Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

докладвано от съдия Геновева Николаева


Анотация

Въпрос

1. „От кой момент поражда правен ефект заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и същата може ли да породи присъщия й правен ефект за прекратяване на трудовото правоотношение, когато е изготвена от работодателя и не е връчена лично на работника и/или служителя по вина и/или поради поведение на самия работодател, макар, че преди това е обявена от работодателя и представена на НАП, както и в случаите, когато последният впоследствие е представил същата заповед и в хода на образуваното исково производство с писмения отговор на исковата молба? В тези случаи счита ли се прекратителната заповед за надлежно връчена?“ и 2. „Как се установява и доказва достигането на писменото изявления на прекратяващия договора до другата страна и достатъчно ли е това да бъде съобразно общите правила на ЗЗД за пораждане на правно действие на изявленията на страните по договора? Има ли правен интерес ищецът да води отменителни искове по КТ, ако заповедта за прекратяване на трудовия договор не му е връчена лично, но е представена и във висящото съдебно производство, вкл. и чрез писмения отговор на исковата молба, а преди това и ищецът е изложил твърдения за други обстоятелства по връчване и узнаване на прекратителната заповед?“. По първия въпрос навежда разрешаването му от въззивния съд в противоречие с решение №49 от 15.03.2018 г. по гр. д. №2837/2017 г. на ВКС, Четвърто г. о.; решение №226 от 30.10.2017 г. по гр. д. №4471/2016 г. на ВКС, Четвърто г. о. и решение №332 от 03.11.2014 г. по гр. д. №1350/2014 г. на ВКС, Четвърто г. о.. Вторият въпрос намира за разрешен в противоречие с решение №559 от 09.07.2010 г. по гр. д. №650/2009 г. на ВКС, Четвърто г. о. и решение №248/22.10.2018 г. по гр. д. №754/2018 г. на ВКС, Четвърто г. о.. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК (очевидна неправилност), която се отнася до изводите на съда за това, че ищецът не е посочил доказателства за извършено връчване на уволнителната заповед, при което трудовото правоотношение не може да се счита за прекратено и липсва правен интерес от предявените искове.

Отговор

Предстои добавяне на анотация. Междувременно, моля, прочете пълния текст на съдебния акт.

Текст

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети декември, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева ч. гр. дело №******[/aam]******г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищеца Ю. В. В. срещу определение №******[/aam]******г. по ч. гр. дело №******[/aam]******г. на Пернишки окръжен съд, с което са потвърдени определение №******[/aam]******г., постановено по гр. дело №******[/aam]******г. на Пернишки районен съд, с което производството по предявените искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ е прекратено като недопустимо, и определение №2603/27.07.2022 г., постановено по същото дело, с което е допълнено горепосоченото определение в частта за разноските, като жалбоподателят е осъден да заплати на ответника Сдружение „Футболен клуб Миньор – Перник“ сумата 1 203 лева, представляваща разноски за държавна такса и адвокатски възнаграждения.

