Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г.

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпроси

1. Представлява ли основание за отмяна на влязло в сила съдебно решение последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението?
2. Вписването на молбата за отмяна на влязло в сила съдебно решение, подлежащо на вписване, представлява ли изискване за нейната редовност и как следва да процедира съдът, когато молбата за отмяна не е вписана съгласно чл. 112, б. к ЗС?
3. Подлежат ли на отмяна по реда на Глава 24 ГПК решенията на окръжния съд, постановени по жалба срещу действията на съдебния изпълнител?
4. Подлежат ли на отмяна по реда на Глава 24 ГПК влезлите в сила съдебни решения, постановени в производство по спорна съдебна администрация?
5. Кога е налице идентичност в предмета на влезлите в сила съдебни решения като основание за отмяна на неправилното решение по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК във връзка с чл. 307, ал. 4 ГПК? 6. Подлежат ли на отмяна по чл. 307 ГПК влезлите в сила определения, преграждащи по – нататъшното развитие на делото?
7. Кой е началният момент на срока за подаване на молба за отмяна на влязло в сила въззивно решение по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК в хипотезата, при която подадената от молителя касационна жалба е била върната с влязло в сила разпореждане /определение/?
8. Допустима ли е при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./ молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение, постановено при действието на ГПК от 1952 г. /отм./, ако е изтекъл едногодишният срок по чл. 232, ал. 1 ГПК /отм./?
9. Какви са правомощията на ВКС в производството по чл. 307 ГПК, когато молбата за отмяна е подадена след изтичане на срока по чл. 305 ГПК?
10. Какви са правомощията на ВКС в производството по чл. 307 ГПК, когато молбата за отмяна не съдържа надлежни твърдения за наличието на годно основание за отмяна по смисъла на чл. 303, ал. 1 ГПК, т. 1-7 и чл. 304 ГПК?
11. Допустимо ли е в производството пред ВКС, образувано по молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение на основание чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, събиране на доказателства за установяване на твърдяното от молителя нарушаване на правото му на участие в процеса?
12. Кой съд е компетентен да осъществи инстанционен контрол по отношение на разпореждане на първоинстанционен съд по чл. 306, ал. 2 ГПК за връщане на молба за отмяна на влязло в сила решение?
13. Кой е „надлежният съд” по смисъла на чл. 307, ал. 3 ГПК, на когото делото се връща за ново разглеждане при уважаване на молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение на основанията, предвидени в чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК и чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК?


Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии, в съдебно заседание на 17 май 2017 год. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ на ОСГТК, ЗАМ. ПРЕДСЕДАТЕЛ на ВКС и ПРЕДСЕДАТЕЛ на Търговска колегия:
ДАРИЯ ПРОДАНОВА

ЗАМ. ПРЕДСЕДАТЕЛ на ВКС и ПРЕДСЕДАТЕЛ на Гражданска колегия:
КРАСИМИР ВЛАХОВ

ПРЕДСЕДАТЕЛИ НА ОТДЕЛЕНИЯ:
ВАНЯ АЛЕКСИЕВА, СВЕТЛА ДИМИТРОВА, ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА, БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

при участието на секретаря Борислава Лазарова постави на разглеждане тълкувателно дело № 7 по описа за 2014 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии докладвано от съдия СИМЕОН ЧАНАЧЕВ и съдия МАРИАНА КОСТОВА

Тълкувателно дело № 7/2014 г. на ОСГТК е образувано на основание чл. 128, ал. 1 ЗСВ с разпореждане от 19.11.2014 г. на Председателя на ВКС по предложение на заместник-председателите и ръководители на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд за приемане на тълкувателно решение от Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС по следните противоречиво решавани от състави на ВКС въпроси, свързани с производството за отмяна на влезли в сила решения /Глава 24 ГПК/:

Въпроси

1. Представлява ли основание за отмяна на влязло в сила съдебно решение последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението?

2. Вписването на молбата за отмяна на влязло в сила съдебно решение, подлежащо на вписване, представлява ли изискване за нейната редовност и как следва да процедира съдът, когато молбата за отмяна не е вписана съгласно чл. 112, б. к ЗС?

3. Подлежат ли на отмяна по реда на Глава 24 ГПК решенията на окръжния съд, постановени по жалба срещу действията на съдебния изпълнител?

4. Подлежат ли на отмяна по реда на Глава 24 ГПК влезлите в сила съдебни решения, постановени в производство по спорна съдебна администрация?

5. Кога е налице идентичност в предмета на влезлите в сила съдебни решения като основание за отмяна на неправилното решение по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК във връзка с чл. 307, ал. 4 ГПК?

6. Подлежат ли на отмяна по чл. 307 ГПК влезлите в сила определения, преграждащи по – нататъшното развитие на делото?

7. Кой е началният момент на срока за подаване на молба за отмяна на влязло в сила въззивно решение по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК в хипотезата, при която подадената от молителя касационна жалба е била върната с влязло в сила разпореждане /определение/?

8. Допустима ли е при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./ молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение, постановено при действието на ГПК от 1952 г. /отм./, ако е изтекъл едногодишният срок по чл. 232, ал. 1 ГПК /отм./?

9. Какви са правомощията на ВКС в производството по чл. 307 ГПК, когато молбата за отмяна е подадена след изтичане на срока по чл. 305 ГПК?

10. Какви са правомощията на ВКС в производството по чл. 307 ГПК, когато молбата за отмяна не съдържа надлежни твърдения за наличието на годно основание за отмяна по смисъла на чл. 303, ал. 1 ГПК, т. 1-7 и чл. 304 ГПК?

11. Допустимо ли е в производството пред ВКС, образувано по молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение на основание чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, събиране на доказателства за установяване на твърдяното от молителя нарушаване на правото му на участие в процеса?

12. Кой съд е компетентен да осъществи инстанционен контрол по отношение на разпореждане на първоинстанционен съд по чл. 306, ал. 2 ГПК за връщане на молба за отмяна на влязло в сила решение?

13. Кой е „надлежният съд” по смисъла на чл. 307, ал. 3 ГПК, на когото делото се връща за ново разглеждане при уважаване на молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение на основанията, предвидени в чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК и чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК?

Мотиви

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:

Точка №1

1. На практика нееднакво се разрешава въпроса, представлява ли основание за отмяна на влязло в сила съдебно решение последващото тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението.

Въпросът е поставен във връзка с разбирането, че тълкувателното решение на Общото събрание на Гражданска колегия и/или Търговска колегия на ВКС /ОСГКТК на ВКС/ е свързано с резултат, който засяга решаването на конкретно дело, тъй като по своите характеристики формира основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК. В този смисъл последващото различно задължително тълкуване, съдържащо се в тълкувателното решение на ОСГКТК на ВКС, на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението- предмет на отмяната, е квалифицирано, като основание за отмяна на влязло в сила решение по чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК. Това тълкуване е окачествено, като произнасяне по преюдициален въпрос, от което зависят изводите по спора.

В съдебната практика, формирана от решения на състави на ВКС, е обосновано виждането, че тълкувателното решение, прието след влизане в сила на съдебно решение, чиято отмяна се иска по реда на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, с което ОСГКТК е дало тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението, предмет на молбата за отмяна, не представлява ново обстоятелство или ново писмено доказателство по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК.

