Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

докладвано от съдия Евгений Стайков



Класификация

  • Вид съдебен акт: Определения за недопускане
  • Колегия/Отделение: I-во отделение, Търговска колегия
  • Допълнителен селективен критерий: Предстои добавяне

Анотация

Въпрос

относно задължението на съда за събиране на доказателства по свой почин на основание чл. 621а, ал. 1 ТЗ, въпроси за приложимостта на презумпцията по чл. 286, ал. 3 ТЗ и за задължението на въззивния съд при неправилно дадена правна квалификация от първата инстанция да укаже на страните подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на допълнителни доказателства по смисъла на чл. 608, ал. 1 вр. чл. 286, ал. 1 и ал. 3 ТЗ; 2.) материалноправни и процесуалноправни въпроси, отнасящи се до възражението на касатора, че молителят не е легитимиран да иска откриване на производство по несъстоятелност по реда на чл. 625 ТЗ при заместване в дълг и 3.) процесуалноправни въпроси, свързани със задължението на въззивния съд да обсъди оплакванията във въззивната жалба, събраните по делото доказателства, както и за забраната за съда за приемане за установени на релевантни за спора факти, за които липсват доказателства. В изложението е посочена задължителна и каузална практика на ВКС, която според касатора е в противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с изводите на съда по поставените въпроси, като (без конкретни съображения) се поддържа и предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Отговор
За да прочетете пълния текст на съдебния акт е необходимо да влезете в профила си ВХОД или да закупите абонамент КУПЕТЕ СЕГА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евгений Стайков

ЧЛЕНОВЕ: Ирина Петрова

Десислава Добрева

изслуша докладваното от съдия Е. Стайков т. д. №******г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Инвест Билдинг ЕООД срещу решение №******г., постановено по в. т. д. №******г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 2 с-в, с което е потвърдено решение №******г. по т. д. №******г. на Пловдивски окръжен съд, ТО, XX с-в.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, потвърждаващо решението на окръжния съд, с което ( по повод молба на ЕТ „Анри-64 – А. К.“ на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ: е обявена неплатежоспособността на „Инвест Билдинг ЕООД с начална дата 31.12.2011 г.; открито е производство по несъстоятелност; дружеството е обявено в несъстоятелности е прекратена дейността му; постановена е обща възбрана и запор върху имуществото му; прекратени са правомощията на органите му; дружеството е лишено от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото, включено в масата на несъстоятелността; постановено е започване на осребряване на имуществото включено в масата на несъстоятелността и разпределение на осребреното имущество; производството е спряно с указания до длъжника и кредиторите за предплащане разноски по несъстоятелността), е неправилно поради необоснованост на фактическите и на правните изводи на съда и поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Оспорва се решаващия извод на въззивния състав, че молителят ЕТ „Анри-64 – А. К.“ е кредитор на ответника „Инвест Билдинг ЕООД по търговска сделка, което да го легитимира да иска откриване на производството по несъстоятелност по реда на чл. 625 ТЗ вр. с чл. 608, ал. 1 ТЗ. Според касатора съдът не е обсъдил основните възражения и доводи на ответника, че молителят като едноличен търговец не е могъл да извършва по занятие дейност по кредитиране с оглед разпоредбите на ЗКИ, нито е обсъдил оплакването във въззивната жалба, че молителят не е доказал факта, че целта на предоставения заем е свързана с осъществяването на търговската дейност и осигуряването на оборотни средства на длъжника. В тази връзка се сочи, че в нарушение на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото относими към оплакването на въззивника за необоснованост на извода на първата инстанция, че през 2011 г. е била налице трайна дейност на молителя по предоставяне на заеми. Същевременно се излагат доводи, че в случая съдът не е следвало да приложи презумпцията на чл. 286, ал. 3 ТЗ при положение, че в хода на първоинстанционното производство ответникът е оспорил търговския характер на процесната сделка и че съдът по собствен почин на основание чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ е следвало да събере доказателства или евентуално да укаже на страните, че следва да ангажират доказателства за този факт.

Отделно в касационната жалба се оспорва извода на апелативния състав за търговския характер на споразумението от 26.09.2013 г. за заместване на страна в правоотношението. Според касатора последиците от търговския характер на сделката не могат да бъдат прехвърлени при субективна трансформация на правоотношението спрямо трето на търговската дейност лице, от което следва, че само към момента на сключването на сделката би могло да се прецени дали същата е сключена с оглед на упражняваното от търговеца занятие по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ.