Касаторът излага в частната си жалба подробни съображения за неправилност на атакуваното въззивно определение като постановено при нарушение на процесуалния закон. Поддържа, че съдът необосновано е приел, че процесната заповед за уволнение не му е била надлежно връчена, макар да е имал възможност да се запознае с нея, защото тя е приложена към отговора на исковата молба. Счита, че дори исковата му молба да е била нередовна досежно изложените твърдения за наличието на конкретна заповед за уволнение и за момента на връчването й на ищеца, нередовността й е била отстранена в проведената процедура по чл. 129, ал. 2 и ал. 4 ГПК, с уточнителни молби, вкл. тази с вх. №13346/28.06.2022 г., при което съдът е следвало да реши трудовия спор по същество. Освен това поддържа, че никъде не е твърдял, че процесното трудово правоотношение не е прекратено, за да може да бъде направен извод за липса на правен интерес от предявените искове. Напротив, още в о. с. з. от 18.05.2021 г. районният съд е допуснал уточнение в петитума на исковата молба в смисъл, че основанието за прекратяване на трудовия договор е заповед №1 от 05.10.2020 г., издадена на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, която е представената от ответника с писмения му отговор.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба, в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, частният жалбоподател формулира следните въпроси: 1. „От кой момент поражда правен ефект заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и същата може ли да породи присъщия й правен ефект за прекратяване на трудовото правоотношение, когато е изготвена от работодателя и не е връчена лично на работника и/или служителя по вина и/или поради поведение на самия работодател, макар, че преди това е обявена от работодателя и представена на НАП, както и в случаите, когато последният впоследствие е представил същата заповед и в хода на образуваното исково производство с писмения отговор на исковата молба? В тези случаи счита ли се прекратителната заповед за надлежно връчена?“ и 2. „Как се установява и доказва достигането на писменото изявления на прекратяващия договора до другата страна и достатъчно ли е това да бъде съобразно общите правила на ЗЗД за пораждане на правно действие на изявленията на страните по договора? Има ли правен интерес ищецът да води отменителни искове по КТ, ако заповедта за прекратяване на трудовия договор не му е връчена лично, но е представена и във висящото съдебно производство, вкл. и чрез писмения отговор на исковата молба, а преди това и ищецът е изложил твърдения за други обстоятелства по връчване и узнаване на прекратителната заповед?“. По първия въпрос навежда разрешаването му от въззивния съд в противоречие с решение №49 от 15.03.2018 г. по гр. д. №2837/2017 г. на ВКС, Четвърто г. о.; решение №226 от 30.10.2017 г. по гр. д. №4471/2016 г. на ВКС, Четвърто г. о. и решение №332 от 03.11.2014 г. по гр. д. №1350/2014 г. на ВКС, Четвърто г. о.. Вторият въпрос намира за разрешен в противоречие с решение №559 от 09.07.2010 г. по гр. д. №650/2009 г. на ВКС, Четвърто г. о. и решение №248/22.10.2018 г. по гр. д. №754/2018 г. на ВКС, Четвърто г. о.. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК (очевидна неправилност), която се отнася до изводите на съда за това, че ищецът не е посочил доказателства за извършено връчване на уволнителната заповед, при което трудовото правоотношение не може да се счита за прекратено и липсва правен интерес от предявените искове.

Ответникът по частната касационна жалба – Сдружение „Футболен клуб Миньор – Перник“ подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, насочена е срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което тя е допустима.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е взел предвид, че с подадената искова молба ищецът е предявил искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, излагайки твърдения, че при извършена от него справка в офис на НАП, ТД – София е установил, че сключеният между него и ответника Сдружение „ФК Миньор – Перник“ трудов договор е прекратен на 30.09.2020 г., без да бъде предизвестен, информиран или надлежно уведомен с какъвто и да било писмен акт от страна на работодателя за това на какво правно основание се прекратява трудовия договор. Констатирал е, че с писмения отговор на ответника е представено заверено копие на процесната заповед за уволнение /заповед №1 от 05.10.2020 г./, от която обаче не се установява връчването й на ищеца по някой от предвидените в закона начини. Върху същата липсва подпис на ищеца или подписи на свидетели, удостоверяващи връчването на заповедта при отказ. Посочил е също, че с разпореждане №8761 от 10.06.2022 г., първоинстанционният съд е дал указания на ищеца да изложи ясни твърдения относно обстоятелството връчена ли му е или не процесната заповед за уволнение, както и ако му е връчена – да изложи обстоятелства за начина, по който твърди, че му е връчена. В изпълнение на дадените указания ищецът е подал уточнителна молба от 28.06.2022 г., в която твърди според въззивния съд, че процесната заповед му е връчена, имал е възможност да се запознае с нея, доколкото тя е представена с писмения отговор на ответника и е приета по делото. При горепосочените уточнения на исковата молба, въззивният съд е приел, че доколкото ищецът не е изложил ясни твърдения относно това дали му е връчена заповедта за уволнение, по конкретен начин и на конкретна дата, същият няма правен интерес от водене на исковото производство по чл. 344, ал. 1, 1 – т. 3 КТ, независимо от изявлението му, че се е запознал със съдържанието на процесната уволнителна заповед в хода на процеса. Този извод е обосновал с това, че преценката за допустимост на исковете се извършва въз основа на изложените от ищеца обстоятелства, обективирани в исковата молба, и то към момента на предявяване на исковете, към който момент актът за прекратяване на трудовия договор следва да е надлежно връчен на ищеца. С тези решаващи правни съображения прекратителното определение №2292 от 04.07.2022г. по гр. дело №1864/2022г. на Пернишки районен съд­ е потвърдено от въззивния съд. С оглед на този правен резултат, Пернишки окръжен съд е потвърдил и определение №2603/27.07.2022г., постановено по същото дело на районния съд, постановено по реда на чл. 248 и чл. 250 ГПК.

