Определение №****/**.**.2021 по дело №****/2020

докладвано от Върховен касационен съд


Анотация

Въпрос

Предстои добавяне на анотация. Междувременно, моля, прочете пълния текст на съдебния акт.

Отговор

Текст

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело №******година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №******г. на Д. Ш. и К. М., граждани на И., чрез особения им представител – адв. М. К., срещу въззивно решение №******г., постановено по възз. гр. д. №******г. по описа на Благоевградския окръжен съд, с което като е потвърдено решение №******г. по гр. д. №1432/2016 г. на РС – Разлог, касаторите са осъдени на основание чл. 6, ал. 1, т. 8, т. 9 и т. 10 вр. с чл. 38 ЗУЕС да заплатят на Етажната собственост на „Апартаментен комплекс”- средно етажно застрояване, м. „Изворите – гр. Разлог, сумата общо 16 244.67 лв., представляваща сбора от незаплатени разходи за управление и подръжка на общите части на сградата; възнаграждения на управителя и контрольора на етажната собственост и вноски за фонд „Ремонт и обновяване за периода м.01.2014 г. – м.12.2016 г.; както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение за забава върху главницата общо в размер на сумата 2 492.17 лева.

В жалбата се сочи, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон – чл. 51, ал. 2 ЗУЕС и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като считат за обуславящи въпросите: 1) кои са необходимите предпоставки, за да може да произведе действие възражението по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС; 2) задължително ли е собственикът на обект да подаде уведомление до управителя на ЕС по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, че няма да пребивава в имота повече от 30 дни в рамките на една календарна година; 3) в случай, че не е направено уведомление за обстоятелствата по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, дължи ли се заплащане на разходите за управление и поддръжка на ЕС; 4) чия е доказателствената тежест при въведено възражение по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС; 5) отрицателен или положителен факт следва да се установява по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС; 6) допустимо ли е съдът да обръща смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС“, като вместо отрицателния факт на неползване на имота, да указва доказване на положителния факт на ползване на имота; 7) санира ли се допуснато от съда нарушение при разпределяне на доказателствената тежест за факти, ако страната, която не носи доказателствената тежест за тях, е направила съответните доказателствени искания; 8) чие е задължението за правилно и редовно водене на книгата на ЕС и кой следва да вписва обстоятелствата в нея – управителят или собственикът на имот; 9) за да се уважи възражение по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, следва ли да бъде отразено в книгата на ЕС времето, за което собственикът ползва имота и настоящия му адрес. Касаторите се позовават и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответната страна – ЕС „Апартаментен комплекс”- средно етажно застрояване, представлявана от управителя А. Х. П., чрез адв. Н. Ш., в писмен отговор оспорва допустимостта на жалбата в частта й с предмет исковете за дължими възнаграждения за управител и контрольор и за вноски към фонд „Ремонт и обновяване; а в останалата й част – с доводи за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационната жалба срещу въззивното решение е допустима. Цената на главния иск (16 244.67 лв.) е стабилизирана в първоинстанционното производство и не е налице изключението по чл. 280, ал. 3, предл. второ-ро ГПК. В случая се касае за пасивно субективно съединяване на искове срещу ответниците, в качеството им на съсобственици на по Ѕ ид. ч. от апартаменти в сграда в режим на ЕС, като цената на иска срещу всеки от тях се формира от квотата им в съсобствеността и е над 5 000 лв.