Тълкувателно решение, с което ОСГКТК на ВКС уеднаквява съдебната практика, се различава от съдебните решения, постановени по индивидуални правни спорове по специфичното си съдържание и правни последици. По съдържание тълкувателното решение е акт на колективен орган на ВКС – общо събрание на гражданска и/или търговска колегии на ВКС, с който се тълкува материалноправна или процесуалноправна разпоредба. Извършеното тълкуване не е дейност по създаване на ново правило, тъй като неговата цел е да открие точния смисъл на нормата, да реализира визирания в чл. 124 КРБ резултат – осигуряване еднакво приложение на законите от съдилищата, като изясни, как е следвало да се разбира съдържанието на създадения от законодателя нормативен текст. Спецификата на акта се проявява в дейността, която ОСГКТК осъществява и която няма отношение към правоприлагане по конкретен правен спор, засягащо въпроси, ограничени в предмета на определено дело, независимо дали те ще се обхващат от силата на пресъдено нещо или ще засягат само преюдициални отношения, обуславящи спорно право и по тях няма да се разпростре силата на пресъдено нещо. Тази дейност е тълкувателна, насочена към изясняване действителния смисъл на правна разпоредба, като с реализирането й се дава разрешение на поставен правен въпрос, намиращо приложение при разглеждане и решаване на неограничен кръг правни спорове, за които се отнася нормата, предмет на проведеното тълкуване. Тези особености на всяко тълкувателно решение на ОСГКТК /ТР ОСГКТК/ обуславят липсата на правно значение за фактическата обстановка по конкретен правен спор на последващото тълкувателно решение /ПТР/. По индивидуален правен спор ПТР не може да има значението на юридически факт, тъй като с оглед на посочените по – горе характеристики, не представлява елемент от основанието на иска, респективно не съставлява факт, индивидуализиращ материалното гражданско право- предмет на делото. ПТР не е доказателствен факт по конкретно дело, тъй като не съдържа данни, от които могат да се направят констатации за факт с правно значение, включително обстоятелство, променящо приетата от съда фактическа обстановка по делото. Освен това ПТР не е факт, от който произтичат правни последици за възраженията, които биха могли да се противопоставят в конкретното правоотношение срещу предявения иск.

ПТР не може да се квалифицира като основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК и предвид различния правен резултат, който поражда. С приемането му се дава окончателен отговор относно действителния смисъл на определена разпоредба, като по този начин се осигурява еднакво приложение на законите от съдилищата. Даденото задължително тълкуване на приложимия по делото закон в друг смисъл, различен от възприетия във влязлото в сила съдебно решение, не предизвиква последиците, които настъпват при откриването на нови обстоятелства или нови писмени доказателства по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК по реда на чл. 307 ГПК. При наличието на нови обстоятелства или нови писмени доказателства, обуславящи преценка за основателност на молбата, ВКС отменя решението изцяло или отчасти и връща делото за ново разглеждане в надлежния съд от друг състав, като посочва и откъде да започне новото разглеждане на делото. Последващото задължително тълкуване, което противоречи на изложеното в решението на съда тълкуване на правната уредба, не може да породи право за пререшаване на правния спор, респективно не може да предизвика отмяна на влезлия в сила съдебен акт. Противоречието между приетото от съда казуално тълкуване на правна норма по конкретен правен спор, приключил с влязло в сила решение и задължителното тълкуване на същата норма с ПТР води до неправилност на съдебното решение, което се квалифицира като нарушение на материалния закон. Отмяната е извънреден процесуален способ за извънинстанционен контрол на неправилни съдебни решения на изчерпателно изброени в чл. 303, ал. 1 ГПК и чл. 304 ГПК фактически състави, между които нарушението на материалния закон не е предвидено като отменително основание. Нарушението на закона е основание за отмяна на неправилни съдебни актове, подлежащи на инстанционен контрол по чл. 281, т. 3 ГПК, когато касационното им обжалване е допуснато поради констатирано отклонение от съдебната практика – казуална или задължителна или при необходимост от създаване на такава с оглед точното приложение на закона или развитието на правото / чл. 280, ал. 1 ГПК, т. 1 – 3/. Действащият закон – Глава 24 ГПК не определя решението, постановено в противоречие със закона, като неправилно и съответно не предвижда основание за отмяната му, след като е влязло в сила. Затова последващото тълкувателно решение, съдържащо тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от приетия във влязлото в сила решение, не формира основание за отмяната му.

ПТР не се включва и в приложното поле на основанието по чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно разпоредбата заинтересованата страна може да поиска отмяна на влязло в сила решение, когато решението е основано на постановление на съд или на друго държавно учреждение, което впоследствие е било отменено. По смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК актът, на който е основано решението, е властнически акт, т.е. акт на съд или държавно учреждение, който не е нормативен, не съдържа правила за поведение. Когато нормативният акт съдържа разпоредба, с която изрично се придава обратно действие на правната уредба, т.е. спрямо юридически факти, възникнали преди влизането му в сила, се създава ново правно положение възниква основание за предявяване на нов иск, но не се поражда основание за отмяна на влязлото в сила решение по чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК. ПТР, което обективира тълкуване, противоречащо на изложеното в решението на съда тълкуване на правната уредба, създава възможност за еднакво приложение на законите от съдилищата, т.е. за еднаквото и точно прилагане на законите по отношение на неограничен брой спорове, без да има значение за конкретен спор.

Актът, на който е основано решението, чиято отмяна се иска, съдържа произнасяне по преюдициален въпрос- елемент от фактическите обстоятелства, формиращи основанието на иска. Затова и неговата отмяна премахва фактическите констатации относно наличието на обстоятелствата, представляващи елемент от основанието на иска, както и произтичащите от тях публичноправни последици, обективиращи държавноправната воля на компетентния орган. Правният ефект от последващата отмяна на влезлия в сила индивидуален правен акт е погасяване на задължението за зачитане на постановения правен резултат, респективно и на всички фактически изводи по преюдициалния за делото въпрос. Отмяната на влязлото в сила съдебно решение се налага от промяната на фактическата обстановка, имаща отношение към обстоятелствата, релевантни за основанието на иска, съответно за формирането на друг фактически извод по преюдициалния за делото правен спор за съществуването или несъществуването на преюдициалното правоотношение. Задължителната сила на тълкувателното решение по предходно или последващо тълкуване на закона има за предмет точния смисъл на разпоредбата, с която се регулират юридическите факти, пораждащи преюдициалното правоотношение. Затова и тълкуването, като последица от акта на общото събрание на съответната колегия – гражданска и/или търговска- няма преюдициално значение за конкретен правен спор. Тълкуването, като процесуална дейност, не засяга решаването на индивидуален спор, а разкриване съдържанието на закона. Затова решението по тълкувателното дело няма преюдициално значение за решаването на конкретно дело, а има отражение по прилагането на нормативния акт при неограничен кръг дела. С оглед на тази характеристика на тълкувателните решения нито предходното, нито последващото тълкувателно решение могат да предизвикат промяна във фактите, имащи значение за реализиране на преюдициалното правоотношение.

Горните разрешения по тълкуването на позитивната правна уредба налагат и отрицателен отговор на поставения въпрос, а именно, че последващото тълкувателно решение на Общото събрание на Гражданска колегия и/или Търговска колегия, с което се разкрива точното съдържание на приложим по делото закон в смисъл, различен от установения във влязлото в сила съдебно решение не представлява основание за неговата отмяна.

Точка №2

2. В съдебната практика противоречиво се разрешава въпроса, вписването на молбата за отмяна на влязло в сила съдебно решение, подлежащо на вписване, представлява ли изискване за нейната редовност и как следва да процедира съдът, когато молбата за отмяна не е вписана съгласно чл. 112, б. к ЗС. Поставянето на този въпрос е продиктувано от обоснованите в практиката на ВКС различни виждания относно приложението на чл. 112, б. к ЗС към производството по чл. 306 ГПК и произтичащите от разрешенията му процесуалноправни последици за хода на извънинстанционното производство.