По основанията за допускане на касационния контрол, настоящият съдебен състав намира следното:

Поставените от касатора въпроси, преформулирани от касационната инстанция съобразно правомощията й в т. 1 ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се отнасят до момента, в който изявлението на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение поражда правно действие и в частност кога издадената от работодателя заповед за уволнение се счита за надлежно връчена на работника или служителя, както и дали надлежното й връчване е предпоставка за допустимост на исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ. Съгласно константната практика на Върховния касационен съд, включително тази цитирана от касатора, изявлението на страната по трудовия договор за прекратяването му поражда действие с достигането си до адресата, т. е. съобразно общите правила на ЗЗД за действие на договорите. Когато трудовото правоотношение се прекратява без предизвестие (чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ), моментът на прекратяването съвпада с момента на получаването от (връчването на) насрещната страна, на изходящото от другата страна писмено изявление (писмен акт, независимо как той е наименован) за прекратяването. Когато трудовото правоотношение се прекратява с предизвестие (чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ), прекратяването настъпва с изтичането на срока на предизвестието, а при неспазване на последния (чл. 335, ал. 2, т. 2 КТ) – с изтичането на съответната част от него, но и в тези случаи е необходимо връчване на писмения акт на насрещната страна по трудовото правоотношение, тъй като именно от момента на връчването тече срокът на предизвестието или съответната част от него, като в случаите когато той е изцяло неспазен, моментът на прекратяването също съвпада с момента на връчването. С решение №248/22.10.2018г. по гр. дело №754/2918 г. на ВКС, Четвърто г. о., цитирано от касатора и от въззивния съд, е прието, че когато в исковата си молба ищецът, който е предявил искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, твърди че писменият акт на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение не му е връчен, е налице нередовност на исковата молба, която следва да бъде отстранена по реда на чл. 129, ал. 2 – 5 ГПК, като съдът даде указания на ищеца да изложи ясни твърдения относно начина, по който му е връчен писмения акт за уволнението. Когато ищецът изложи по делото твърдения за обстоятелства по връчване на заповедта (или друг писмен акт на работодателя), с която твърди, че е извършено уволнението, чиято отмяна иска, нередовността на исковата молба е отстранена и спорът следва да се разгледа по същество. В тези случаи следва да се има предвид, че начините на връчване и тяхното удостоверяване са различни, и са възможни най-различни хипотези /решение №226 от 30.10.2017 г. по гр. д. №4471/2016 г. на ВКС, Четвърто г. о.; решение №49 от 15.03.2018 г. по гр. д. №2837/2017 г. на ВКС, Четвърто г. о.; решение №330 от 05.11.2013 г. по гр. д. №1220/2013 г. на ВКС, Четвърто г. о. и др./. Според решение №248/22.10.2018г. по гр. дело №754/2918 г. на ВКС, Четвърто г. о., само когато ищецът изрично и категорично заявява по делото, че уволнителната заповед не му е връчена по какъвто и да било начин и той не е запознат със съдържанието й, като не сочи каквито и да било обстоятелства и доказателства за извършено връчване или узнаване, тогава той на практика твърди, че „трудовото правоотношение не е прекратено и исковете му по чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 са без предмет и са недопустими поради липса на правен интерес от воденето им“. Въззивният съд се е произнесъл в противоречие с горецитираната практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приемайки предявените искове за недопустими, въпреки изложените твърдения от ищеца в уточнителни молби към исковата молба в процедура по чл. 129, ал. 2 и ал. 4 ГПК, че процесната уволнителна заповед му е връчена и той е узнал нейното съдържание, най – късно с получаването на отговора на исковата молба и приложенията към него, част от които е процесната заповед №1 от 05.10.2020 г.. Поради това следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по горепосочения правен въпрос. Наличието на многобройна безпротиворечива и актуална практика на ВКС по същия изключва осъществяването на наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице и релевираната очевидна неправилност на атакуваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти – явна необоснованост. Такива квалифицирани състави на неправилност не са осъществени касателно атакувания съдебен акт.

