Тълкувателно решение № 1 / 2000 г. от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г.

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпроси

По въпроси на въззивното производство по граждански дела съгласно ГПК /отм./


Председателят на Върховния касационен съд на основание чл. 88 ЗСВ /отм./ (Закона за съдебната власт) и чл. 90, ал. 1, т. 3 ЗСВ /отм./  е направил предложение до Общото събрание на гражданската колегия да постанови тълкувателно решение по следните спорни въпроси на въззивното производство (ДВ, бр. 124 от 1997 г. и ДВ, бр. 64 от 1999 г.):

Въпроси

1. Апелативният или касационният съд трябва да се произнесе по частната жалба срещу разпореждането или определението на окръжен съд за връщане на въззивна жалба против първоинстанционно решение на районен съд.

2. Другарят, който обжалва решението, трябва ли да представи препис от жалбата не само за противната страна, но и за своите другари, които не са обжалвали решението и не желаят да се присъединят към неговото оплакване.

3. Приложимо ли е изключението на чл. 41, ал. 6 ГПК /отм./ в случаите, при които на страните е съобщено от първата инстанция за разглеждането на делото от въззивния съд.

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

4. Трябва ли да бъде оставена без движение и, ако не са отстранени нередовностите, да бъде върната въззивна жалба, защото въззивникът не е посочил в какво се състои порочността на обжалваното решение – чл. 198, б. в ГПК /отм./.

5. Как трябва да се постъпи при същите условия по отношение на въззивна жалба, в която се твърди, че решението е неправилно, тъй като събраните при постановяването му доказателства са непълни, но въпреки това в нея не се сочат новите доказателства или ако са посочени, не са представени писмените доказателства – чл. 198, б. д ГПК /отм./ и чл. 199, ал. 2 ГПК /отм./.

6. Допустими ли са в качеството им на „нови доказателства“ по смисъла на чл. 205, ал. 1 ГПК /отм./ и тези, които поради небрежност на страната не са били допуснати и обсъдени от първоинстанционния съд. Допустими ли са в качеството на нови доказателства неразпитани пред първата инстанция свидетели, които подкрепят вече установени пред нея обстоятелства, и ако са допустими, при какви условия. Допустимо ли е за първи път пред въззивния съд да бъдат правени евентуални възражения за прихващане, задържане, погасителна и придобивка давност.

7. Може ли извън разпоредителното и първото заседание да бъдат представени нови доказателства, независимо че страната не е била в обективна невъзможност да ги представи.

8. Приложима ли е санкцията на чл. 65 ГПК /отм./, когато въззивната инстанция е отменила решението, защото се е позовала на нови доказателства, които, без да е налице извинителна за страната причина, не са представени пред първата инстанция.
Трябва ли съдът да приложи същата санкция, ако съдията в първата инстанция не е изпълнил задължението си да направи задължителен доклад и не е отделил спорното от безспорното – чл. 108, ал. 1 ГПК /отм./ и чл. 109, ал. 4 ГПК /отм./.

9. В доктрината и съдебната практика е легализирано становището, че въззивният съд е „втора първа инстанция“. То поражда спор допустими ли са пред него онези процесуални действия, които преди въвеждането на триинстанционното производство бяха допустими единствено при първоначалното разглеждане на делото:
– изменение на иска чрез промяна на основанието или петитума, или страната – чл. 116 ГПК /отм./ и чл. 117 ГПК /отм./. Във връзка със спецификата на брачния процес приложима ли е разпоредбата на чл. 260, ал. 1 ГПК /отм./ във въззивното производство;
– предявяването на инцидентен установителен иск – чл. 118 ГПК /отм./;
– встъпване или привличане на приобретателя на спорното право в качеството му на трето лице – чл. 121, ал. 2 ГПК /отм./;
– допустимо ли е съединяването на няколко висящи дела за издаване на общо решение – чл. 123 ГПК /отм./;
– встъпване на трети лица при условията па чл. 174 ГПК /отм./ и чл. 175 ГПК /отм./;
– встъпване на страна, която твърди, че има самостоятелни права върху предмета на спора – чл. 181 ГПК /отм./.

10. Може ли въззивният съд по свой почин да допуска оглед, освидетелстване и да назначава експертиза независимо от позицията на страната, за да извърши проверка на представени от нея доказателства, за изясняването на които се налага непосредствено им възприятие или специални знания;

11. Допустими ли са при условията на чл. 218з, ал. 3 ГПК /отм./ като доказателства и свидетелски показания за новооткрити обстоятелства.

12. Могат ли страните за първи път да ползват нови защитни правни средства и при какви предпоставки, с оглед на ограничението по чл. 218з, ал. 3 ГПК /отм./ за допустимост, след като те не са направени при първоначалното разглеждане на спора от въззивната инстанция.

13. Допустимо ли е при кумулативно обективно съединение на искове, единият от които е обуславящ, а другият обусловен, при условие че страната е обжалвала решението само по отношение на обуславящия, и жалбата по него бъде уважена, да се отмени решението и по втория обусловен иск.

14. Ако при обективно съединени искове съдът е постановил нищожно или недопустимо решение, което се обжалва частично и съдът по силата на чл. 208, ал. 2 ГПК /отм./ е задължен служебно да прогласи нищожността или да обезсили решението, влизат ли в сила решенията по останалите кумулативно или евентуално съединени искове.

15. Може ли въззивният съд за първи път, след като е уважил жалбата срещу главния иск, да се произнесе по същество по отношение на евентуалния, по който не се е произнесла първата инстанция.

16. Трябва ли да се отмени решението и по отношение на обикновените другари на въззиваемия, срещу които изрично не е насочена въззивната жалба.

17. Ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар или страната е била лишена от участие в производството, как трябва да процедира въззивният съд, след като не съществува възможност да върне делото за ново разглеждане и фактически на страните, които не са участвали в спора, не е осигурено участие в две инстанции, които постановяват решение по същество на спора.