С касационната жалба се поддържа неправилност на извода на съда, че направеното от касатора възражение за погасяване на задължението по давност е неоснователно. В тази връзка се излагат доводи, че нередовността на исковата молба, въз основа на която е било образувано т. д. №590/2019 г. на Пловдивски ОС, не обуславя прекъсване на давността към датата на подаване на исковата молба с оглед факта, че с допълнителната молба на ищеца от 20.08.2019 г. по посоченото по-горе дело не е била отстранена констатираната от съда нередовност на исковата молба. На последно място в касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно и в частта относно анализа на последващото финансово състояние на ответника и определената вследствие на този анализ начална дата на неплатежоспособност. Според касаторът съдът в противоречие със събраните по делото доказателства (заключението на ССЕ, прието от първата инстанция и допълнителното заключение по ССЕ, представено пред въззивната инстанция), неправилно е приел, че задълженията на дружеството към 2015 г. са били общо в размер на 1 200 000 лв., а не 726 000 лв., което с оглед установените от вещите лица коефициенти за ликвидност за 2015 г. над единица, обуславя извод, че евентуалната неплатежоспособност е възникнала след 31.12.2015 г.

С касационната жалба се претендира отмяна на въззивното решение и отхвърляне на молбата по чл. 625 ТЗ, а при условия на евентуалност – връщане на делото на основание чл. 293, ал. 3 ГПК за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд. Иска се присъждане на направените от касатора разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулирани са правни въпроса, групирани от касатора по следния начин: 1.) процесуалноправни въпроси относно задължението на съда за събиране на доказателства по свой почин на основание чл. 621а, ал. 1 ТЗ, въпроси за приложимостта на презумпцията по чл. 286, ал. 3 ТЗ и за задължението на въззивния съд при неправилно дадена правна квалификация от първата инстанция да укаже на страните подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на допълнителни доказателства по смисъла на чл. 608, ал. 1 вр. чл. 286, ал. 1 и ал. 3 ТЗ; 2.) материалноправни и процесуалноправни въпроси, отнасящи се до възражението на касатора, че молителят не е легитимиран да иска откриване на производство по несъстоятелност по реда на чл. 625 ТЗ при заместване в дълг и 3.) процесуалноправни въпроси, свързани със задължението на въззивния съд да обсъди оплакванията във въззивната жалба, събраните по делото доказателства, както и за забраната за съда за приемане за установени на релевантни за спора факти, за които липсват доказателства. В изложението е посочена задължителна и каузална практика на ВКС, която според касатора е в противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с изводите на съда по поставените въпроси, като (без конкретни съображения) се поддържа и предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ЕТ „Анри-64 – А. К.“, в който се твърди, че касационната жалба е нередовна, тъй като част от цитираните в нея решения на ВКС, постановени преди 2008 г., не са представени от касатора и не могат да бъдат намерени в интернет страницата на ВКС. Същевременно се излагат доводи, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като част от въпросите не са относими към решаващите мотиви на съда, а по останалите въпроси – тъй като въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС. На последно място в отговора се сочат съображения за неоснователността на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Неоснователно е твърдението на ответната по касация страна за нередовност на жалбата, доколкото съдържанието на касационната жалба и приложенията към нея са изцяло съобразени с изискванията на чл. 284, ал. 1 – ал. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният състав Пловдивски апелативен съд е потвърдил решение №260187/05.05.2021 г. постановено по т. д. №717/2019 г. на Пловдивски окръжен съд, с което по молба на ЕТ „Анри-64 – А. К.“ на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ е постановено следното: обявявена е неплатежоспособността на „Инвест Билдинг ЕООД с начална дата 31.12.2011 г.; открито е производство по несъстоятелност; дружеството е обявено в несъстоятелност; прекратена е дейността му; постановена е обща възбрана и запор върху имуществото му; прекратени са правомощията на органите му; дружеството е лишено от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото, включено в масата на несъстоятелността; постановено е започване на осребряване на имуществото включено в масата на несъстоятелността и разпределение на осребреното имущество; производството е спряно с указания до длъжника и кредиторите, че в едногодишен срок от спиране на производството могат да поискат възобновяването му, ако предплатят разноски по несъстоятелността в размер на 10 000 лв.