Според едно от становищата, когато молбата за отмяна подлежи на вписване съгласно чл. 112, б. к ЗС, на същата не се дава ход, преди да бъде вписана, като съобразно разрешенията в Тълкувателно решение № 3/19.07.2010 г. на Общото събрание на Гражданска колегия на Върховния касационен съд неизпълнението на указанията на съда от молителя за вписване на молбата е основание за връщането й от администриращия съд.

Според другото становище, изискванията за редовност на молбата за отмяна са изчерпателно посочени в чл. 306, ал. 1 ГПК, който препраща към чл. 260 ГПК и чл. 261 ГПК, уреждащи предпоставките за редовност на въззивната жалба. Сред тези предпоставки не е посочено изискването за вписване на молбата за отмяна в хипотезата на чл. 112, б. к ЗС, поради което прилагането на правните разрешения в Тълкувателно решение № 3/19.07.2010 г. на Общото събрание на Гражданска колегия на Върховния касационен съд, отнасящи се единствено до последиците от невписването на подлежащата на вписване искова молба е недопустимо.

Разпоредбата на чл. 112, б. к ЗС предвижда, че се вписват молбите за отмяна на съдебни решения, подлежащи на вписване. Съгласно чл. 112, б. з ЗС вписват се влезлите в законна сила съдебни решения, които заместват актовете по чл. 112, б. а ЗС, както и решенията, с които се констатира съществуването на подлежащи на вписване актове по предходните букви. Съгласно разпоредбата на чл. 306, ал. 1 ГПК молбата за отмяна трябва да отговаря на изискванията на чл. 260 ГПК и чл. 261 ГПК, както и да съдържа точно и мотивирано изложение на основанията за отмяна. Чрез препращащите норми на чл. 260 ГПК и чл. 261 ГПК са очертани изискванията, на които трябва да отговаря молбата за отмяна, а именно да съдържа: името и адреса на страната, която я подава; означение на обжалваното решение, указание в какво се състои порочността на решението; в какво се състои искането; новооткритите и новонастъпили факти, които молителят иска да се вземат предвид при решаването на делото и точно посочване на причините, които са му попречили да посочи новооткритите факти; новите доказателства, които молителят иска да се съберат при разглеждане на делото и излагане на причините, които са му попречили да ги посочи или представи; подпис на молителя; преписи от молбата и приложенията й, според броя на лицата, които участват в делото като насрещна страна; пълномощно, когато молбата се подава от пълномощник; новите писмени доказателства, посочени в молбата; документ за внесена такса.

Съгласно чл. 306, ал. 2 ГПК, при неотстраняване в срок на нередовностите на молбата за отмяна се прилагат разпоредбите на чл. 286 ГПК, т.е. молбата се връща от администриращия съд, когато е подадена след изтичане на срока по чл. 305, ал. 1 ГПК, който тече от деня, определен в нормите на разпоредбата от т. 1 до т. 5 и когато не се отстранят в срок допуснатите нередовности.

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд приема, че неизпълнението от молителя в срок на указанието за вписване на молбата за отмяна по чл. 112, б. к ЗС, въпреки че няма отношение към съдържанието на подлежащия на вписване акт, има значение за оповестяването на процеса спрямо трети лица и е относимо при разрешаването на споровете с лица, извършили фактически действия /полезни разноски/ или правни действия /въз основа на които се преценява добросъвестност или недобросъвестност на владелец/ преди или след вписването, поради което неизпълнението на указанието на съда за вписването й следва да се приравни, като процесуалноправен резултат, с неизпълнението на указанията на съда за отстраняване на недостатъците на молбата за отмяна по чл. 306, ал. 1 ГПК.

Изискванията за редовност на молбата за отмяна, както всички изисквания за редовност на искови молби, въззивни или касационни жалби, които страната отправя до съда за защита и съдействие на лични и имуществени права – чл. 2 ГПК са насочени към обезпечаване редовност на сезирането. Само при редовност на сезирането за съда възниква процесуалното задължение и право да проведе съдебното производство и да постанови съдебен акт. Изискванията за редовност на сезирането осигуряват надлежното упражняване на процесуални права от страните, поради което съдът служебно упражнява контрол за спазването им, респективно за липсата на положителни или наличието на отрицателни процесуални предпоставки за допустимост на производството.

Изискванията за редовност, включително тези, които се отнасят до молбите за отмяна, се създават от законодателя с цел надлежното упражняване на процесуални права. Техният регламент няма да има процесуалноправно значение, ако спазването им не е обезпечено с конкретни процесуалноправни последици.

Изискването по чл. 112, б. к ЗС е въведено с изменението на ЗС, обн. ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г. и има конкретна цел, а именно да се даде гласност на съдебния спор относно недвижим имот, което е от значение за сигурността на гражданския оборот, както и при уреждане на правоотношенията с лица, породени от фактически или правни действия спрямо този имот. Реализирането на тези функции на вписването, с оглед правната сигурност на гражданския оборот, очертават наличието на публичен интерес, чиято защита задължава съдът да упражнява служебен контрол при провеждането на производство по чл. 306 ГПК за наличието на вписана молба за отмяна. Изискването за вписване на молбата за отмяна е уредено в специален закон, като предпоставка за надлежно движение на извънинстанционното производството за съдебен контрол по Глава 24 ГПК, което обуславя приложението на чл. 306, ал. 2 ГПК, като санкционна процесуалноправна последица на закона, настъпваща в резултат на процесуално поведение на страната – молител, несъобразено с указанията на съда.

Изискването по чл. 112, б. к ЗС има своето обяснение и в необходимостта оповестителната функция на вписването да се обезпечи от един по – ранен момент, а именно от момента на сезиране на Върховния касационен съд, а не едва от момента на постановяване на неговото решение. С постановяването му по реда на чл. 307, ал. 3 ГПК /при позитивен за молителя изход на делото/ се пораждат правните последици на конститутивния съдебен акт – погасяват се последиците на отменено решение, включително силата на пресъдено нещо и се възстановява висящността на съдебното производство, чрез „повторно” поставяне в ход на исковото производство, което към датата на подаване на молбата за отмяна не е висящо. Правните последици, които законът свързва с изпълнение на разпоредбата чл. 112, б. к ЗС – посочените функции на вписването, се пораждат от момента на вписването на молбата за отмяна и действат през целия период на висящност на извънинстанционното производство. Преди това такива последици, но във връзка с изпълнение разпоредбата на чл. 114, б. в ЗС, са били настъпили при висящността на исковия процес, до приключване на исковото производство с влязло в сила решение, както и 6 месеца след това в хипотезата на чл. 115, ал. 2 ЗС. Еднаквостта на целите, към които е насочено вписването, като правно действие в исковото производство и извънинстанционното производство, обуславя и еднаквост на правните разрешения, отнасящи се до надлежното движение на двете производства. Затова, въпреки че не засяга изискването за редовност и съдържание на молбата за отмяна, поради спецификата си, неотносима към всички молби за отмяна, изискването по чл. 112, б. к ЗС, като релевантно за оповестяване на процеса спрямо трети лица, има значение за надлежното движение на извънинстанционното производство по Глава 24 ГПК, което се проявява във възникването на основание за връщане на молбата за отмяна при неизпълнение указанията на администриращия съд за вписването й.

Точка №3

3. По въпроса за приложението на отмяната по чл. 303 ГПКчл. 309 ГПК към решенията на окръжния съд, постановени по жалби срещу действията на съдебния изпълнител, е налице противоречива практика, която се е формирала от три становища. Според едното становище, на отмяна по реда на чл. 231 ГПК /отм./ и сл., респ. Глава 24 ГПК подлежат само съдебни актове, които разрешават със сила на пресъдено нещо конкретен материалноправен спор, поради което и доколкото съдебното решение по чл. 332 ГПК /отм./ и сл., респ. чл. 435 ГПК и сл. е постановено в рамките на контролно – отменително производство, в което се разрешава процесуалноправен спор и не се формира сила на пресъдено нещо по материалноправен спор, същото не се включва в предметния обхват на извънинстанционното производство.