18. Може ли страната да обжалва само мотивите на решението, въпреки че то я удовлетворява като резултат.

19. Какво трябва да бъде съдържанието на мотивите на въззивния съд – на решаващ по същество или на проверяващ съд, и ако те трябва да отразяват решаваща правораздавателна дейност, какъв израз в съдържанието им ще намери проведеният контрол по отношение на първоинстанционното решение, макар и не като главен, а страничен резултат от тази дейност.

Мотиви

ОСГК на ВКС, за да се произнесе, съобрази следното:

Точка №1

1. С въззивната жалба недоволната от първоинстанционното решение страна предизвиква производство пред въззивния съд, който чрез повторно разглеждане на спора по същество да постанови правилно според нея решение. Нередовността на жалбата може да се констатира както от първоинстанционния съд, чрез който тя да се подава, така и еднолично от председателя на въззивната инстанция или от тричленен състав на въззивния съд – при образувано производство по нея. Ако с разпореждането на председателя на първоинстанционния (районен или окръжен съд) е постановено връщането на въззивната жалба, то подлежи на обжалване пред въззивния съд (окръжен или апелативен) с частна жалба по реда за обжалване на определенията с оглед на чл. 218 ГПК /отм./. Ако въззивният съд от своя страна потвърди разпореждането на първата инстанция, това определение с влизането си в сила би попречило на упражняване правото на въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, поради което съгласно чл. 218а, б. в ГПК /отм./ ще подлежи на обжалване пред ВКС.

Възможно е обаче за пръв път с разпореждане на председателя или определение на състав на въззивния съд да е върната въззивната жалба като недопустима. Ако това е сторил апелативният съд, неговият акт ще подлежи на обжалване пред ВКС, който му е горестоящ камо в структурата на съдебната система, така и по функционална (инстанционна) компетентност.

Спор в съдебната практика възниква, когато разпореждането или определението за връщане на въззивната жалба срещу първоинстанционното решение на районен съд е постановено от окръжен съд.

Според едното разбиране разпореждането или определението на окръжния съд за връщане на въззивната жалба подлежи на обжалване пред апелативния съд. Изводът се аргументира с триинстанционния характер на производството, разглеждането в две инстанции на процесуалния въпрос по допустимостта на въззивното производство, за да се обжалва преграждането му пред ВКС (арг. от чл. 218а, б. в ГПК /отм./) и произнасянето на окръжния съд като първа инстанция по този въпрос, макар и във въззивно производство, което по общите правила подлежи на обжалване пред апелативен съд.

Според другото разбиране функционалната компетентност на горестоящата инстанция по обжалване на решенията ще определи и подсъдността по разглеждане частните жалби срещу определенията и разпорежданията, преграждащи развитието на въззивното производство пред окръжния съд.

ОСГК на ВКС намира за правилно второто становище. След като ВКС е касационна инстанция по решенията на въззивния съд – окръжен или апелативен, той е компетентният съд по частните жалби срещу определенията на тези съдилища, защото се произнася по допустимостта на въззивното производство. Затова в хипотезите, при които окръжният съд като въззивна инстанция за пръв път е приел, че жалбата е недопустима, компетентен да се произнесе по частната жалба срещу неговото прекратително определение ще бъде не апелативният, а тричленният състав на ВКС, който ще действа като по-горна инстанция, така както е по отношение на аналогичните определения на апелативния съд. С това ще се осигури еднакъв режим на обжалване на идентични по същността си определения и разпореждания. Ако се възприеме противното становище и в случай, че неправилно апелативният съд отмени разпореждането или определението за връщане на жалба, това определение няма да може да се проконтролира от касационната инстанция, защото не прегражда производството. При това положение въпреки неговата недопустимост, окръжният съд ще постанови решение, което едва при обжалването му пред касационната инстанция ще бъде обезсилено и производството прекратено.

Точка №2

2. Съгласно чл. 199, ал. 1 ГПК /отм./ към жалбата се прилагат преписи от нея и приложенията й според броя на лицата, участващи в делото като противна страна (ищец, процесуален субституент), контролиращата упражняването правото на иск, ако въззивник е ответникът и обратното, привлечените и встъпилите трети лица – помагачи на тази главна страна, главно встъпилата страна в процеса, прокурорът. На изброените субекти следва да се връчи препис от въззивната жалба в качеството им на противна страна на обжалващия. Необжалвалите необходими и обикновени другари на въззивник нямат това качество, тъй като се намират с обжалващия в отношение аналогично на подпомагаща към подпомагана страна, т. е. те се намират на една и съща страна на процесуалното правоотношение, и поради това съдът не е задължен да изпрати препис от подадената жалба на необжалвалите другари.

При необходимото другарство подаването на въззивната жалба от един от тях има действие и по отношение на останалите, които не са подали такава – чл. 172, ал. 2, изр. първо ГПК /отм./. Резултатът от въззивното обжалване ще породи последици и в правната сфера на необжалвалите необходими другари на въззивника, поради наложителността от идентитет на решението по отношение на всички тях, като при отмяна на първоинстанционното решение ще се постанови такова и относно необжалвалите другари – чл. 206, ал. 2 ГПК /отм./. Затова подаването на въззивна жалба от един от тях ще доведе до конституирането и на останалите като главни страни пред въззивната инстанция. Поради това съдът е длъжен да ги призове, за да обезпечи правото им на участие в производството.

При обикновеното другарство, поради възможността, а не наложителността на еднакво решение по делата на другарите, постановяването на общо въззивно решение и отмяна на първоинстанционното и по отношение на необжалвалите другари на въззивника може да стане на основание на общите за тях факти. Ако те липсват, решението не може да се отмени по отношение на необжалвалия другар. Поради това съдът не може да конституира служебно неподалите жалба обикновени другари.

