложното поле на чл. 42, б. б ЗНсл. Това решаващо съображение, обусловило правната воля на съда, обективирана в обжалваното определение, което съответства на практиката на ВКС, не може да бъде преодоляно дори да се допусне касационно обжалване по поставените от касаторите питания. И тъй като правото да се оспори завещанието като нищожно в хипотезата на чл. 42, б. б вр. чл. 25, ал. 1 ЗНсл е преклудирано с влизане в сила на решението по чл. 108 ЗС, то предявеният от касаторите иск е недопустим, независимо дали правната му квалификация е по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК или по чл. 42, б. б ЗНсл. Ето защо не може да се приеме, че е налице противоречие на въззивното определение с решение №268/17.10.2012 г. по гр. д. №479/2012 г. на ВКС, II-ро г. о., като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не се разкрива противоречие и с ТР №5/14.11.2012 г. по тълк. д. №5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като последващото предявяване на иск за установяване на неистинност на документ е недопустимо по вече изложените съображения. Съответствието на обжалваното определение с практиката на ВКС, че в производството по чл. 108 ЗС страната, на която се противопоставят права, произтичащи от завет, следва да изчерпи всичките си възражения за неговата унищожаемост и нищожност, изключва възможността касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В частната касационна жалба вх. №17947/18.08.2022 г. касаторите се позовават на решение №299/13.12.2013 г. по гр. д. №1924/2013 г. на ВКС, I-во г. о., според което приетото в мотивите, че завещанието е недействително на конкретно поддържано основание, не формира сила на пресъдено нещо, защото иск на това основание не е бил предявен, а мотивите съгласно т. 18 на ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС не се ползват с такава. Това становище е изразено при разглеждане на касационната жалба по същество, а не в тълкувателната част на съдебния акт, а освен това за допустимостта на установителен иск за собственост на недвижим имот, предявен след приключил ревандикационен иск, решаващо значение е придадено на квалифицираното като осъществяване на нов факт, който създава привидност за притежаване на права, на последващото снабдяване с констативен нотариален акт въз основа на същото завещание, което е оспорено на различно правно основание. Поради различието във фактите по двете дела цитираното от касаторите решение не обосновава основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето-то ГПК, за което ВКС следи и се произнася служебно. Въззивното определение не е очевидно неправилно. Очевидната неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване, която по същество се явява квалифицирана форма на неправилността като порок на съдебните актове, предполага неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и съда процесуални действия, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В случая такива видими пороци на обжалваното определение не са налице.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 3 000 лева по договор за правна защита и съдействие серия А, №0942038.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №2022/29.07.2022 г. по ч. гр. д. №1901/2022 г. на Софийския апелативен съд.

ОСЪЖДА П. Н. Г. и К. Г. да заплатят на Т. М. Т. и Ж. К. Т. разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 3 000/три хиляди лв./ лева.

Определението е окончателно.


Препраща към

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.
Деловодни данни

Вид съдебен акт: Определения за недопускане, Определения по чл. 274 ал. 3 ГПК

Отделение/Колегия: I-во отделение, Гражданска колегия

Допълнителен селективен критерий: Предстои добавяне

Навигация
Пособия

[cbxwpbookmarkbtn show_count="0" ]