По предпоставките за допускане на касационния контрол настоящият състав приема следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, окръжният съд е приел за установено, че ответниците са съсобственици при равни дялове на апартаменти №104 и №210в сграда с режим на ЕС. Посочено е, че на 28.12.2012 г. е проведено ОС на собствениците и обитателите на ЕС, на което са приети решения за начина на определяне и разпределение на таксите, дължими за управление и подръжка на общите части, размера на сумите за възнаграждение на управителя на ЕС и на контрольора, вноските към фонд „Ремонт и обновяване и падежа за плащането на разходите – до десето число на текущия месец. Тези решения не са оспорени по съдебен ред и са влезли в сила. За установяване размера на дължимите плащания е кретидирано заключението на приетата и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, според която за периода м.01.2014 г. – м.12.2016 г. ответниците дължат на ЕС главница в размер на 16 244.67 лв. и лихва за забава общо в размер на 2 492.17 лв. Между страните не е бил спорен фактът, че за изследвания период ответниците не са извършвали дължимите ежемесечни плащания. От правна страна въззивният съд е приел, че като съсобственици на два обекта в сграда в режим на ЕС, ответниците са обвързани от приетите решения на ОС, а инцидентен контрол за законосъобразността на решението в настоящето производство е недопустим, заради предвидения специален ред за оспорването му по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС, който касаторите не са използвали. Решението на ОС е влязло в сила и обвързва жалбоподателите. По възражението, че са били налице обстоятелствата по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС и заплащане на разходи за управление и подръжка на общите части не се дължи, тъй като собствениците не са пребивавали в апартаментите си повече от 30 дни в рамките на една календарна година е прието, че ответниците не са доказали твърдените факти. В тази връзка са обсъдени справките от ГД „Гранична полиция” и ОД на МВР – Б. за влизането и излизането на ответниците в РБ, както и представеното извлечение от книгата на собствениците, в която липсва отразяване от страна на собствениците на обектите, че имотите няма да се ползват, респ. и съответния период, съгласно предвиденото в чл. 7, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 5 и чл. 13, ал. 2 ЗУЕС. Прието е, че в тежест на жалбоподателите е било да установяват основателността на възражението си по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, за да са налице условията за освобождаване от задължението за плащане на разноски за управлението и поддържането на сградата. Обсъждайки всички представени по делото писмени и гласни доказателства, доводите и възраженията на страните, съдът е приел, че липсват доказателства за изследваното време ответниците да са ползвали имотите си лично или чрез другиго в рамките на срока по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС; или да са уведомили по някакъв друг начин (и при липса на данни в книгата на ЕС) управителя на ЕС, че няма да пребивават в апартаментите и за какъв период. Посочено е още, че в първото съдебно заседание по делото районният съд правилно е разпределил доказателствената тежест във връзка с твърденията и възраженията на страните и същите са били наясно с предмета на делото и фактите, които следва да доказват, респ. процесуални нарушения във връзка с доклада не са допуснати. В заключение е направен извод, че предявените искове са изцяло основателни и са уважени.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поддържаните от касаторите предпоставки за селектиране на жалбата не са налице.

Първият въпрос в изложението е релевантен, но не обуславя допускането на касационния контрол. Нормата на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС е ясна, точна по смисъл и не се нуждае от тълкуване. Предпоставката, при която собственик, ползвател или обитател на обект в сграда ЕС не дължи плащане на разходи за управление и поддържане на общите части, е лицето да не е пребивавало в имота повече от 30 дни в една календарна година. Заинтересованият, в чийто интерес законът допуска възможността да се освободи от задължението си за заплащане на текущите разходи за управление и поддръжка на ЕС, носи доказателствената тежест да установи с всички допустими доказателствени средства фактът, че е пребивавал в съответния имот за „не повече от 30 дни в една календарна година. Негово е задължението и за вписване на тези обстоятелства в книгата на ЕС, съгласно разпоредбите на чл. 7, ал. 3, вр. с ал. 2, т. 5 и чл. 13, ал. 2 ЗЕУС. В същия смисъл се е произнесъл и въззивният съд, поради което въпросът на касаторите не осъществява предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Необуславящи за изхода на делото са вторият и третият въпрос в изложението, които са зададени в несъществуващ контекст на мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд не е приемал, че при липса на изрично уведомяване от страна на ответниците за отсъствието им от обектите, респ. за обитаването им в рамките на срока по чл. 57, ал. 2 ЗУЕС, се погасява априори правото им да се освободят от плащане на разходи по чл. 57, ал. 1 ЗУЕС. Напротив, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства, а не само данните от книгата на ЕС и на тази база е приел за неоснователно и недоказано възражението на ответниците за недължимост на сумите, основано на законовото изключение по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС. Освен, че са поставени при некоректно интерпретиране съдържанието на мотивите и касаят преценката на доказателствата, въпросите са необуславящи и поради това, че книгата на собствениците на ЕС и отразяванията в нея не са били единственото обсъждано доказателство, за да приеме съда, че касаторите не са доказали твърдението си за пребиваване в имотите до 30 дни за една календарна година.