Според друго становище, съдебните решения, постановени по жалби срещу действия на съдебния изпълнител, подлежат на отмяна по реда на Глава 24 ГПК, тъй като с тях се формира сила на пресъдено нещо относно процесуалноправен спор, свързан с конкретното обжалвано действие и потестативното право да се иска неговата отмяна.

Застъпено е и трето становище, съгласно което в хипотезата, при която в производството по жалба срещу действие на съдебния изпълнител съдът, разрешавайки процесуалния въпрос, по необходимост се произнася и по самото материално право, решението му придобива значението на акт, с който се разрешава материалноправен спор и поради това може да бъде предмет на отмяната по реда на чл. 303 ГПКчл. 309 ГПК.

По поставения въпрос Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд намира следното:

Отмяната е съдебно производство /процесуален способ/ за защита срещу влезли в сила неправилни съдебни решения, когато неправилността се дължи на изчерпателно изброени в чл. 303, ал. 1 ГПК и чл. 304 ГПК основания. Предметът на молбата по чл. 306, ал. 1 ГПК е съдебен акт /влязло в сила решение/, резултат на приключил спор, който характеризира производството по Глава 24 ГПК като самостоятелно и извънинстанционно, т.е. като процесуален способ, регламентиран извън предвидената в ГПК триинстанционна система за разглеждане на граждански и търговски дела по същество. Както всяко съдебно производство, отмяната е въведена в ГПК с конкретна цел, обуславяща нейната същност – защитата на страните срещу порока на влязлото в сила решение: неправилността на съдебния акт. Целта на отмяната е преодоляване на формираната неправилно сила на пресъдено нещо на съдебния акт, когато този резултат се дължи на изчерпателно изброените в чл. 303, ал. 1 ГПК и чл. 304 ГПК основания, както и възстановяване висящността на исковото производство. С възобновяване на производството се осигурява отстраняване на произтичащия от порока на съдебния акт резултат, чрез преодоляване на визираните в отменителните основания причини, довели до неговата неправилност: фактическата или доказателствена непълнота по делото, престъпните обстоятелства, върху които е основано решението, установени по надлежния ред, постановлението на съд или друго държавно учреждение, впоследствие отменено, неправилното решение, постановено при обективен и субективен идентитет на спора с друг правен спор, нарушаването на правото за защита и правото на справедлив процес. Отмяната цели и преодоляването на необжалваемостта на влязлото в сила решение, но само доколкото необжалваемостта е предпоставка за пораждането на силата на пресъдено нещо, като най – важна последица на съдебното решение. Целта на производството по Глава 24 ГПК- да бъде преустановено действието на силата на пресъдено нещо на съдебното решение, като краен правен резултат и да се възстанови висящността на производството по спора, с който е сезиран съда, определя и приложното поле на отмяната като процесуален способ за защита, допустим по отношение на определен кръг съдебни постановления – влезли в сила решения, ползващи се със сила на пресъдено нещо в трите й основни проявления – правоустановяващо действие, правопотвърждаващо или правоотричащо спорното право, което трансформира спорното правоотношение в безспорно, регулиращо действие, произтичащо от установеното с решението правно положение, задължаващо страните да съобразяват поведението си за в бъдеще със съдебно установеното правно положение /чл. 298, ал. 1 ГПК/ и непререшаемост на спора – чл. 299 ГПК.

Съдебните решения, постановени в производство по жалби срещу действия на съдебен изпълнител, пораждат правна последица, която не покрива съдържанието на силата на пресъдено нещо. Производството по чл. 435 ГПКчл. 438 ГПК е процесуално средство за защита срещу незаконност на принудителното изпълнение и има за предмет незаконосъобразни действия или откази на съдебен изпълнител. Защита по този ред получават лицата, чиито права са засегнати от незаконните действия или откази на съдебен изпълнител – взискателят, длъжникът, присъединените кредитори, участващите в изпълнението лица – наддавач, купувач, трето задължено лице, пазач, трети лица. Производството се образува по жалба на посочените лица, подадена чрез съдебния изпълнител, чието действие или отказ се атакува до окръжния съд по мястото на изпълнението в едноседмичен срок от извършване на действието, ако страната е присъствала при извършването му или ако е била призована, а в останалите случаи – от деня на съобщението, като за третите лица срокът започва да тече от узнаване на действието. Съгласно чл. 437, ал. 1 ГПК, когато жалбата е подадена от страна по изпълнителното дело, разглеждането й се провежда в закрито заседание /освен когато трябва да се изслушат свидетели или вещи лица/, а когато жалбата е подадена от трето лице, се разглежда в открито заседание с призоваване на жалбоподателя и страните по изпълнителното дело. Производството е двустранно, спорно, правораздавателно по характера си /в този смисъл са разрешенията, приети с ТР № 3 от 12.07.2005 г. по т. дело № 3/2005 г. на ОСГКТК на ВКС/, чийто предмет е валидността на извършеното от изпълнителния орган действие или исканото от жалбоподателя негово задължение. Правомощията на окръжния съд са контролно – отменителни и с реализирането им се упражнява контрол за законосъобразност на действието или отказа на изпълнителния орган. Спорът по законосъобразността на действията или отказите на изпълнителния орган по естеството си е различен от спора за наличието на изпълняемо право. Същото решение не се ползва със сила на пресъдено нещо, дори когато има за предмет материалноправни въпроси, които са преюдициални за жалбата. В този случай предмет на спора са действията на съдебния изпълнител, но не и претендираното материално право. Когато материалното право е засегнато от изпълнението, защитата на лицето, което претендира, че е негов носител се осъществява чрез установителен иск, чрез който ищецът може да установи, че имуществото, върху което е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника /чл. 440 ГПК/. Решението по чл. 437 ГПК не се ползва със сила на пресъдено нещо относно изпълняемото право. Съдебният акт има за предмет съответното изпълнително действие, а дори то да засяга секвестируемостта на имота, въпросът за секвестируемостта е въпрос по изпълнението, респективно за правилността на изпълнителното действие и с разрешаването му не се формира сила на пресъдено нещо по материално право. С разглеждането на споровете по чл. 435 ГПК – дали съществува правото да се иска унищожаване на действието, проведено от изпълнителния орган или съответно, дали съществува в тежест на съдебния изпълнител задължение да извърши исканото действие, се разрешава процесуалния въпрос за валидността на процесуалните действия на съдебния изпълнител. Приетото от съда разрешение се отнася единствено до обжалваното конкретно действие или отказ на съдебния изпълнител и не се зачита като правоустановяващо действие по други спорове – то не обвързва съда, разглеждащ деликтния иск на увредения за присъждане на обезщетение от причинено процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение от частен съдебен изпълнител по чл. 45 ЗЗД, а по чл. 49 ЗЗД от държавен съдебен изпълнител. Съдът сезиран с посочените искове подлага на самостоятелна преценка законосъобразността на действията или бездействията на изпълнителния орган, като не е обвързан от съдържанието на съдебното решение по чл. 436 ГПК. Решението на окръжния съд не е в състояние да формира сила на пресъдено нещо по законосъобразността на процесуалната дейност на изпълнителния орган, която да бъде съобразена в спорове, в които се третира същия процесуален въпрос.