Въззивният състав е приел за установено, че: 1.) на 13.07.2021 г. между молителя ЕТ „Анри-64 – А. К. като заемодател и „Флекспринт“ ООД като заемополучател, е бил сключен договор за заем като с 24 на брой платежни нареждания са били извършени преводи по посочената в договора сметка в периода 15.07.2011 г. – 26.10.2017 г. на обща сума от 541 000 лв. и 2.) на 26.09.2013 г. е подписано тристранно споразумение между ЕТ „Анри-64 – А. К.“, „Флекспринт“ ООД и „Инвест Билдинг ЕООД като в т. 1 от същото е посочено, че по силата на договор за заем от 13.07.2011 г. заемодатеят е предоставил на заемополучателя сумата от 541 000 лв. за срок до 13.07.2014 г. при годишна лихва от 7 % за периода на заема. В т. 2е отразено, че размерът на натрупаната до 26.09.2013 г. лихва е 79 435, 82 лв. В т. 3 и т. 4е материализирано съгласието на трите страни за замяната на длъжника по договора от 13.07.2021 г. „Флекспринт“ ООД с „Инвест Билдинг ЕООД.

Съдът е отразил, че от съдържанието на договора за заем, от реалното предаване на сумата общо в размер 541 000 лв. и от съдържанието на споразумението от 23.09.2013 г. следва извод, че страните по делото са се съгласили да се изменят първоначалните договорености, както с оглед заместването на длъжника в дълг, така и досежно плащанията на дължимата възнаградителна лихва, която е станала платима при изтичане срока на заема заедно с главницата, т. е. на 13.07.2014 г.

Във връзка с възражението на длъжника, че договорът за заем не е сред сделките изброени в чл. 1, ал. 1 ТЗ, т. е. че не е абсолютна търговска сделка, което изключва легитимацията по чл. 608, ал. 1 ТЗ, въззивният състав е акцентирал, че договорът за заем е сключен между двама търговци, което прави приложима презумпцията на чл. 286, ал. 3 ТЗ и налага извод, че при необорването й, тази сделка е търговска. Съдът е подчертал, че в случая по делото се оспорва търговския характер на заема с мотиви, че заемодателят като ЕТ не е можел да извършва по занятие дейност по кредитиране с оглед разпоредбите на ЗКИ и че молителят не е доказал факта, че предоставената в заем на „Флекспринт“ ООД е била за осъществяване на неговата търговска дейност и набиране на оборотни средства. В тази връзка съдът е посочил, че с оглед презумпцията на чл. 286, ал. 3 ТЗ, за да се достигне до извод, че дадена сделка е търговска, е достатъчно същата да е сключена между търговци, като тежестта за оборване на презумцията е за страната, твърдяща противното. Приемайки че в настоящото производство длъжникът се е заел да установи дали заемодателят по занятие предоставя заеми, но не и това, че вземането на процесната сума в заем не е свързано с упражняваното от „Флекспринт“ ООД като търговец занятие, съдът е формирал извод, че презумпцията за търговския характер на заема в случая не е била оборена.

С оглед възражението на длъжника, че евентуалният търговски характер на сделката е отпаднал при договореното заместване в дълг чрез споразумението от 26.09.2013 г., въззивният съд е посочил, че обуславящ за извода дали молителят може да иска обявяване на „Инвест Билдинг ЕООД в неплатежоспособност е не характера на договора за заместване на дълг, а този на договора породил правоотношението, по което заместващият се е съгласил да отговаря, което в случая съдът приема, че е породено от търговска сделка.

