Решение №****/**.**.2016 по дело №****/2015

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и шестнадесета година в състав:

изслуша докладваното от съдия Евгений Стайков т. д. №******г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на [фирма] – [населено място] и В. П. В., против решение №******г., постановено по в. т. д. №******г. по описа на Варненски апелативен съд, с което е обезсилено решение №******г., постановено по т. д.№******г. по описа на Силистренски ОС и с което е прекратено производството по въззивното дело.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд не е обсъдил своевременно направеното от касаторите възражение за нищожност на съдебната спогодба по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради нарушение на императивната норма на чл. 125, ал. 3 ТЗ. Същевременно се излагат съображения за незаконосъобразност на извода на въззивния състав относно допустимостта да бъде извършено прихващане на вземане на напусналия съдружник по чл. 125, ал. 3 ТЗ с получени от него суми с разходни касови ордери, представляващи неразпределена печалба на дружеството. В касационната жалба се сочи, че нищожността на споразумението, одобрено в производството по т. д.№178/2009г. по описа на Силистренски ОС, обуславя основателността на предявения иск по чл. 125, ал. 3 ТЗ във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД. Претендира се отмяна на въззивното решение и постановяване на решение по същество, с което да бъде уважен изцяло иска на Стил Дизайн 08” О. против [фирма] – [населено място].

В писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК на ответното дружество [фирма]- [населено място], се поддържа, че касационната жалба е неоснователна, поради липсата на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С определение №294 от 14.04.2016г., постановено в настоящото касационно производство по реда на чл. 288 ГПК, въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния значим за спора правен въпрос, решен в противоречие с цитираната в определението практиката на ВКС: „Задължен ли е въззивният съд да обсъди с мотиви към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните?”.

В проведеното открито заседание на 28.09.2016г. пълномощниците на двамата касатори – адвокатите Р. Ж. и М. С., поддържат касационната жалба по съображенията, изчерпателно посочени в нея. Излагат аргументи в подкрепа на тезата, че одобрената съдебна спогодба е нищожна и че предявеният иск е доказан по основание и размер.

Пълномощниците на ответното дружество – адвокатите Д. К. и М. Д., поддържат, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. В представената писмена защита се излагат доводи за неоснователността на касационната жалба по съществото на спора. Сочи се, че в случай на отмяна на въззивното решение, делото следва да бъде върнато на въззивната инстанция за постановяване на решение, с което да бъде отхвърлен изцяло предявения иск.

Както касаторите, така и ответното дружество, претендират разноски за касационната инстанция.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

С обжалваното решение въззивният състав Варненски апелативен съд е обезсилил решение №130/25.11.2014г., постановено по т. д.№220/2012г. по описа на Силистренски ОС и е прекратил производството по въззивното дело №61/2015г. на Варненски АС. В мотивите на въззивното решение е посочено, че предмет на спора между ищеца [фирма] и ответника [фирма] е претенцията на ищеца за заплащане на сумата 330 000 лв. – придобито от ищеца вземане по силата на договор за цесия, сключен между него и третото лице-помагач В. В., представляващо вземане на цедента за равностойността на дружествения му дял в ответното дружество, определено съобразно разпоредбата на чл. 125, ал. 3 ТЗ след прекратяване на членственото му правоотношение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на иска – 3.10.2012г. до окончателното изплащане на сумата.

Въззивният съд е приел за установено, че членственото правоотношение на цедента В. В. във [фирма] е прекратено на 26.06.2009г. по реда на чл. 517, ал. 3 ГПК, което обстоятелство е вписано в Търговския регистър на 27.08.2009г. По предявен от В. В. иск с правно основание чл. 125, ал. 3 ТЗ против [фирма] е било образувано т. д.№178/2009г. по описа на Силистренски ОС, по което дело страните са сключили съдебна спогодба, одобрена Силистренски ОС с влязло в сила определение, постановено на 4.11.2009г. Въззивният състав е посочил, че по силата на спогодбата ответното дружество [фирма] е признало правото на В. В., в качеството му на бивш съдружник, на дял от имуществото в размер на 200 000 лв., а В. В. се е съгласил посочената сума като част от сумата 330 000 лв., представляваща равностойността на притежаваните от него 333 дяла от капитала на дружеството, да бъде прихваната срещу получавани от него суми с разходни касови ордери, представляващи неразпределена печалба от учредяване на дружеството до прекратяване на участието му в него. В спогодбата и двете страни са декларирали, че с това споразумение уреждат окончателно отношенията си по повод прекратяване участието в дружеството на съдружника В. В. и че след подписването му няма да имат претенции една към друга по същия повод.