Конституирането им може да стане само по техен личен почин, чрез присъединяването им към подадената въззивна жалба при условията на чл. 204 ГПК /отм./, във връзка с което съдът е длъжен да им съобщи за образуваното по нея производство.
Възможно е обаче предмет на въззивното производство да не бъде само основният спор между насрещните главни страни, а и вътрешните отношения между обикновените другари, който спор е породен от различното решение по делата им.

Например при пасивната солидарност на задължението за поправяне на вреди от неколцина – физически или юридически лица, един от ответниците е бил осъден да заплати обезщетение, а по отношение на другия искът е бил отхвърлен. При тази хипотеза осъденият може да обжалва не уважаването на иска срещу него, а отхвърлянето му срещу другия ответник с оглед солидарното му осъждане с него, без първоинстанционното решение да е било обжалвано от ищеца. В този случай във въззивното производство като насрещна страна ще бъде конституиран обикновеният другар на въззивника, на който в това му качество ще следва да се връчи препис от въззивната жалба.

Точка №3

3. С цел ускоряване на производството пред първата инстанция с новата разпоредба на чл. 41, ал. 6 ГПК /отм./ се предвиди призоваване на страните само за първото заседание по делото. Според чл. 202 ГПК /отм./, ако на страните не е съобщено от първата инстанция за деня на разглеждане на делото пред втората, те се призовават от въззивния съд по реда на чл. 41 ГПК /отм./чл. 52 ГПК /отм./, с изключение на чл. 41, ал. 6 ГПК /отм./. Спор в практиката възниква в хипотезата, когато на страните е било съобщено от първата инстанция за деня на разглеждане на делото пред втората, с оглед приложимостта на чл. 41, ал. 6 ГПК /отм./.

Според едното разбиране, щом призоваването е извършено от първата инстанция, ще намери приложение разпоредбата на чл. 41, ал. 6 ГПК /отм./ като правило, предвидено за призоваването пред тази инстанция и по аргумент на противното от разпоредбата на чл. 202 ГПК /отм./.

Според другото разбиране изключването на чл. 41, ал. 6 ГПК /отм./ като способ за призоваване се свързва с особеностите на въззивното производство, които налагат допълнителни гаранции при осигуряване участието на страните в процеса в сравнение с първоинстанционното.

Районният съд, който е първоинстанционният в преобладаващия брой случаи, се намира по-близо в териториално отношение до спорещите страни, които имат възможност да следят за движението на делото и да се информират за новата дата на заседанието. Въззивният съд е отдалечен териториално от страните и те не разполагат с посочената възможност. Освен това промяната на функциите на втората инстанция засили ролята й в изясняване на делото от фактическа страна, тъй като пред нея за пръв път страната може да изтъкне решаващи за неговия краен изход факти и доказателства.

Тези особености на въззивното производство обосновават необходимостта от по-голяма сигурност при обезпечаване участието на страните, за което е без значение дали съобщаването за деня на заседанието на въззивния съд ще се осъществи от първата или от самата въззивна инстанция. И в двата случая при отлагане на делото ще се проведе ново призоваване, а не само когато въззивният съд е изпратил призовки за деня на заседанието.

Изключването на способа за призоваване по чл. 41, ал. 6 ГПК /отм./ се отнася изобщо до призоваването пред въззивния съд поради изтъкнатите особености на производството пред него.

Точка №4

4. Според новата редакция на чл. 198, б. в ГПК /отм./ въззивната жалба трябва да съдържа указание в какво се състои порочността на обжалваното решение. Използвано е родовото понятие за порочен съдебен акт, който включва отделните видове порочни решения – нищожни, недопустими и неправилни. Неизпълнението на изискването за точно посочване от въззивника в какво се изразява порочността на решението не е основание за оставянето й без движение и връщане. Щом като е сезиран, въззивният съд е длъжен служебно да следи за валидността и допустимостта на обжалваното решение независимо от становището на въззивника. Това служебно задължение на съда е предпоставка за безпорочност на акта му, което налага упражнявания от него контрол в тази насока извън изложеното във въззивната жалба.

Въззивният съд не е контролно-отменителна на инстанция, която в дейността си се ръководи от отменителни основания. След като рамките на материалноправния спор са били определени пред първоинстанционния съд и в пределите на въззивната жалба, въззивният съд трябва да направи самостоятелните си изводи по съществото на спора, без да се съобразява с решаващата дейност на първата инстанция и по-специално с конкретните основания за порочност на нейните фактически и правни констатации, посочени в жалбата.

Точка №5

5. Въззивната жалба може да съдържа оплакване за непълнота на доказателствата, въз основа на които е постановено решение от първата инстанция. Тази хипотеза визира чл. 198, б. д ГПК /отм./, като предвижда, че тя трябва да съдържа новите доказателства, които жалбоподателят иска да се съберат пред въззивната инстанция, като според чл. 199, ал. 2 ГПК /отм./ той е длъжен да представи писмените, на които основава жалбата си. Според чл. 199, ал. 3 ГПК /отм./, ако жалбата не отговаря на изискванията на предходните алинеи и чл. 198 ГПК /отм./, тя се оставя без движение, като на страната се изпраща съобщение за отстраняване нередовността й. Съгласно чл. 200, ал. 1, б. б ГПК /отм./ тя се връща, ако в дадения срок не се отстранят нередовностите по преходния член.

Спор в практиката възниква относно приложението на чл. 199, ал. 3 ГПК /отм./ и чл. 200, ал. 1, б. б ГПК /отм./, при непосочване на доказателствата и непредставяне към жалбата на писмените такива от въззивника. Според едното разбиране процесуалният закон е поставил тези изисквания като условие за редовност на жалбата, което е свързал с определени срокове за тяхното допускане и съответно посочване и представяне на такива от противната страна по съображение за процесуална дисциплина, поради което съдът следвал да приложи чл. 200, ал. 1, б. б ГПК /отм./.

Другото разбиране е, че този недостатък не представлява нередовност на жалбата и не е основание за нейното връщане, тъй като въззивната инстанция може да събере доказателствата и по-късно с прилагане санкцията на чл. 65 ГПК /отм./, защото непосочването или непредставянето на доказателствата има отношение към основателността, а не към допустимостта на жалбата.