Отмяната по Глава 24 ГПК не е способ за отстраняване необжалваемостта на съдебните актове, а способ за преодоляване на силата на пресъдено нещо по предмета на решението, която нейна цел определя и приложното й поле на производство за отмяна на влезли в сила съдебни решения, формиращи сила на пресъдено нещо по правния спор. Тези особености на производството по чл. 303 ГПКчл. 309 ГПК изключват решенията по чл. 436 ГПК от обсега на отмяната.

Неотносимостта на решенията, постановени в производства по чл. 435 ГПКчл. 438 ГПК, към кръга на съдебните актове, подлежащи на извънреден контрол по Глава 24 ГПК произтича и от други особености. С контролните решения по чл. 437 ГПК актовете на съдебния изпълнител се отменят или жалбите се оставят без уважение, като неоснователни. Прилагането на отмяната по чл. 303 ГПКчл. 309 ГПК по отношение на тази категория съдебни актове би мултиплицирало контролните производства, тъй като всяко произнасяне по жалбата срещу акт на съдебния изпълнител би подлежало на извънинстанционен контрол пред ВКС, който ще действа като отменителен орган и в зависимост от резултата на проверката или ще отхвърля искането за отмяна като неоснователно, или ще го уважи. В последния случай отмяната на неправилното решение възстановява висящността на съдебното производство по чл. 435 ГПКчл. 438 ГПК, а неговото приключване с решение на окръжния съд би засегнало конкретно процесуално действие или отказ на съдебния изпълнител към момент, към който отмяната на акта, с оглед сроковете по чл. 305 ГПК, които пролонгират процесуалната възможност за сезиране на касационния съд неограничено във времето, ще погаси правния интерес от реализация на акта на съдебния изпълнител по изпълнително производство, извървяло частично или изцяло своя ход. По този начин упражняването на извънредния способ за контрол върху неправилни решения не би могло да антиципира отпадането на опороченото процесуално действие или отказ на съдебния изпълнител и запълването на изпълнителното производство със законосъобразен акт към момент, към който изпълнителният процес би могъл да осъществи естествено своя по – нататъшен ход. Друга последица от прилагането на отмяната по чл. 303 ГПКчл. 309 ГПК по отношение на разглежданата категория съдебни актове е удвояването на контрола по отношение на акт на съдебния изпълнител, което би довело до неколкократното разрешаване на един и същи въпрос – за законосъобразността на извършеното от съдебния изпълнител процесуално действие или за законосъобразността на отказа на съдебния изпълнител да го извърши.

Горните разрешения по тълкуването на правната уредба налагат и отрицателен отговор на поставения въпрос, а именно, че решенията на окръжен съд, постановени по жалби срещу действията на съдебния изпълнител, не подлежат на отмяна по реда на Глава 24 ГПК.

Точка №4

4. Въпросът за приложимостта на производството по отмяната към влезлите в сила съдебни решения, постановени в производство по спорна съдебна администрация, е получил противоречиви разрешения в съдебната практика. Според едно от вижданията, влезлите в сила съдебни решения, постановени в производства по спорна съдебна администрация, не подлежат на отмяна. Това тълкуване е аргументирано с разясненията в т. 2 от Постановление № 2 от 29.09.1977 г. по гражданско дело № 1/1977 г. на Пленума на Върховния съд на НРБ /ППВС № 2/1977 г./, съгласно които на отмяна подлежат само актовете, които се ползват със сила на пресъдено нещо, т.е. които са задължителни за страните, техните правоприемници и наследници и по които спорните въпроси не могат да бъдат пререшавани.

Обратното становище е, че съдебните актове от посочената категория подлежат на отмяна, тъй като въпросите, предмет на разглеждане, могат да бъдат пререшавани само при наличието на нови факти.

По поставения въпрос Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд намира за правилно първото виждане.

Актовете от разглежданата категория са решения, постановявани при упражняване от съда правомощия на съдебна администрация. Предмет на тези актове е промяната на граждански правоотношения, съгласно установени от закона критерии и интереси. Решенията, с които се администрират граждански правоотношения, се характеризират с отменимостта или изменимостта на постановения правен резултат, въз основа на нови обстоятелства – факти с правно значение, преценявани от съда по целесъобразност. Въпросните решения са обжалваеми и за да влязат в сила трябва да са налице предвидените в закона предпоставки. Необжалваемостта, като правен ефект, настъпва от различни моменти, очертани с разпоредбата на чл. 296 ГПК. С изключение на хипотезата по чл. 296, т. 1 ГПК /решения, които не подлежат на обжалване/, във всички останали случаи /чл. 296, т. 2 ГПК и чл. 296, т. 3 ГПК/ необжалваемостта е следствие от определени юридически факти – изтичане на законен срок и процесуално бездействие на заинтересованата страна, легитимирана да обжалва решението, оттегляне или отказ от жалбата, неуважаване на подадената въззивна жалба и т.н. Влизането в сила на въпросната категория решения не поражда последиците на силата на пресъдено нещо. Те могат да бъдат отменени или изменени при възникването на нови обстоятелства, чиято релевантност съдът преценява по целесъобразност. Тяхната обжалваемост не ги прави идентични, нито близки по правен ефект с решенията, които се ползват със силата на пресъдено нещо.

Разглежданият вид решения не са годни да породят сила на пресъдено нещо. Те нямат за предмет субективно право, по отношение на което възниква силата на пресъдено нещо. С тях не се разрешава материалноправен спор относно съществуването на такова право, чрез правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо /СПН/ в аспектите на нейното проявление – право потвърждаващоили правоотричащо действие към момента на приключване на устните състезания. Същите актове не разрешават и процесуалноправни въпроси, напр. за нищожността на съдебно решение или за неговата недопустимост. Решенията, постановени в производства по спорна съдебна администрация, имат за предмет промяна на граждански правоотношения на страните /напр. промяна на ползването на съсобствен недвижим имот, промяна на упражняването на родителските права по отношение на малолетните и непълнолетни деца, на тяхното местоживеене, както и на режима на личните отношения между родители и деца и др./, която обаче не произтича от упражняване на конкретно право, регламентирано от закона, а от разрешението, което съдът дава, за да уреди тези правоотношения, съгласно очертани от закона критерии и интереси въз основа на факти, преценявани по целесъобразност. Тези въпроси не са от естество да формират предмет, годен да породи сила на пресъдено нещо.

Становището, застъпено в съдебната практика, че тези актове подлежат на отмяна по реда на Глава 24 ГПК, тъй като могат да бъдат изменяни или отменяни единствено при наличието на нови факти, с изключение на хипотезата на новооткрити факти, не може да бъде споделено. Същите актове могат да се изменят или отменят въз основа на факти, съществували по време на висящността на процеса, за които страните не са знаели, поради което и не са ги въвели в съдебното производство. Преценката на тяхното значение за промяната на гражданското правоотношение се прави към момента на приключване на устните състезания, но за реализиране на правната промяна е без значение дали те са новонастъпили или новооткрити. От значение е, дали съответните обстоятелства оказват влияние върху преценката на съда. Изменението на постановения от тези решения правен резултат въз основа на нови обстоятелства, включително новооткрити, ги отличава от решенията, които се ползват със сила на пресъдено нещо. При последните съществуването на правото се установява към определен, минал момент – към момента на приключване на устните състезания, след който правото не може да се оспорва въз основа на обстоятелства, настъпили преди приключване на устните състезания. При решенията, постановени в производства за спорна съдебна администрация, промяната на правното положение може да се реализира въз основа на факти, съществували към момента на постановяване на съдебния акт, но останали неизвестни за страната, респективно и за съда, тъй като не са били процесуално въведени и са останали извън неговата преценка. Затова при разглежданата категория решения не може да се прояви и преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Постановеното решение може да бъде изменено или отменено въз основа на новооткрити или нововъзникнали факти по искане на страната. Поради това отмяната му по реда на Глава 24 от ГПК няма да бъде необходима, тъй като съществува друг процесуален способ за защита – предявяване на искане за промяна на съществуващото правно положение въз основа на новооткрити или нововъзникнали факти, имащи правно значение за преценката на съда по целесъобразност.