Въззивният състав е приел за основателно възражението на длъжника за изтекла погасителната давност на задълженията по споразумението, но само по отношение на част от главницата и на част от уговорената лихва. Посочил е, че с предявяването на иска от ЕТ „Анри-64 – А. К.“ против „Инвест Билдинг ЕООД, въз основа на който е било образувано т. д. №590/2019 г. на Пловдивски ОС, е била прекъсната частично давността за вземането за главница, тъй като с отстраняването на нередовността на исковата молба на 13.08.2019 г. на основание чл. 129, ал. 5 ГПК исковата молба следва се смята за редовна от деня на подаването й, т. е от 12.07.2019 г., когато не е била изтекла общата 5 годишна давност за главницата. Акцентирайки върху факта, че исковете по т. д. №590/2019 г. на Пловдивски ОС са предявени като частични – съответно за сумата от 190 000 лв. като част от общо дължимата главница от 541 000 лв., и за сумата от 10 000 лв. като част от дължимите лихви от 164 417, 04 лв., съдът е формирал извод, че за прекъсване /спиране/ на давността може да се говори за вземанията до претендираните по т. д. №590/2019 г. на ПОС частично размери, поради което преценката дали е или не е налице състояние на неплатежоспособност, следва да се изхожда от това, че молителят по настоящето дело е носител на вземания от търговска сделка в общ размер от 200 000 лв. (190 000 лв. –главница + 10 000 лв -. лихви).

Анализирайки финансовото състояние на дружеството на базата на приетите по делото експертизи, съдът е приел, че краткотрайните активи на предприятието – длъжник в периода 2011- 2021 г. като цяло са се състояли от краткосрочни вземания и парични средства. Стойностно размерът на актива преобладаващо е определян от този на вземанията с изключение на 2015 г., където съотношението е било в полза на налични парични средства. Посочвайки данните от заключенията по извършените ССЕ, съдът е приел, че още края на 2011 г. бързоликвидните активи на дружеството са били в по-малък размер от краткосрочните му задължения, което се потвърждава и от определените от експертизата коефициенти за ликвидност за времето през 2011-2021 г., които дори и при задължения, намалени с погасената по давност сума, също са под 1.

В обжалваното решение е отразено, че фактът, че през 2015 г. краткосрочните активи превишават краткосрочните задължения и всички коефициенти за ликвидност за този период са били над 1, не е основание да се направи извод, че финансовото състояние на дружеството е било подобрено и стабилизирано към 2015 г. по причина, че още през 2016 г. е налице рязко намаляване на активите и увеличаване на задълженията. Съдът се е позовал на заключението по допълнителната експертиза, извършена пред въззивната инстанция, в което вещото лице свързва това рязко влошаване през 2016 г. с факта, че с наличните за 2015 г. парични средства през 2016 г. са погасени задължения в размер на 474 357, 75 лв., които в отчета са били отразени като дългосрочни. Според съда от факта, че едни задължения са погасени през 2016 г. следва, че те вече са били изискуеми, т. е. за 2015 г. същите е следвало да се отразят като краткосрочни такива, което сочи, че размерът на краткосрочните задължения за 2015 г. не е 726 000 лв., а 1 200 000 лв., в резултат на което всички коефициенти също падат под единица. Формирайки краен извод, че в нито един период от време от края на 2011 г. ответното дружество не е имало активи с достатъчна степен на ликвидност за покриване на краткосрочните задължения, апелативният състав (аналогично на първата инстанция) е приел, че длъжникът е изпаднал в състояние на неплатежоспособност с начална дата 31.12.2011 г. С оглед обстоятелството, че активите на ответното дружество (дълготрайни и краткотрайни) в момента са общо в размер на 17 000 лв., представляващи вземания от клиенти и доставчици, съдът е приел, че имуществото на длъжника не е достатъчно за покриване на началните разноски на производството по несъстоятелност и следва да се постанови решение по чл. 632, ал. 1 ТЗ.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 Тълк. решение №1/19.02.2010 г. по т. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не може да обоснове допускане на касационно обжалване нито един от формулираните от касатора като първа група въпроси, а именно:

1. „При положение, че ответникът още в хода на първоинстанционното производство е оспорил търговския характер на заемната сделка и е въвел твърдения, че същата не е търговска и не е свързана със стопанската дейност на никоя от страните по заема, във въззивната жалба е въвел оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна и че фактическите изводи на първоинстанционния съд, направени в първоинстанционното решение, са необосновани, при необходимост от събирането на доказателства с оглед правилното прилагане на императивните материалноправни норми на чл. 608, ал. 1 и чл. 625, вр. с чл. 286 ТЗ, и след като въззивният съд е счел, видно от мотивите на самото въззивно решение, че по делото липсват доказателства за това дали търговецът – заемател е сключил договора във връзка с упражняваното от него занятие или не, то съдът длъжен ли е бил по собствен почин, по силата на чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ да предприеме процесуални действия за установяване на тези факти, за които счита, че не са представени доказателства /за целта на заемния договор и за връзката му с търговската дейност на заемателя/ и за събиране на всички необходими доказателства в тази връзка, които ще са от значение за неговото решение и са необходими за преценка приложима ли е презумпцията на закона съгласно чл. 286, ал. 3 ТЗ и ако е приложима, дали е оборена или не, а именно: дали процесният договор за заем от 2011 г. е бил сключен като част от търговското занятие на някоя от страните по него, дали извършването на такъв вид сделки от съответната страна е било трайно и систематично и дали е свързано с типичната за търговеца дейност, която е основен източник на неговите доходи, и дали тези факти са пълно, безспорно и безпротиворечиво доказани или не и поради това е налице съмнение за извършването на сделката по занятие, включително по своя инициатива да задължи или най-малко да укаже на страните да представят необходимите доказателства?“

