Тълкувателно решение № 59/1974 от 03.06.1974 г.

138 Shares

Анотация

Въпрос

Относно възможността причинителят на щетата да противопостави възражение за виновно съпричиняване на щетата и от други лица при суброгирането в изпълнителния процес по чл. 326, ал. 1 ГПК /отм./ на лицето, отговарящо за неговите действия съгласно чл. 49 ЗЗД.

Отговор

Възложителят на работата, който по силата на чл. 49 ЗЗД и чл. 53 ЗЗД е осъден солидарно с прекия причинител да заплати обезщетение за вреди от непозволено увреждане и издължи в изпълнителното производство цялото солидарно задължение, може да иска в същото изпълнително производство изпълнение срещу неплатилия задължението солидарен съдлъжник възоснова на издадения в полза на първоначалния взискател изпълнителен лист, като установи плащането с писмени доказателства. В този случай той няма правен интерес от предявяване на иск на общо основание срещу прекия причинител на вредите.

Прекият причинител на вредите разполага с отрицателен установителен иск за установяване, че той не дължи заплащането на цялото обезщетение, тъй като и други лица, за които възложителят на работата също носи отговорност по чл. 49 ЗЗД, са виновни съпричинители на увреждането. Като обезпечение на този иск може да се иска спиране на изпълнението.

Въпросът за възможностите да се предявяват възражения в този случай е разрешен с т. 14 от постановление № 7/1959 г. на Пленума на Върховния съд.


Въпрос

Министърът на правосъдието е внесъл предложение за издаване на тълкувателно решение относно възможността причинителят на щетата да противопостави възражение за виновно съпричиняване на щетата и от други лица при суброгирането в изпълнителния процес по чл. 326, ал. 1 ГПК /отм./ на лицето, отговарящо за неговите действия съгласно чл. 49 ЗЗД.

Мотиви

Върховният съд, ОСГК, за да се произнесе, съобрази:

Точка №1

1. Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа – чл. 49 ЗЗД,.

Увреденият може да иска заплащането на обезщетение както от прекия причинител, така и от отговорното за действията му лице. Прекият причинител и възложителят на работата носят солидарна отговорност спрямо увредения. Въз основа на осъдителното решение се издава в полза на последния изпълнителен лист, по който причинителят на вредата и възложителят на работата са солидарни съдлъжници, а увреденият – взискател. По силата на чл. 122, ал. 1 ЗЗД взискателят може да иска изпълнение на цялото задължение само от възложителя на работата и да събере целия дълг от него. В този случай заплатилият цялото солидарно задължение възложител на работата може, като установи пред съдебния изпълнител с писмени доказателства плащането, да иска изпълнение въз основа на издадения в полза на първоначалния взискател изпълнителен лист срещу неплатилия задължението пряк причинител на вредата – чл. 326, ал. 1 ГПК /отм./. По този начин в самото изпълнително производство, образувано първоначално срещу двамата солидарни съдлъжници, се осъществява правото по чл. 54 ЗЗД на възложителя на работата, който е заплатил обезщетение за вредите, причинени от лицето, за което той отговаря.

При това положение възложителят на работата няма правен интерес от предявяване на осъдителен иск по чл. 54 ЗЗД, какъвто интерес е налице, когато увреденият е предявил иска си само срещу възложителя на работата за действията на лицето, за което той отговаря, но не и срещу последното. В този случай предявяването на осъдителния иск има за цел издаването на осъдително решение от съд и получаването въз основа на него на изпълнителен лист.

Когато обаче прекият причинител на увреждането и възложителят на работата са солидарно осъдени и само последният като солидарен съдлъжник заплати целия дълг, той съгласно чл. 326, ал. 1 ГПК /отм./ разполага вече с право на принудително изпълнение: по силата на закона заплатилият задължението се трансформира във взискателпо отношение на незаплатилия. Затова не може да се признае наличието на правен интерес от водене на иск на общо основание за осъществяване на регресното право по чл. 54 ЗЗД. Това е така, независимо от обстоятелството дали в процеса, в който причинителят на вредата и отговорното за действията му лице са били солидарни ответници, първият е правел или не възражения за наличието на виновно съпричиняване на увреждането от страна на други лица, за действията на които същият възложител на работата носи отговорност по чл. 49 ЗЗД.

Точка №2

2. След като платилият цялото задължение солидарен съдлъжник поиска изпълнение въз основа на издадения в полза на увредения изпълнителен лист, като удостовери плащането с писмени доказателства, неплатилият задължението пряк причинител може да възразява за това, че той не следва да заплати на възложителя на работата цялото издължено от него на увредения обезщетение, защото увреждането е причинено и от други лица, за действията на които същият възложител на работата носи отговорност.

Тези възражения следва да се направят чрез предявяване на отрицателен установителен иск. Предмет на този иск е установяване наличието на виновно съпричиняване на увреждането и от посочените други лица, а искането се състои в признаване, че не се дължи на възложителя на работата заплатеното от него обезщетение в пълен размер. При предявяване на този иск в течение на производството ищецът може да иска от съда, пред който той е предявен, да допусне обезпечение на иска чрез надлежни обезпечителни мерки, включително и чрез спиране на насоченото срещу него по реда на чл. 326, ал. 1 ГПК /отм./ изпълнение.

Точка №3

3. Въпросът за възможностите да се предявяват възражения в този случай е идентичен със случая, когато срещу прекия причинител на вредите е предявен от възложителя на работата иск по чл. 54 ЗЗД и е разрешен с т. 14 от Постановление N: 7/1959 г. на Пленума на Върховния съд.


Свързани съдебни актове

Постановление № 7/59 от 30.12.1959 г. Докладчик: Върховен съд на РБ По някои въпроси за отговорността при непозволено увреждане.

Цитирани норми

138 Shares
Avatar
Соломон Розанис е роден е на 9 ноември 1919 г. в Русе, потомък е на евреи-сефаради, с родословие от испанското селище Кастелви де Розанес, в близост до Барселона. Той е най-малкият от 4 деца, единствен остава в България след изселването на семейството му в Израел в началото на 1950-те години. През 1938 г. се записва като студент по право в Софийския университет, а се дипломира едва в 1945 г., тъй като следването му съвпада с репресиите срещу евреите. Съдийската си практика започва в Русенския окръжен съд, на който става председател през 1960 г. От 1966 до 1992 г. е върховен съдия по граждански дела във Върховния съд на Република България. Почива на 5 август 2004 г.