ОСГК на ВКС намира за правилно второто становище. Посочването и представянето на доказателства е релевантно за правилността на обжалваното решение. Попълването на делото с доказателства зависи преди всичко от активността на страните.

Непосочването (респ. непредставянето) на писмените доказателства към въззивната жалба, когато оплакването в нея е за непълнота на събрания от първата инстанция доказателствен материал, не е пречка за въззивния съд да процедира повторно по същество и да постанови решението си по чл. 208 ГПК /отм./, като то би имало евентуално за последица неоснователността на жалбата, ако при тази дейност не се установи друг порок на обжалваното решение. С оглед препращането на чл. 211 ГПК /отм./ към правилата за производството пред първата инстанция следва да се приеме, че въззивната инстанция може да събере и по-късно посочени доказателства при прилагане на чл. 65 ГПК /отм./. Въззивният съд при посочване от въззивника на факти и доказателства, които е могъл своевременно да посочи и представи с жалбата, ще приложи санкцията на посочения текст, като му възложи разноските и допълнителната държавна такса за отлагане на заседанието за небрежното му процесуално поведение.

Точка №6

6. Съгласно чл. 205, ал. 1, изр. първо ГПК /отм./, пред въззивната инстанция се допускат само нови доказателства, без да са предвидени други ограничения за тяхната допустимост. С това е възприет моделът на пълното въззивно обжалване в действащата процесуална уредба, който се характеризира с неограничена възможност делото да се попълва с нови доказателства и да се изследват нови обстоятелства от въззивния съд. При тази система обжалващият може да посочи и такива доказателства, които е бил в състояние да посочи пред първоинстанционния съд, но което не е сторил поради виновното си процесуално поведение, т. е. чрез въззивното обжалване се цели не само поправянето грешките и пропуските на първоинстанционния съд, но и тези на заинтересуваната страна по делото. Аргумент в тази насока е разпоредбата на чл. 65 ГПК /отм./, която предвижда имуществена санкция при отмяна на първоинстанционното решение, поради посочване от страната на факти и доказателства, които е могла да посочи своевременно. За новооткритите обстоятелства е приложим критерият на чл. 231, ал. 1, б. а ГПК /отм./ за допустимостта на доказателствата, които ги установяват с оглед преценката за полагане на дължимата грижа за добро водене на процеса от заинтересуваната страна, която може да се позове на тях само ако неузнаването или непредставянето им не може да вмени в нейна вина. Това ограничение за допустимостта на доказателствата по новооткритите или новонастъпилите обстоятелства не е приложимо относно въззивното обжалване. Спорът е висящ, намира се в стадия на фактическото си изясняване преди постановяване на съдебен акт, който го разрешава със сила на пресъдено нещо за разлика от отмяната по чл. 231 ГПК /отм./, при която важи принципът на стабилитет на влезлите в сила актове и на процесуалната дисциплина.

Освен това, с оглед ограничаването на служебния почин на съда и съответно засилване състезателността в процеса, установяването на обективната истина в процеса може да се реализира предимно чрез активността на страните, на които трябва да се предостави неограничена възможност да представят нови доказателства и да изтъкват нови факти пред въззивния съд. Аргумент, че ограничаването на доказателствата, допустими пред този съд, не се отнася до тези, които поради небрежност на страната не са били обсъдени и допуснати от първоинстанционния съд, е и разпоредбата на чл. 218з, ал. 3 ГПК /отм./, която изрично предвижда това ограничение при новото разглеждане на делото от въззивния съд. По аргумент на противното, ограничението не се отнася до първоначалното разглеждане на делото от този съд.

Нови доказателства са тези, които са релевантни за изхода на делото и за пръв път се иска тяхното допускане пред въззивната инстанция. Те могат да бъдат за твърдени, но недоказани от страната факти пред първоинстанционния съд, както и за нови обстоятелства. „Нови доказателства“ ще бъдат и поисканите пред първата инстанция, но недопуснати от съда, макар че са били допустими и относими към изхода на делото, а така също допуснати, но несъбрани от него не по вина на поискалата ги страна.

За разлика от отменената редакция на чл. 205, ал. 1 ГПК /отм./, по действащата разпоредба на този текст са допустими пред въззивния съд не само писмени доказателства и самопризнания, но и гласни доказателства, при спазване ограниченията на чл. 133 ГПК /отм./ и чл. 134 ГПК /отм./. Освен допустими, доказателствата трябва да бъдат относими и необходими. Въззивният съд може да откаже да разпита свидетел при искане за допускане на гласни доказателства, ако приеме, че това не е необходимо, макар че не са били разпитани пред първата инстанция, щом като фактът е бил установен и за допълнителното му потвърждаване се иска събирането на посочените доказателства. Когато обаче се представят доказателства от противната страна за опровергаването му, не може с оглед защитната позиция на другата страна да й се откаже посочването на нови гласни доказателства за неговото потвърждаване.

Пред въззивния съд е допустимо да бъдат използвани от страните нови защитни средства, представляващи фактически твърдения, свързани с изгодни за тях правни последици. По отношение на ищеца важи ограничението твърдените нови факти да не изменят основанието на иска му, което не е допустимо пред въззивната инстанция е оглед чл. 116, ал. 1, изр. първо ГПК /отм./. Използването на защитни средства от ответника като възражения срещу предявения иск е наложително, тъй като те се преклудират от силата на пресъдено нещо на решението. Моментът, към който силата на пресъдено нещо установява съществуването или несъществуването на спорното право, е денят на приключване на устните състезания. Поради това ответникът следва да изчерпи всички свои възражения, които може да направи срещу предявения иск до този момент. Устни състезания се провеждат и пред въззивната инстанция като съд по същество, и поради това за пръв път пред нея до тяхното приключване може да се използва това отбранително защитно средство от ответника, за да се избегне преклудиращият ефект на силата на пресъдено нещо на решение. Това могат да бъдат възражения за придобивна или погасителна давност, направени за пръв път от ответника пред въззивния съд. Съответно ищецът разполага с реплика срещу тях за прекъсване или спиране на давността или че е изтекъл давностният срок. Пред въззивната инстанция могат да се предявят такива насрещни права на ответника, които имат само отбранителен характер и обуславят съответно отхвърляне или частично уважаване на предявения иск. Насрещни права, които имат самостоятелен характер и не се отразяват на уважаването на иска, следва да бъдат предявени от ответника е насрещен иск, по който в първата инстанция ще се постанови решение.