2. „При направени с въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения по допускането и събирането на относими за делото доказателства във връзка с неговия доклад, въззивният съд бил ли е задължен да даде указания на ответника относно възможността да предприеме процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, свързани с установяване на факта, че процесния заем не е бил свързан със занятието на заемателя „Флекспринт“ ООД и предоставените заемни средства не са използвани в неговата дейност, и съответно с оборване на презумпцията по чл. 286, ал. 3 ТЗ, които са пропуснати да бъдат извършени в първата инстанция поради отсъствие, респ. поради непълнота и неточност на доклада и дадените указания на Окръжен съд – Пловдив?“

3. „Длъжен ли е бил въззивният съд да укаже на страните, че оценя като неправилна дадената от първата инстанция квалификация относно това, че не е налице презумпцията за търговска сделка по чл. 286 ТЗ, след като във въззивното решение е възприел точно такова правно становище, и тъй като вследствие на тази квалификация на страните са били дадени неточни указания от първоинстанционния съд относно подлежащите на доказване факти, служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивните материалноправни норми на чл. 608, ал. 1 и чл. 625, вр. с чл. 286 ТЗ, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, в съответствие с т. 2 Тълкувателно решение №1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. №1/2013 г.?“

4. „За да се приложи субективният критерий за определяне на това дали сделката е търговска, съгласно ал. 1 на чл. 286 ТЗ, необходимо ли е:

а/ тълкуване и анализ на конкретния вид, съдържание, цел и основание на сделката в контекста на занятието на търговеца – страна по нея, представляващо неговата типична дейност – основен източник на неговите доходи,

б/ при положение, че ответникът по молбата за откриване на производство по несъстоятелност оспорва тезата на молителя, че посочената сделка – договор за заем, по която молителят се легитимира като кредитор в производството, е търговска по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ, като твърди, че същата не е сключена от длъжника, а от трето лице, и че не е свързана с осъществяваната от страните търговска дейност, както и че в договора за заем липсва посочено основание и цел за неговото предоставяне на заемателя, не следва ли в образуваното производство по молбата за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника съдът най-напред да установи чрез събиране на съответните доказателства и при лежаща върху ищеца първоначална доказателствена тежест доказано ли е поне частично твърдението на молителя за наличие на такава връзка на заема с упражняваното от търговците – страни по договора занятие, дали заемният договор е сключен от заемодателя и заемателя при осъществяване на търговска сделка по занятие и дали попада в предмета им на дейност, и едва след като въз основа на оспорването на ответника установи наличието на съмнение относно поне частично първоначално доказан от ищеца факт за свързаността на сделката с типичната дейност на страните по заема или на поне една от тях и относно търговския характер на сделката, като извършена при упражняване на занятие по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ, както и необорването на законовата презумпция по чл. 286, ал. З ТЗ въпреки дадените на страните указания за процесуалната възможност да сторят това, да приложи законовата презумпция.

в/ Терминът „съмнение, използван от законодателя в чл. 286, ал. 3 ТЗ, идентичен ли е с термина „оспорване и каква е разликата между тях; за да е налице съмнение, по смисъла на цитираната разпоредба, за това дали една сделка е извършена при упражняване на занятие, по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ, трябва ли първо – да е налице твърдение на ищеца в този смисъл, второ – да са ангажирани и събирани от ищеца доказателства за това твърдение, които поне частично го доказват, и трето – същите да са оспорени от ответника.