Становището, че прилагането на производството по чл. 303 ГПКчл. 309 ГПК по отношение на този вид съдебни актове е обусловено от необходимостта да се отменят решенията, които са неправилни и с които спорът е разрешен в нарушение на закона, не може да бъде споделено. Друг път за защита срещу неправилни решения е предвиден по реда на обжалването. Освен това извънредният способ за контрол по реда на отмяната не може да бъде проведен по отношение на съдебни актове, които не влизат в обсега на неговото приложение и които постановяват правен резултат, който може да бъде променен, включително въз основа на новооткрити обстоятелства, чрез тяхното разглеждане в ново производство.

Изложеното налага извод за неприложимост на производството по Глава 24 ГПК към разглежданата категория съдебни актове, поради негодността им да породят СПН и възможността да бъдат изменяни или отменяни при наличието на предпоставки за това.

Точка №5

5. По въпроса, кога е налице идентичност в предмета на влезлите в сила съдебни решения като основание за отмяна на неправилното решение по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК във връзка с чл. 307, ал. 4 ГПК, съдебната практика е непоследователна, поради застъпването на различни виждания относно обективния идентитет на силата на пресъдено нещо на влезлите в сила съдебни решения по отношение на фактическия състав на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Застъпени са няколко различни виждания.

Според едното от тях, основание за отмяна е налице единствено при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните на влезлите в сила решения, които си противоречат. Основанието възниква, когато има тъждество между делата по отношение на въведените с исковата молба страни, основание и петитум. Съгласно разрешенията, приети в посоченото становище, противоречието трябва да произтича от самите решения, а не от мотивите към тях. Отрича се възможността да се иска отмяна по реда на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК при противоречие по преюдициален въпрос, формирано в мотивите на постановеното преди решението, чиято отмяна се иска влязло в сила решение. Аргументът е, че обсъждането на преюдициален въпрос в мотивите на съдебното решение не прави приетите правни разрешения част от предмета на делото, по което е постановено решението, отмяната на което се претендира.

Другото виждане е, че разглежданото основание по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните на влезлите в сила решения, които си противоречат, но и когато са разрешени по различен начин спорове по идентични преюдициални правоотношения, намерили отражение в диспозитивите на двете решения, по едното от които произнасянето по преюдициалното правоотношение имплицитно се включва в предмета на делото.

Третото виждане е, че противоречиво разрешаване на преюдициални за изхода на спора правни въпроси във влезли в сила съдебни решения, между едни и същи страни, не обуславя наличието на основание за отмяна по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, след като са постановени по различни искове.

По поставения въпрос Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд намира следното:

Налице е фактическият състав на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата. Противоречие между две съдебни решения има тогава, когато те се отнасят до един и същи спорен предмет, но го установяват различно, като различието е в диспозитивите относносъществуването или несъществуването на субективното гражданско право. В този случай е налице тъждество в предмета на двете дела, който чрез решенията става и техен предмет. Законът изисква противоречие между решенията, т.е. между диспозитивите на съдебните актове, а не между мотивите на двете решения. Разглежданият фактически състав е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правните въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Основанието на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК ще е налице, когато разрешаването на спора по единия иск – обусловената претенция имплицитно съдържа в себе си произнасянето по другия иск – обуславящата претенция и разрешенията по обуславящия спор си противоречат. За да възникнат предпоставките по разпоредбата, трябва да е налице съвпадение между страните, както и да съществува обективно тъждество на производствата, но за разлика от хипотезата, при която обективното тъждество на производствата е резултат от еднаквите спорни предмети, в разглеждания случай обективният идентитет не се изразява в еднакъв предмет на делата, те имат различни спорни предмети, но предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело. Въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възниква съотношение по силата, на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив. Разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по постановеното преди него /преди решението, чиято отмяна се иска/ влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение, което му противоречи. Предметите на двете решения са в съотношение, при което правото по обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последица от предмета на решението по обуславящия иск.

Точка №6

6. В съдебната практика нееднозначно се разрешава въпроса, кои влезли в сила преграждащи определения подлежат на отмяна по реда на Глава 24 ГПК. Формирани са различни виждания по този въпрос относно най – голямата група преграждащи определения – прекратителните определения, но като се има предвид, че останалите преграждащи определения имат сходни правни последици като прекратителните определения, е наложително правните разрешения да бъдат идентични за цялата категория преграждащи определения. Противоречието в практиката относно поставения въпрос е възникнало от двете становища по неговото разрешаване. Според едното виждане, уреденият в чл. 303 ГПКчл. 309 ГПК извънреден способ за извънинстанционен контрол за защита срещу неправилни решения намира приложение единствено по отношение на влезли в сила съдебни решения или други съдебни актове, с които се разрешава правен спор със сила на пресъдено нещо, но не и по отношение на определения за прекратяване на производството. Посоченото виждане е обосновано със систематичното място на производството за отмяна, като извънреден способ за защита срещу неправилни решения, постановени в исковото производство, както и с изричното посочване от законодателя на вида съдебни постановления в чл. 303, ал. 1 ГПК, подлежащи на извънинстанционен контрол, а именно решенията. Аргументът е, че законодателят е имал предвид тази категория съдебни актове за очертаващи предмета на извънинстанционното производство. Допълнителен аргумент е този, че при създаването на уредбата е взета под внимание спецификата на съдебните актове, които се постановяват в исковото производство и са въведени в предмета на извънредния способ по Глава 24 ГПК, които имат конкретни правни последици, проявяващи се чрез силата на пресъдено нещо.

Според другото становище, процесуалноправният институт на отмяната намира приложение и по отношение на влезли в сила определения за прекратяване на производството. Това становище е обосновано с виждането, че макар и да не разрешават материалноправен спор със сила на пресъдено нещо, посочените определения имат сходни правни последици с тези на влязлото в сила решение, а и не съществува друг път за защита срещу допусната незаконосъобразност при постановяването им.

По поставения въпрос Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд намира следното:

Преграждащите определения, с изключение на определенията за прекратяване на производството поради отказ от иск, не се включват в предмета на влезлите в сила съдебни актове, които подлежат на отмяна по реда на Глава 24 ГПК. Предметният обхват на разглежданата категория съдебни актове е очертан в т. 5 от ТР № 1/17.07.2001 г. по т. гр. дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, чиито разрешения запазват актуалността си и при действието на ГПК – 2007 г. Съгласно приетите от ОСГК разрешения, преграждащи развитието на производството определения са визираните в чл. 185 ГПК /отм./ – 1952 г. Правилото отпадна с приемането на сега действащия ГПК, в който тази група определения, притежаващи обща характеристика, е изброена сред определенията на съда, срещу които могат да бъдат подавани частни жалби – чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. Преграждащите определения се обособяват в определения за прекратяване, спиране и отказ за възобновяване на спряно производство.