Четвъртият, петият и шестият въпроси касаят процесуалния аспект на приложението на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС и са релевантни, защото отговорите им стоят в основата на извода на съда, че възражението на ответниците за недължимост на сумите е останало недоказано. Не е налице обаче соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за селектиране на жалбата. По въпроса за разпределението на доказателствената тежест, последиците от недоказването на правнорелевантните факти, както и начина за доказване на отрицателни факти и обръщане на доказателствената тежест е налице значителна по обем съдебна практика на ВКС, с която обжалваното решение не влиза в противоречие и която не се нуждае от изоставяне или актуализиране. Безпротиворечиво в практиката на ВКС е приемано, че всяка страна следва да докаже фактите, от които черпи изгодни за себе си правни последици (чл. 154, ал. 1 ГПК), защото ако не ги докаже, съдът е длъжен да приеме, че твърдяните от страната правни последици не са се осъществили. Именно до последното се свежда и задължението на съда да разпредели доказателствената тежест между страните – да не зачете правните последици на фактите, които са останали недоказани в процеса. Коя страна и кои факти доказва се определя от материалноправната норма, чиито изгодни правни последици страната претендира. Доказването на отрицателни фактически твърдения може да се извърши чрез съвкупност от положителни факти (индиции), за да се приеме, че отрицателният факт не се е осъществил (вж. – мотиви към ТР №6/15.07.2014 г. по тълк. д. №6/2013 г. на ОСГК на ВКС). Твърденията, основани на отрицателни правнорелевантни факти поначало не обръщат доказателствената тежест, защото противното би означавало страната, която не претендира спорното право да доказва, че то съществува.

В конкретния случай, законодателната формулировка на разпоредбата на чл. 51, чл. 2 ЗУЕС изисква лицето да е пребивавало“ в имота „не повече от 30 дни за една календарна година. Когато в тази хипотеза страната се позовава на правната възможност да не заплаща разходи за управление и поддръжка на ЕС, в нейна тежест е да установи и докаже обстоятелствата, които твърди, в т. ч. – както личното си отсъствие от обекта, така и това на други ползватели и/или обитатели за правно релевантното време, като ангажира доказателства, изключващи възможността обектът да е бил обитаван.

Последните три въпроса в изложението (№7, 8 и 9) също не обуславят селектирането на жалбата. Въпрос №7е поставен извън контекста на мотивите на въззивното решение, с които е прието, че доказателствената тежест в предметната рамка на спора е била правилно разпределена от райония съд, включително и че в тежест на касаторите е било да установят възникването на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС за отпадане на задължението им за плащане на текущите разходи за ЕС. Въпрос №8е изцяло неотносим, тъй като по такъв въпрос съдът не се е произнасял; а въпрос №9 не кореспондира с мотивите на въззивния съд, в които не е приемано, че възражението на касаторите за недължимост на сумите по чл. 51, ал. 1 ЗУЕС е неоснователно само поради липса на вписани в книгата на ЕС обстоятелства за отсъствие на ответниците от обектите за изследвания период.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се установява. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, касаторите не сочат никакви допълнителни аргументи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от пряко от съдържанието му. А по формулираните правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като в едната си част въпросите не го обуславят, а в другата си част същите не са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №903377/27.07.2020 г., постановено по възз. гр. д. №268/2020 г. по описа на Благоевградския окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.


Препраща към

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирано в

  • Определение №****/**.**.2022 по дело №****/2022
    Чия е доказателствената тежест при направено по делото възражение по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, че лице, което е собственик на обект в етажна собственост, не е пребивавало в имота си за повече от 30 дни в рамките на една календарна година? (По иск с правно основание чл. 51 ЗУЕС…
Деловодни данни

Вид съдебен акт: Определения за недопускане, Определения по чл. 288 ГПК

Навигация
Пособия

[cbxwpbookmarkbtn show_count="0" ]