На първо място, по начина по който са формулирани горните въпроси, нито един от тях не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите под №1 и №2 стриктно следват казуистиката по делото и по своята същност представляват обобщение на оплакванията на касатора за допуснати конкретни процесуални нарушения, касаещи правилността на обжалваното решение, която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. От друга страна въпросите под №3 и №4 са общотеоретични въпроси, които не са обсъждани от въззивния съд и в тази връзка не са обусловили решаващата воля на съда.

Но дори да се приеме, че въпросите са значими за правния спор ( и то в случай, че същите бъдат съществено преформулирани до степен на тяхното смислова изменение), то не може да се приеме, че те са решени в противоречие с практиката на ВКС, посочена от касатора по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК

По въпроса за приложението на чл. 621а, ал. 1 ТЗ е налице непротиворечива практика (определение №4138/16.03.2021 г. по т. д. №923/2020 г. на ВКС, ІІ т. о и др.), съгласно която с разпоредбата на чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ е въведено засилено служебно начало по делото по несъстоятелност за установяване на факти и за събиране на доказателства във връзка с предмета на производството, а именно – наличието на състояние на неплатежоспособност/ свръхзадълженост и началния им момент. По отношение на възраженията и свързаните с тях доказателства, касаещи активната легитимация по молбата, каквото е възражението на „Инвест Билдинг ЕООД, че процесното задължение не произтича от търговска сделка, се прилагат общите правила на ГПК.

Що се отнася до презумцията по чл. 286, ал. 3 ТЗ, свързаната с нея тежест на доказване и задълженията на въззивния съд, посочени в т. 2 ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, следва да се има предвид, че с въззивната жалба въззивникът е поддържал оплакване за процесуално нарушение и е поискал събиране на допълнителни доказателства във връзка с твърдението му, че заемът не е търговска сделка, тъй като молителят не е имал правото за предоставя заеми по занятие. Формирана е постоянна практика на ВКС, обективирана в решение №4/26.07.2022 г. по т. д. №497/2020 г. на ІІ т. о; решение №55/17.07.2019 г. по т. д. №618/2018г. на I т. о.; решение №134/22.06.2015 г. по т. д. №586/2014г. на II т. о. и други, съгласно която, след като заемът не е в кръга на посочените в чл. 1, ал. 1 ТЗ търговски сделки, сключването му от ответника в качеството на търговец обосновава прилагане на презумпцията на чл. 286, ал. 3 ТЗ, оборването на която – в смисъл, че получените суми не са свързани с дейността по занятие на заемополучателя – е в тежест на ответника. Достатъчно е заемополучателят да е получил заема за осъществяване на търговската му дейност, за да се приложи субективния критерий като без значение за характера на сделката е дали кредиторът е имал разрешение и е осъществявал търговска дейност по предоставяне на заеми.

Според дадените с т. 2 ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС разяснения за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото, въззивният съд не следи служебно, а при направено във въззивната жалба или отговора позоваване на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В случая не е приложима т. 2 пар. 3 от тълкувателното решение, тъй като не се касае до дадена от първата инстанция неправилна квалификация, довела до неправилно приложение на императивна правна норма. Меродавно е обстоятелството, че пред първата инстанция ответникът по молбата по чл. 625 ТЗ е оспорвал активната легитимация на молителя без да твърди, че основният длъжник „Флекспринт“ ООД е получил сумата в заем за ползването й за нужди извън търговската дейност на дружеството.

Не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросите, посочени от касатора като втора група въпроси:

1. „Необходимо ли е задължението на ответника в производство по несъстоятелност да произтича от търговска сделка, сключена пряко между него и кредитора, каквото в случая е споразумението за заместване.

2. „При положение, че в молбата по чл. 62 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност ищецът твърди и в производството доказва, че е кредитор на ответника с вземания, произтичащи от споразумение за заместване от 26.09.2013 г, по силата на което ответникът е заменил трето лице „Флекспринт“ ООД като заемател по договор за заем от 13.07.2011 г., заемодател по който договор е ищеца, не следва ли именно тази сделка на заместване в дълг, от която произтичат пряко задълженията на ответника, да бъде анализирана от съда относно качеството й на търговска чрез обективните и субективни критерии на чл. 286 ТЗ, преценявани към момента на нейното сключване?“

3. „Възможно ли е по силата на чл. 608, ал. 1, т. 1 ТЗ възприетото от съда качество на договора за заем като търговска сделка, в задължението по който ответникът по-късно е заместил заемателя, да бъде разпростряно или прехвърлено върху ответника по силата на заместването въпреки, че ответникът не е участвал при сключването на договора за заем и съответно спрямо него субективните критерии на чл. 286, an. 1 ТЗ е било невъзможно да бъдат приложени при първоначалното възникване на заемното задължение към момента на сключване на договора за заем?“.