Съгласно чл. 221, ал. 2 ГПК /отм./, решението влиза в сила и по отношение на разрешените с него искания и възражения за подобрения и прихващалия, т. е. по изключение и за тези заявени чрез възражение, а не чрез насрещен иск, права на ответника се формира сила на пресъдено нещо. В тези хипотези се касае до вземане за подобрения, което може да се упражни от ответника срещу предявен ревандикационен иск, като добросъвестен владелец, подобрител на имота, а така също и до вземането, по повод на което ответникът прави възражение за прихващане.

Макар и предявено с възражение срещу иск за ревандикация на имота, с оглед формирането на сила на пресъдено нещо и самостоятелното произнасяне по него, искането за плащане стойността на извършени подобрения в ревандикирания имот, както ако бе упражнено с насрещен иск, подлежи на двуинстанционно разглеждане по същество и не може за пръв път да се заяви пред въззивния съд. Правото на задържане, като акцесорна претенция към тази за подобренията, може обаче за пръв път да се заяви пред този съд, а така също да се упражни пред въззивната инстанция самостоятелно, ако искът за подобрения е бил уважен в отделен процес.

Изложеното се отнася и до упражняването на правото на задържане по чл. 90 ЗЗД (Закона за задълженията и договорите) – то може да се направи за пръв път пред въззивния съд като акцесорно право към насрещния иск на ответника за неговото вземане, което се намира в конекситетна връзка с вземането, предмет на иска на противната страна, за постановяване на решение за осъждането и на двете страни за едновременното изпълнение на насрещните задължения. То може да се предяви и самостоятелно, ако искът на ответника е бил уважен в отделно производство.

Възражението за прихващане може да се заяви за пръв път пред въззивната инстанция, ако се изразява в материалноправното изявление за прихващане на две насрещни, изискуеми и ликвидни вземания съгласно чл. 103 ЗЗД във връзка с чл. 104, ал. 1, изр. първо ЗЗД. С него се твърди, че са настъпили последиците на прихващането, като насрещните вземания са се погасили до размера на по-малкото от деня, в който са били налице условията на чл. 103 ЗЗД. Ако обаче насрещното вземане, с което се прихваща, е спорно, т. е. неликвидно, чрез възражението за прихващане ще се установи компенсируемостта на насрещните вземания след установяване на тяхното съществуване (изискуемост и ликвидност), и ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила на решението. Поради това, че възражението за съдебно прихващане е аналогично по своята характеристика на насрещния иск, макар и да не се предявява с искова молба, с оглед на това, че негов предмет е едно спорно право, по което се формира сила на пресъдено нещо, не може да бъде заявено за пръв път пред въззивната инстанция.

Точка №7

7. С цел ускоряване на въззивното производство в чл. 205, ал. 1, изр. второ ГПК /отм./ е предвидено, че въззивният съд в закрито заседание се произнася по посочените от тях доказателства. Разрешаването на този въпрос може да стане и в първото но делото заседание, ако са налице предвидените в чл. 205 ГПК /отм./ обстоятелства. Под първо по делото заседание се разбира това, за което страните са били редовно призовани и конституирани. В него се допускат не само доказателствата по разменените между тях книжа, а и поисканите за пръв път в това заседание, ако са от съществено значение за правилността на решението. Не би могло да се откаже допускане на нови доказателства и след първото заседание, ако се касае до новонастъпили или новооткрити обстоятелства от значение за изхода на спора. В тази хипотеза се касае до обективна невъзможност на страната да ангажира доказателства от значение за спорното право, а не за нейно виновно поведение.

Доколкото правилата за производството пред първата инстанция са приложими и към въззивната, съгласно чл. 211 ГПК /отм./ и при виновно поведение на страната за своевременно представяне на доказателствата, би следвало да и се даде възможност да ги представи след първото заседание, ако те са от съществено значение за изхода на делото. В тази фаза на процеса, преди влизане в сила на решението, приоритет пред процесуалната дисциплина има изясняване на делото. В такъв смисъл е разпоредбата на чл. 186 ГПК /отм./, която задължава съда да пристъпи към приключване на устните състезания и постановяване на решение, когато счете, че депото е напълно разяснено. Последицата от несвоевременно посочване на доказателства и наложеното от него отлагане на делото е санкцията по чл. 65 ГПК /отм./

Точка №8

8. Ако в резултат на представяне на новите доказателства от обжалващата страна въззивният съд направи различни изводи по съществото на спора и отмени първоинстанционното решение, разпоредбата на чл. 65 ГПК /отм./ е приложима, ако не е била налице извинителна за страната причина те да бъдат представени пред първата инстанция. Това е санкция за несвоевременното им представяне при възможност страната да стори това, ако бе положила дължимата грижа за добро водене на процеса.