Прекратителни определения в първоинстанционното исково производство са постановените във връзка с недопустимост на производството поради липса или ненадлежно упражняване на правото на иск. Противоречието в съдебната практика относно принадлежността на актове на съда към отмяната по Глава 24 ГПК засяга именно тази най-голяма група преграждащи определения. Те са посочени при изброяването на преграждащите определения в т. 5 от цитираното ТР на ОСГК на ВКС, което запазва своето значение и при действащия ГПК, като се имат предвид и разрешенията в ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които извън категорията на преграждащите определения са определението, с което първоинстанционният съд е отказал да приеме за съвместно разглеждане в същото производство инцидентен установителен иск /т. 7 а/ от ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГКТК на ВКС, определението на въззивния съд, с което е потвърдено първоинстанционно определение за отказа да се конституира трето лице – помагач, определението на въззивния съд, с което се потвърждава определение на първоинстанционния съд, с което е оставен без уважение отвод за неподведомственост, респ. за неподсъдност, определението по чл. 122 ГПК, постановено по спор за подсъдност между съдилищата /т. 9 а/, в/ , втори и трети абзац от диспозитива на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГКТК на ВКС. Останалите актове, изброени в т.т. 7 и 9 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС са преграждащи. Определението за спиране на делото, определението, с което се отказва възобновяване на спряното производството по него, потвърждаващите ги определения, с оглед временното преграждане развитието на делото са преграждащи.

Разглежданата категория съдебни актове се характерезира със стабилитет на правните последици, а именно неоттегляемост по смисъла на чл. 253 ГПК – актовете след влизането им в сила не могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил, вследствие изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск. По прекратителните определения, след влизането им в сила, спорът за процесуалната недопустимост на съдебното производство не може да бъде пререшаван. Прекратителните определения, с изключение на тези по чл. 233 ГПК, имат и друг процесуалноправен резултат, който ги отличава от решенията като вид съдебни постановления. С влизането им в сила не се погасява правото на ищеца да получи търсената с иска защита. При прекратителните определения последният отново може да заяви с иск същото спорното право. Повторното предявяване на иска е нов юридически факт, с осъществяването на който се поражда процесуално правоотношение, което не е идентично със старото. С провеждане на проверката за допустимост на производството съдът не повтаря предходната проверка за процесуална допустимост, в резултат на която е било постановено предходното определение за прекратяване на съдебното производство, а отново реализира служебно контрола за липсата на положителни или наличието на отрицателни процесуални предпоставки за допустимост на производството.

При определенията за спиране на производството или определенията, с които се отказва да бъде възобновено спряното производство, временно се преустановява развитието на съдебното производство. След отпадане на основанието за спиране делото продължава своя ход – чл. 230 ГПК. При тази категория определения не се погасява правото на ищеца да получи търсената с иска защита, тъй като преустановяване движението на съдопроизводството е временно. Производството в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 1 ГПК, при неизпълнението на задължението по чл. 231, ал. 1 ГПК от страните по делото и в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК, при неизпълнение на задължението по чл. 230, ал. 2 ГПК от ищеца се прекратява. Настъпват посочените по – горе правни последици, характерни за прекратителните определения, които не лишават ищеца от правото да предяви повторно същия иск. В тази хипотеза важат разрешенията, отнасящи се до прекратителните определения.

Изложените особености на определенията за прекратяване на съдебното производство и другите преграждащи определения налагат извод, че като вид съдебни постановления същите нямат характеристиките на съдебните решения, които законодателят е имал предвид като конкретна категория съдебни актове, по отношение на които следва да бъде осигурена процесуалноправна защита, чрез извънреден способ за съдебен контрол на изчерпателно изброени и ограничено лимитирани фактически състави.

В подкрепа на това разрешение се налага и друго съображение, произтичащо от граматическото тълкуване на правната уредба, а именно обстоятелството, че прекратителните определения не са посочени изрично като съдебни актове, подлежащи на отмяна. При регламентиране на различните съдебни производства законодателят определя вида на съдебното постановление, за което те се отнасят: в Глава осемнадесета, Раздел І- относно исковото производство, Глава двадесета- относно въззивното производство, както и в Глава двадесет и втора- относно касационното производство, чл. 290 ГПКчл. 295 ГПК, това са решенията. В Глава осемнадесета, Раздел ІV – относно производствата, с които съдът се произнася по въпроси, с които не се решава спорът по същество, Глава двадесета и втора, чл. 288 ГПК по производствата по допускане на касационното обжалване, означените от законодателя съдебни актове са определения. В Глава двадесет и четвърта ГПК като предмет на производството за отмяна изрично са посочени решенията. Налице е един и същи нормативен подход на законодателя при очертаване предмета на съдебното производство – да означава съдебното постановление, за което се отнася съответното производство, чрез посочване на неговия вид – определение, разпореждане или решение. Налага се извода, че този подход определя и вида на съдебните актове, които подлежат на отмяна – решенията или съдебни актове със същите процесуалноправни характеристики.

Неотносимостта на посочените определения към съдебните актове, които подлежат на отмяна, не може да се обоснове и с аргумент за липсата на друго процесуално средство за защита. Производството по чл. 303 ГПКчл. 309 ГПК е извъниинстанционно производство за контрол по отношение на неправилни съдебни решения. Извънредният характер на производството произтича от относимостта му единствено към влезли в сила решения, както и от необходимостта за защита срещу тяхната неправилност в ограничен брой случай, изчерпателно изброени и лимитативно въведени. Този характер на производството обуславя приложимостта му не към всички актове на съдилищата, а само към определена категория съдебни актове – решения, ползващи се със силата на пресъдено нещо и определения, имащи техните правните последици, към които единствено могат да се отнесат и предвидените основания за отмяна по чл. 303 ГПК и чл. 304 ГПК. Като извънредно процесуално средство за съдебен контрол на неправилни решения, ползващи се със сила на пресъдено нещо, отмяната не може да се приложи по отношение на други съдебни актове, за които след изчерпване на редовния процесуален ред не съществува друг път за защита, именно поради ограничения обхват на съдебните актове, подлежащи на извънинстанционен съдебен контрол и произтичащия от него ограничен кръг на основанията /фактическите състави/, предвидени от законодателя като причини за отмяна на влезлите в сила решения и възобновяване на производствата по тях.

Различни в сравнение с останалите преграждащи определения са характеристиките на определението за прекратяване на делото поради отказ от иска, които обуславят относимостта му към съдебните актове, подлежащи на отмяна по Глава 24 ГПК. Отказите от процесуални права са изявления на страната, отправени до съда, че не поддържат занапред исканията си. Отказът от иска е също така волеизявление, отправено до съда, с което ищецът заявява, че не поддържа занапред иска си. С така направеното волеизявление ищецът се отказва от търсената искова защита, което има за правна последица окончателно загубване на възможността претенцията да бъде отново предявена. Спрямо съда възниква като правната последица десезирането му със спора. Тези особености на отказа от иска определят характеристиката му на процесуално действие. В този смисъл реализирането му не съставлява отказ от материално право, т.е. с осъществяването му страната не формира материалноправен отказ от претендирано материално право.

Като едностранно процесуално действие, свързано с процесуалноправни последици, отказът от иска трябва да отговаря на определени изисквания, за да бъде валиден, а именно да бъде предприет от ищеца като носител на свое право или от процесуален субституент в хипотезата на чл. 26, ал. 2 ГПК, при извършване от пълномощник да е налице изрично пълномощно, а от законен представител- отказът следва да бъде одобрен от съда, съответно при предявяването му от необходими другари да е налице съгласието на всеки от тях. Отказът от иска може да бъде направен устно в съдебно заседание или писмено извън съдебно заседание, като съгласието на ответника не е необходимо, а освен това може да бъде проведен по всяко време на висящността на делото.