Посочените по-горе въпроси не задоволяват допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касация, тъй като не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Посочената от касатора практика предхожда изменението на чл. 608, ал. 1, т. 1 ТЗ (ДВ. бр.20/2013г.), с което предпоставката за неплатежоспособност „ неизпълнение на парично задължение по търговска сделка бе разширена с „ неизпълнение на парично задължение, породено или отнасящо се до търговска сделка. Безспорно е, както в правната доктрина, така и в практиката на ВКС, че след цитираното изменение на чл. 608, ал. 1 ТЗ, която норма е приложима за настоящото производство, образувано през 2019 г., че за неплатежоспособността на длъжника е достатъчно задължението да се отнася до търговска сделка, макар да не е пряко породена от нея. Релевантно за наличието на неплатежоспособност е всяко задължение на длъжника, произтичащо или отнасящо се до търговска сделка, независимо дали задължението е основано, или е възникнало като вторична (санкционна последица) от неизпълнението на основното задължение, респективно – независимо от наличието на новиране или промяна на длъжника по основното задължение, какъвто е случая при встъпване в дълг по чл. 101 ЗЗД.

Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и с оглед посочените от касатора въпроси, групирани в трета група:

1. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди и прецени в мотивите на решението си всички оплаквания във въззивната жалба, всички събрани по делото в двете инстанции доказателства и установените с тях факти и всички доводи и възражения на страните и въз основа именно и само на тях да направи заключение за основателността или неоснователността на претенцията на ищеца, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора?“

2. „Има ли право въззивният съд да обосновава изложените от него във въззивното решение фактически и правни изводи с направени от него предположения относно релевантни за делото факти, за които липсват доказателства?“

Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че въззивният състав е дал отговор на оплакванията във въззивната жалба, обсъждайки събраните по делото доказателства, които е приел за относими за спора. като по този начин не се е отклонил от формираната практика на ВКС по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 269 ГПК. Съдът подробно се е произнесъл по възражението за давност, включително и по твърдението на въззивника, че с исковата молба, подадена на 12.07.2019 г., въз основа на която е било образувано т. д. №590/2019 г. на ПОС, не е била прекъсната давността на посочената дата. Апелативният състав е изложил съображения защо приема наличието на неплатежоспособност на ответника към 31.12.201 г., както и за последващото му финансово състояние, позовавайки се на приетите заключения по ССЕ, като е обосновал с аргументи извода си защо приема, че коефициентите за ликвидност за 2015 г. следва да бъдат под единица. Въпросите са мотивирани с изразеното в изложението несъгласие на касатора с фактическите и с правните изводи на съда, което е относимо към правилността на решението, а както бе посочено по-горе, въпросите, индикиращи за неправилно възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за неточно обсъждане на събраните по делото доказателства, не могат да обусловят допускане на касационно обжалване.

В изложението се поддържа наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, без да се сочат съображения за това, извън твърдението, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Отделно следва да се има предвид, че наличието на формирана по приложението на относимите процесуалноправни норми постоянна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и от която въззивният съд не се е отклонил, не обуславя наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

С отговора на касационната жалба се претендира присъждане на разноски в полза на ЕТ „Анри-64 – А. К.“. Разноски за касационната инстанция не следва да се присъждат, тъй като (независимо, че в отговора е отразено, че се прилага договор за правна помощ и списък на разноски), по делото не са приложени тези документи и не са прествавени доказателства за извършени разходи за процесуалната защита на едноличния търговец пред ВКС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №380/25.07.2022 г., постановено по в. т. д. №471/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 2 състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирани норми и термини


Деловодни данни

Вид съдебен акт: Определения за недопускане, Определения по чл. 288 ГПК

Отделение/Колегия: I-во отделение, Търговска колегия

Допълнителен селективен критерий: Предстои добавяне

Пособия

[cbxwpbookmarkbtn show_count="0" ]