В новата редакция на чл. 108, ал. 1 ГПК /отм./ се предвиди задължителност на устния доклад на съдията в първата инстанция, с който се изяснява предметът на спора и се обръща внимание на страните върху попълване на делото с доказателства. Неизпълнението на това задължение на съда, което е от значение за очертаване на предмета на спора и представлява насочване на страната към доказване на изгодните за нея факти, следва да се приеме за извинителна причина за несвоевременно попълване на делото с доказателства и основание при обжалване и отмяна на решението след представяне на тези доказателства за неприлагане на санкцията по чл. 65 ГПК /отм./

Постановяването на определение по чл. 109, ал. 4 ГПК /отм./ не представлява задължение на съда. Това определение има привременен характер, не прави фактите доказани, а само обявява, че не се нуждаят от доказване, като не обвързва съда, който може да го отмени. Ако такова определение не бъде постановено по общите правила за разпределение тежестта на доказване, страната трябва да установи изгодните за нея факти и ако представи доказателствата за тях пред въззивната инстанция, при отмяна на обжалваното решение не може да се позовава на разпоредбата на чл. 109, ал. 4 ГПК /отм./ като основание за освобождаване от санкцията по чл. 65 ГПК /отм./

Точка №9

9. Променените функции на втората инстанция по действащата уредба на ГПК /отм./, производството пред която е продължение на първоинстанционното по разглеждане спора по същество, изключват предявяването на нови искове или изменение на предявения иск пред въззивната инстанция.

Предвиденото в чл. 116 ГПК /отм./ и чл. 117 ГПК /отм./ изменение на иска по основание, петитум и страни се отнася само до производството пред първата инстанция, а не до въззивния съд. Обратното би означавало превръщането му в спор, с който съдът не е бил сезиран, като решението на въззивния съд ще доведе до едноинстанционно разглеждане на новопредявения иск. Поради това пред въззивния съд не са допустими тези форми на изменение на иска, които съчетават предявяване на нов иск чрез замяна или прибавяне на ново основание, петитум или страна.

Ищецът не би могъл да изтъкне във въззивната инстанция нов юридически факт като ново основание на иска си в сравнение с този, посочен от него в исковата му молба, нито да насочи иска към нов ответник вместо или наред с първоначалния. Не е допустимо поради това последващо обективно или субективно съединяване на искове пред въззивната инстанция, изразяващо се в предявяване на нов иск с ново основание или петитум между същия ищец и ответника, а така също предявяване на иск срещу нов ответник, конституиран като другар на първоначалния.

При изменение на иска, изразяващо се в промяна на петитума, ищецът заявява ново искане вместо или наред с първоначалното. Ако това изменение се изразява в промяна на размера на заявения петитум (намаление или увеличение) или на вида, а не на предмета на търсената защита (напр. преминаване от установителен към осъдителен иск и обратно), всъщност не е налице промяна на претендираното спорно право, като предявеният иск за неговата защита се запазва като предмет на депото. При намаление размера на иска чрез оттегляне или отказ частично от него, предмет на делото остава тази част, от която ищецът не се е отказал или не е оттеглил иска си, която имплицитно се съдържа в първоначално предявения.

При увеличение на иска се предявява нов допълнителен иск към първоначално предявения относно част от същото спорно право, която не е била предявена с първоначалния, т. е. последният имплицитно се съдържа в допълнително предявения.

При промяна във вида на търсената защита с преминаване от установителен към осъдителен иск, предмет на делото е същото спорно право, чието съществуване обаче не е установено само със сила на пресъдено нещо, но и като притезателно право, подлежащо на принудително изпълнение.

Тези промени в петитума на иска, които запазват първоначално предявения иск като предмет на делото, могат да бъдат допуснати пред въззивната инстанция, която ще се произнесе с решението си по тях, без с това да се нарушава редът за разглеждане на спора в две инстанции по същество. С това се избягва преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо по отношение на непредявената част от същото спорно право, когато искът не е заявен като частичен, респ. постига се процесуална икономия от водене на нов процес, съобразяват се новонастъпили факти, съгласно чл. 188, ал. 3 ГПК /отм./ като например възникнала пред въззивната инстанция изискуемост на вземане, което може да бъде предмет на осъдителен вместо на установителен иск, който би се оказал лишен от правен интерес.

Съгласно чл. 116, ал. 3 ГПК /отм./ не се счита увеличение на иска прибавянето на изтекли лихви или на събрани добиви от вещта след неговото предявяване. Не е допустимо обаче да се предявява пред въззивната инстанция искане за лихви или добиви от вещта, предхождащи предявяването на иска, тъй като ще представлява изменение на иска с въвеждане на нов по предмет петитум. Основания на бракоразводния иск по чл. 260, ал. 1 ГПК /отм./ са фактите от живота на съпрузите, които причиняват дълбокото разстройство на брака им. Всеки един от тях представлява основание на отделен иск за развод и ако ищецът при множество обуславящи дълбоко разстройство на брака основания пропусне да заяви някой от тях, последицата ще бъде преклудиране на бракоразводния иск, основан на този факт.

Поради това с оглед принципа на изчерпателност на брачния процес, предвиден в текста на чл. 260, ал. 1 ГПК /отм./, обективното съединяване на бракоразводни искове, основаващи се на всички факти от живота на съпрузите, които обосновават дълбокото и непоправимо разстройство на брака им, е процесуално наложително.

Наред с брачните искове те трябва да предявят всички искове за унищожаване на брака поради нарушаване изискванията за възраст по чл. 12 СК /отм./ и поради заплашване по чл. 96, ал. 1, т. 2 СК /отм./ (чл. 260, ал. 4 ГПК /отм./). Съпрузите чрез първоначален или насрещен иск трябва да предявят всички искове по чл. 260, ал. 4 ГПК /отм./, основанията на които им са станали известни до приключване на устните състезания преди постановяване на влязло в сила решение по брачния процес, тъй като се преклудират брачните искове за развод или унищожаване на брака, предвидени в чл. 260, ал. 4 ГПК /отм./, извеждани от основания, възникнали или открити след предявяване на първоначалния или насрещния иск. Поради това, за да се избегне преклудирането им и недопустимостта на нов процес, до приключването на устните състезания пред въззивната инстанция, е допустимо да се измени предявеният брачен иск чрез прибавяне на нов, да се изменят дори едновременно основанието и петитумът, като вместо предявения иск за развод се предяви такъв за унищожаване на брака по чл. 12 СК /отм./ и чл. 96, ал. 1, т. 2 СК /отм./ или като евентуален наред с бракоразводния, без да се съобразява ограничението на чл. 116, ал. 1 ГПК /отм./.