При съобразяване с горецитираната практика на ВКС по правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, частната касационна жалба се явява основателна.

Разпоредбите на гражданското право се прилагат субсидиарно и спрямо трудовите правоотношения, когато специфичното им съдържание и цели не изключват такова приложение. Трудовото право е изградено върху равнопоставеност на страните и използва широко диспозитивното начало, характерно за гражданскоправния метод на регулиране. При непълнота на правната уредба на трудовите правоотношения се прилагат субсидиарно правилата на гражданското право. Писмените граждански волеизявления, каквото е едностранното волеизявление на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение, пораждат действие с достигането им до адресата /по арг. от чл. 13, ал. 2 и чл. 14, ал. 1 ЗЗД/ и в този смисъл е константната съдебна практика. По настоящото дело се установява, че заверен препис от процесната заповед за уволнение е приложена към отговора на исковата молба, приета е като доказателство в процеса и ищецът е имал възможност да се запознае с нейното съдържание, като нещо повече – изрично е заявил, че е сторил това. Това е видно както от материалите по делото /уведомлението НАП, приетото заключение на икономическата експертиза при първото гледане на делото, преди отменителното решение на ВКС в хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, множеството уточнителни молби към исковата молба/, така и от изричните изявления в уточнителната молба от 28.06.2022 г., депозирана в процедура по чл. 129, ал. 4 ГПК, в която ищецът е изложил твърдения, че процесната уволнителна заповед №1/05.10.2020 г. му е била връчена с отговора на исковата молба и че той се е запознал със съдържанието й. При това положение, дори исковата молба да е била нередовна досежно конкретизиране на факта на връчване на уволнителната заповед, тази нередовност е била отстранена в проведена от съда процедура по чл. 129, ал. 2 и ал. 4 ГПК, при което не е налице констатираното от въззивния съд противоречие между петитум и обстоятелствена част, като ясно е посочен момент и начин на връчване на заповедта и изрично е заявено узнаване на съдържанието й. Дали тези твърдения ще бъдат подкрепени с доказателства по делото с оглед правните последици, с които законът свързва момента на връчване или узнаване на уволнителната заповед от ищеца, от значение по предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ, е въпрос по основателността на исковете, по който съдът дължи произнасяне в своето решение. В съответствие с горецитираното решение №248/22.10.2018 г. по гр. дело №754/2918 г. на ВКС, Четвърто г. о., превратно тълкувано от въззивния съд по настоящото дело, трудовият спор е допустим и подлежи на разглеждане и решаване по същество, при наличието на редовна искова молба. Налице е заповед за уволнение, достигнала до ищеца, която е породила правния ефект на прекратяване на трудовото правоотношение, при което за ищеца е налице правен интерес да оспори законността на това прекратяване. Поради това, въззивното определение, с което е потвърдено определение №2292 от 04.07.2022 г., постановено по гр. дело №1864/2022г. на Пернишки районен съд­, е неправилно като постановено в нарушение на процесуалния закон и като такова следва да бъде отменено, а делото върнато на първоинстанционния съд за разглеждане и решаване на трудовия спор по същество.

С оглед отмяната на въззивното определение в частта, в която е потвърдено прекратителното определение на първоинстанционния съд, на отмяна подлежи и останалата обусловена част от обжалваното определение, с която е потвърдено определение №2603/27.07.2022г. по гр. дело №1864/2022г. на Пернишки районен съд­, с което е допълнено горепосоченото определение в частта за разноските.

На основание гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на определение №586 от 02.09.2022 г. по ч. гр. дело №469/2022 г. на Пернишки окръжен съд.

ОТМЕНЯ определение №586 от 02.09.2022 г. по ч. гр. дело №469/2022 г. на Пернишки окръжен съд.

ВРЪЩА делото на Пернишки районен съд за разглеждане на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, предявени от Ю. В. В. срещу Сдружение „Футболен клуб Миньор – Перник“ и за решаване на трудовия спор по същество.

Определението не подлежи на обжалване.


Препраща към

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.
Деловодни данни

Вид съдебен акт: Определения за допускане, Определения по чл. 274 ал. 3 ГПК

Отделение/Колегия: III-то отделение, Гражданска колегия

Допълнителен селективен критерий: Предстои добавяне

Навигация
Пособия

[cbxwpbookmarkbtn show_count="0" ]