Въззивният състав е изложил мотиви за валидност на съдебната спогодба във връзка с релевираните възражения в допълнителната искова молба за нищожност на спогодбата: 1. на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, 2. на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, поради липса на съгласие и 3. на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, поради невъзможен предмет и липса на основание. Съдът е обосновал извода, че не е налице липса на основание на спогодбата като предпоставка за нейната нищожност, тъй като вземането на В. В., дължимо при прекратяване на членственото правоотношение, е прихванато с признато от него задължение за получени суми в размер на 200 000 лв. Обосновавайки валидността на спогодбата, въззивният съд е приел за основателен довода на [фирма] за наличие на пресъдено нещо, което обуславя недопустимостта на производството, образувано по иска на цесионера.

Във въззивното решение въззивният съд не е обсъдил възражението на [фирма] за нищожност на спогодбата по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради нарушение на императивната разпоредба на чл. 125, ал. 3 ТЗ. Това възражение е било въведено пред първата инстанция с писменото становище на ищеца /л. 142/. Същото възражение е поддържано от пълномощника на ищеца в откритото съдебно заседание на Силистренски ОС на 19.06.2013г. като е поискано то да бъде включено в доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК. С протоколно определение съдът е уважил посоченото искането /л. 147/ като е внесъл корекция в определението си от 29.04.2013г. При това положение настоящият състав намира, че възражението на ищеца за нищожност на спогодбата, поради противоречието й със закона, е направено своевременно и е било включено от първоинстанционния съд в предмета на спора. Отделно следва да се отбележи, че същото възражение е направено своевременно и от В. В. /л. 143/ още преди конституирането му като трето лице-помагач на страната на ищеца.

Настоящият състав намира, че въззивното решение е постановено в отклонение на формираната съдебна практика на ВКС, в която се дава положителен отговор на процесуалноправния въпрос, въз основа на който е допусната касация: „Задължен ли е въззивният съд да обсъди с мотиви към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните?”. Като не се е произнесъл по възражението нищожността на съдебната спогодба по всички релевирани от ищеца и третото лице-помагач основания, въззивният съд се е отклонил от задължителните указания в ППВС №1/1953 г., ППВС №7/1965 г. и ППВС №1/1985 г., според които за съда съществува задължение да обсъди в мотивите си и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения, от които зависи правилното разрешаване на спора по делото. В същия смисъл е и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение №212 от 1.02.2012г. по т. д.№1106/2010г. на ВКС, ІІ т. о, решение №392 от 10.01.2012г. по гр. д.№891/2010г. на ВКС, І г. о. и решение №68/24.04.2013г. по т. д.№78/2010г. на ВКС, ІІ т. о., решение №94/13.09.2016г. по т. д.№3768/2014г. на ВКС, ІІ т. о., която практика се споделя изцяло и от настоящия състав.

Допуснатото от въззивния съд нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК за излагане на мотиви в решението относно всички релевантни за спора искания или възражения на страните, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила по см. на чл. 281, т. 3 ГПК, което обуславя наличието на касационно основание за отмяна на въззивното решение. На основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, тъй като обжалваното решение, с което е обезсилено решението на първата инстанция и с което е прекратено производството, по своя характер представлява процесуално решение без произнасяне от съда по съществото на спора, което прави недопустимо решаване на спора от касационната инстанция по реда на чл. 293, ал. 1 ГПК. При новото разглеждане на делото Варненския апелативен съд следва да обсъди всички доводи и възражения на страните, релевантни за спора. С оглед връщането на делото за ново разглеждане и на основание чл. 294, ал. 2 ГПК компетентен да се произнесе по направените от страните искания за разноски пред касационната инстанция е въззивният съд.

Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОТМЕНЯ решение №96 от 8.04.2015г., постановено по в. т. д. №61/2015г. по описа на Варненски апелативен съд.

Връща делото на основание чл. 293, ал. 3 ГПК за ново разглеждане от друг състав на Варненски апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.