Предявяването на инцидентен установителен иск за установяване съществуването или несьществуването на правоотношение, преюдициално на спора, за пръв път пред въззивната инстанция не е допустимо поради необходимостта от разглеждането му в две инстанции. Оспорването на истинността на документ обаче независимо от обстоятелството, че в отделен процес би мото да бъде предмет на такъв иск, не е пречка да бъде заявено пред въззивната инстанция. Производството по чл. 154 ГПК /отм./ има за предмет факта на истинността на документ и изводът на съда ще се отнася до неговата доказателствена стойност и годност му да бъде използван като доказателствено средство в производството. Двуинстанционното разглеждане на този въпрос би имало значение за формиране сила на пресъдено нещо по него, докато при оспорването се цели изключването на документа от доказателствения материал, като се спестява отделен процес за установяване на този факт и въпросът се разрешава в сьщото производство. Пред въззивната инстанция с оглед чл. 154, ал. 1 ГПК /отм./ оспорването би следвало да се извърши с отговора на жалбата, ако документът е представен като ново доказателство към нея, но не по-късно от насроченото съдебно заседание, до който момент противната страна ще може да упражни правото си да го оспори. Ако е било възможно представянето на документа пред първата инстанция или в началото на въззивното производство като приложение към жалбата, разноските по оспорването следва да се поемат от страната, представила документа, независимо от резултата на оспорването съгласно чл. 65 ГПК /отм./. При прехвърлянето на спорно право при висящ процес делото продължава между първоначалните страни.

Процесуалната легитимация на прехвърлилия не е вече принадлежността на спорното право, а произтичащото от закона право да води процес относно чуждо право, т. е. той е придобил качеството на процесуален субституент, като е изключено правото на участието на приобретателя, който може да стане главна страна само по съгласие на двете страни по делото. В този случай заместването на прехвърлителя става при условията на чл. 117, ал. 1 ГПК /отм./ при осигуряване двуинстанционно разглеждане на делото с участие на приобретателя. С оглед обвързващата сяла на решението и по отношение на него съгласно чл. 121, ал. 3 ГПК /отм./, последният може да встъпи или да бъде привлечен като подпомагаща страна на прехвърлилия спорното право или, ако придобиването му се оспорва от праводателя, да встъпи главно, като предяви иск срещу двете страни в производството. За привличането и встъпването на приобретателя важат разрешенията за участието на трето лице-помагач, съответно за главното встъпване.

Встъпването на подпомагаща страна е участие на трето лице в чужд исков процес, за да се издейства благоприятно решение на една от главните страни, на която встъпилото лице помага в защита на своя интерес – чл. 174 ГПК /отм./. То е средство за защита срещу неблагоприятните за него последици от неправилно решение по такъв процес. Правото на участие се обуславя от наличие на интерес да бъде постановено решение в полза на подпомаганата страна – при хипотезите, когато силата на пресъдено нещо се разпростира и по отношение на трето лице, както е по чл. 121, ал. 3 ГПК /отм./ относно приобретателя на спорното право. Встъпилото лице е обвързано със силата на пресъдено нещо в отношенията с противната страна, а във вътрешните отношения с подпомаганата страна – от задължителната сила на мотивите.

Според чл. 174 ГПК /отм./ трето лице може да встъпи до приключване на устните състезания, без да се конкретизира дали това са тези пред първата или пред втората инстанция, тъй като производството пред въззивния съд като такова по същество предвижда провеждане на устни състезания. Поради това следва да се приеме, че няма пречка трето лице да встъпи пред тази инстанция, защото участието му в процеса зависи от неговата воля.

За разлика от встъпването, привличането на трето лице като подпомагаща страна става не по негов почин, а по почин на една от главните страни. То е право на привличащата страна, за да го подчини на силата на мотивите – чл. 179, ал. 1 ГПК /отм./, с оглед на бъдещия процес, които би водил срещу третото лице при неблагоприятен за него изход на делото, по който е страна. Привличащият трябва да има интерес от привличането на третото лице, с което се намира в такива отношения, които са основание за неговото встъпване, което последният не предприема поради опасенията си от неблагоприятен за него изход на делото. Затова привличането трябва да бъде поискано от заинтересуваната страна най-късно в първото по делото заседание според чл. 175, ал. 1 ГПК /отм./ с писмена молба, препис от която се връчва на противната страна. Този срок е преклузивен, поради което е недопустимо привличане на подпомагаща страна пред въззивната инстанция. По този начин се гарантират правата на третото лице, като му се дава възможност за участие по делото от неговото начало, за да не бъде обвързано от мотивите на решението, без да е било в състояние да въздейства върху изхода на делото.

При главното встъпване се съединяват в общо производство искът на третото лице срещу ищеца и ответника по първоначално предявения иск, с който той претендира изцяло или частично за себе си спорното право, предмет на първоначалния иск. Според чл. 181, ал. 2 ГПК /отм./ главното встъпване е допустимо по висящо дело до приключване устните състезания пред първата инстанция. Не е допустимо главно встъпване пред въззивната инстанция, защото би довело до едноинстанционно разглеждане на предявените от главно встъпилата страна искове.

Няколко иска срещу същите страни могат да бъдат предявени поотделно и да се образуват в отделни дела. Ако са налице условията за тяхното разглеждане и решаване в общо производство по почин на съда, който ги разглежда, може да се допусне съединяване на делата за издаване на общо решение по тях, съгласно чл. 123 ГПК /отм./. Такова съединяване може да постанови и въззивният съд, пред който са обжалвани решенията, постановени от първоинстанционния съд по искове между едни и същи страни, разгледани в отделни производства. Съединяването ще е допустимо с оглед висящността на образуваните по отделните искове производства като въззивни, разглеждането им повторно по същество от един и същи въззивен съд, който може да постанови общо решение по тях.