Последиците на отказа от иска следват от неговата същност на изявление на ищеца, отправено до съда, с което заявява, че не поддържа иска си. Тези последици са специфични. При отказ от иска съдът не постановява решение за отхвърляне на иска като неоснователен, а прекратява делото. В този смисъл са разпоредбите на чл. 228, ал. 2 ГПК по повод заменянето на ответника без негово съгласие с нов ответник и чл. 233 ГПК във връзка с извършване на отказа пред въззивната или касационна инстанция. В правната теория волеизявлението на ищеца по чл. 233 ГПК се обяснява като негово твърдение за неоснователност на иска /че твърдяното право не съществува или че оспорваното с исковата молба право съществува – последната хипотеза засяга единствено отрицателния установителен иск/, както и като изявление за изоставяне на търсената искова защита, респективно желание на ищеца съдът да се десезира от разглеждане на правния спор. Застъпено е в доктрината виждането, че законодателят удовлетворява интереса и на двете страни окончателно да се преустанови спора между тях, като към волеизявлението на ищеца за отказ от иска прикрепва правния ефект на силата на пресъдено нещо със съдържанието, което тя има по отношение на съдебното решение, с което се разрешава материалноправен спор. Като аргумент в подкрепа на това разбиране в теорията се сочи разпоредбата на закона, която предвижда, че след като се откаже от спорното право ищецът не може да предяви отново същия иск, както и че обжалваното решение се обезсилва, когато отказът е направен пред въззивната или касационната инстанция, т.е. процесът е станал недопустим, съответно недопустимо е станало постановяването на решение по съществото на спора. Без помощта на решение, сам по себе си, отказът поражда сила на пресъдено нещо. Разпоредбата на чл. 233 ГПК не регламентира силата на пресъдено нещо като правна последица на отказа от иска, а посочва една от последиците й – непререшаемост на правния спор /арг. чл. 233, изр. второ ГПК/. Силата на пресъдено нещо се прикрепва към волеизявлението, с което ищецът се отказва от иска.

Субективните предели на силата на пресъдено нещо, при валидно направен отказ от иска, са ограничени само между страните по делото и техните правоприемници, без да засяга лицата, спрямо които се разпростира силата на пресъдено нещо на решението – третите лица /при необходимо другарство, при искове за гражданско състояние, правоприемство или акцесорност, поръчителство, отговорност по чл. 49 ЗЗД, процесуална субституция – чл. 26, ал. 2 ГПК и др./.

В заключение може да се обобщи, че не подлежат на отмяна по чл. 307 ГПК определенията, преграждащи по – нататъшното развитие на делото, с изключение на определението за прекратяване на делото поради отказ от иска.

Точка №7

7. По въпроса относно началния момент на срока за подаване на молба за отмяна на влязло в сила въззивно решение по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, в хипотезата, при която подадената от молителя касационна жалба е била върната с влязло в сила разпореждане /определение/, е налице противоречива практика на състави на ВКС.

Според едното становище, началният момент на срока за подаване на молба за отмяна на влязло в сила въззивно решение по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, в хипотезата, при която подадената от молителя касационна жалба е била върната с влязло в сила разпореждане /определение/, започва да тече от влизане в сила на въззивното решение, с потвърждаване на разпореждането за връщане на подадената срещу него касационна жалба.

Според другото становище, срокът за отмяна тече от узнаване на въззивното решение, тъй като връщането на касационната жалба по реда на чл. 286, ал. 1, т. 2 ГПК има обратно действие, по аргумент за противното от чл. 296, т. 2 ГПК.

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд приема следното:

Когато съдебният акт е окончателен /не подлежи на обжалване/, той влиза в сила от момента на обявяването му. Това става чрез вписване в срочната книга на съда след произнасянето, изготвянето на мотивите и подписването им от членовете на състава или чрез прочитането му в съдебно заседание след приключване на устните прения. Следователно, дори и да е подадена касационна жалба срещу въззивно решение, което е изключено от касационен контрол, тази жалба не поражда суспензивен ефект. То влиза в сила – чл. 296, т. 1 ГПК.

Ако решението подлежи на следващ редовен инстанционен контрол /въззивно или касационно обжалване/, но жалба не бъде подадена в срок, то влиза в сила в момента, в който е изтекъл определения в закона срок за обжалване. Това означава, че ако жалбата бъде подадена след изтичане на преклузивния срок, тя се явява недопустима и подлежи на връщане. Доколкото в подобна хипотеза жалбата не поражда суспензивен ефект /не е пречка решението да влезе в сила/, то и последващото производство по повод обжалване на съдебния акт, с който жалбата се връща, няма отношение към момента, в който решението по същество е влязло в сила – чл. 296, т. 2, предл. първо ГПК.

Когато съдебното решение е обжалваемо и жалбата срещу него е подадена в срок, тя поражда своя суспензивен ефект. Възможно е тази жалба да бъде оттеглена. Тогава, едва след влизане в сила на определението, с което тя се връща, съответно образуваното по нея производство бъде прекратено, ще влезе в сила и решението /арг. чл. 296, т. 2, предл. второ ГПК/. По същия начин се определя и момента на влизане в сила на решението, когато подадената срещу него жалба е нередовна и в срок указанията за поправянето й не бъдат изпълнени. Тук, за разлика от чл. 296, т. 2, предл. първо ГПК, жалбата е в срок, следователно е породила суспензивен ефект /пречка е решението да влезе в сила/ . Недостатъците й обаче не позволяват да се прояви деволутивният ефект /пренасяне на делото пред съда по жалбата/. Затова, ако те не бъдат изправени, решението ще влезе в сила от момента, в който влезе в сила актът по чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК, съответно чл. 286, ал. 1, т. 2 ГПК. Едва тогава, отпада суспензивният ефект на подадената жалба.

Тези правни разрешения обуславят и отговора на поставения въпрос в смисъл, че началният момент на срока за подаване на молба за отмяна на влязло в сила въззивно решение по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, в разглежданата хипотезата, е моментът, в който страната е узнала за въззивното решение или от датата на влизане в сила на въззивното решение, когато узнаването го предхожда, ако касационната жалба е била просрочена. В останалите случаи началният момент е деня, в който е обявен съдебният акт за потвърждаване на разпореждането /определението/ за връщане на подадената срещу него касационна жалба.

Точка №8

8. По въпроса е налице противоречива съдебна практика на състави на ВКС.

Според едното становище, с изтичане на едногодишния срок по чл. 232, ал. 1 ГПК /отм./ се преклудира правото да се иска отмяна на влязлото в сила съдебно решение, тъй като тримесечният срок за подаване на молбата за отмяна важи само в рамките на този пределен едногодишен срок, след изтичането на който се погасява процесуалното право на страната да иска отмяна, при което новият процесуален закон не допуска възможност да се иска отмяна на окончателния съдебен акт

Според другото становище, молбата за отмяна, подадена при действието на ГПК, в сила от 1.03.2008г., е допустима, ако е спазен тримесечният срок по чл. 305 ГПК, считано от датата на узнаване на решението, чиято отмяна се иска, без да е от значение, дали е изтекъл пределният едногодишен срок по чл. 232, ал. 1 ГПК /отм./

Общото събрание на Гражданска и Търговската колегии приемат за правилно първото становище.

Правото да се иска отмяна на влязло в сила съдебно решение е ограничено със срок, който е преклузивен.

Нормите, които уреждат юридическите факти, съдържанието и последиците на отмяната, са процесуални норми. Характерното за процесуалните норми е незабавното им действие. Незабавното действие се изразява в прилагането на новите процесуални норми не само в бъдещи производства за защита на материални права, но и по висящите производства, образувани при действието на стария процесуален закон, освен ако със закона не е изключено незабавното им действие. Така с пар. 2, т. 12 ПЗР ГПК / ДВ бр. 50 от 2008г. / незабавното действие на ГПК беше изключено по отношение на образуваните заварени производства за отмяна.

За образуваните производства по молби за отмяна на влезли в сила решения при действието на ГПК, в сила от 1.03.2008г., намират приложение сроковете по