Точка №10

10. Според чл. 130 ГПК /отм./, когато искът е установен по своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът може да определи този размер по своя преценка или да вземе заключение на вещо лице. Вещо лице се назначава, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науките, изкуството, занаятите и др. са нужни специални знания, които съдът няма – чл. 157, ал. 1 ГПК /отм./. Според чл. 162 ГПК /отм./ съдът може по молба на страните или по своя преценка да назначи оглед на движими или недвижими вещи или освидетелстване на лица с или без участие на вещи лица. Това са доказателствени средства, които се допускат не само за проверка на събрани други доказателства, но и като такива със самостоятелно значение за процеса на доказване. Допускането им според цитираните текстове може да стане не само по почин на страната, но и служебно от съда, независимо от акцентирането върху състезателното начало в процеса, според което страните сочат фактите за твърдяните от тях правоотношения и доказателства, които ги подкрепят. Служебното им събиране се налага, при огледа и освидетелстването, от преценката на съда за необходимостта от непосредствено сетивно възприятие върху истинността на факт, отнасящ се до вещ или лице. При експертизите това се налага от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението, тъй като вещото лице субсумира фактите, установени по делото, към тези правила на практиката и научната теория, за да направи фактически изводи, релевантни за изхода на спора. В тази дейност вещото лице подпомага съдията, който сам би извършил тази дейност по доказването, ако притежаваше необходимите специални знания. Не само формулирането на задачата на експертизата, но и назначаването й може да бъде осъществено по преценка на съда и без да има искане от заинтересуваната страна, на която обаче трябва да се възложат разноските за възнаграждение на вещото лице.

Точка №11

11. Съгласно чл. 218з, ал. 1 ГПК /отм./ относно върнатото за ново разглеждане дело въззивният съд ще се ръководи в дейността си от правилата за разглеждане на делата във въззивната инстанция, но при съобразяване на отклоненията, отнасящи се до тази фаза на процеса. Новото разглеждане на делото започва от това процесуално действие, което е било основание за отмяна на решението. Останалите процесуални действия на съда и страните, които не са били опорочени, запазват своето значение – арг. от чл. 218з, ал. 1 ГПК /отм./. Новото разглеждане на делото от въззивния съд ще бъде в различен обем с оглед на това от кое процесуално действие ще продължи по-нататъшният ход на производството. При отмяна на решението поради нарушаване на материалния закон то ще се ограничи само с провеждане на устните състезания на страните, след което ще се постанови решение.

С разпоредбата на чл. 218з, ал. 3 ГПК /отм./ се предвижда, че при новото разглеждане на делото се допускат само доказателства за новооткрити и новонастъпили обстоятелства и за проверка на събраните доказателства. С тази разпоредба по съображения за процесуална дисциплина и бързина се изключва допускането на нови доказателства, които страната би могла да представи при първоначалното разглеждане на делото. Поради това не само когато въззивното решение е отменено поради нарушаване на материалния закон, но и когато това е станало на основание нарушаване на съдопроизводствените правила, фактически не са допустими нови доказателства, които не са били представени поради небрежност на страната преди отмяната.

Доколкото такива биха били допуснати при новото разглеждане, те няма да са нови в посочения смисъл, защото са били такива, чието събиране е било поискано от страната, но въпреки че са били относими и допустими към спора, неправилно не са били допуснати от съда или страната не е имала възможност за допускането им поради нарушаване на съдопроизводствените правила, които обезпечават правото й на участие в производството.

Поради висящността на производството, която създава възможност да спести прилагането на отмяната по чл. 231, ал. 1, б. а ГПК /отм./ и съответно да се спази изискването за процесуална дисциплина, е допустимо позоваването от заинтересуваната страна на новооткрити обстоятелства и доказателства за тях при новото разглеждане, когато непопълването на делото не е резултат на неин виновен пропуск. Качеството на „новооткритост на фактите и доказателствата“ се преценява с оглед обективната невъзможност, въпреки съществуването им към момента на постановяване на първоначалното въззивно решение, да бъдат включени в доказателствения материал по делото.

При новото разглеждане за установяване на такива обстоятелства се допускат и гласни доказателства, за разлика от ограничението на чл. 231, ал. 1, б. а ГПК /отм./, тъй като се касае до висящо производство. Щом като за производството при новото разглеждане са приложими общите правила, а според тях тези доказателства са допустими, следва да се приеме, че заинтересуваната страна може да иска допускане на свидетели за установяване на новооткрита обстоятелства. Освен гласните доказателства, които не са били допуснати при първоначалното разглеждане в резултат на процесуални нарушения на съда, страната може да посочи и други доказателства, които е била в обективна невъзможност да представи. В тази връзка, за да бъда допуснат искан от нея свидетел, тя ще следва да установи, че обстоятелството, за което го сочи, не й е било известно или не е разполагала с доказателството за него при първоначалното разглеждане на делото и това не се дължи на нейното небрежно процесуално поведение.

Точка №12

12. При новото разглеждане на делото с оглед препращането към чл. 211 ГПК /отм./ страните могат да ползват всички защитни средства. Заинтересуваната страна може да се позове не само на факти и доказателства, на които се е позовала при първоначалното разглеждане, но са били игнорирани от съда като неотносими към спора, а така също и на нови защитни средства. По същността си те представляват фактически твърдения, с които се свързват изгодни правни последици – изтекла давност, право на задържане, изключване от доказателствата на неистински документ.

Макар и за пръв път заявени, те могат да се основават на събрания при първоначалното разглеждане фактически и доказателствен материал, а така също на установени при новото разглеждане обстоятелства поради допуснати от съда процесуални нарушения при предишното разглеждане, както и на новооткрити или новонастъпили обстоятелства. Във всички случаи използването на нови защитни средства ще е допустимо, но когато се основава на нови факти и доказателства извън случаите, в които непредставянето и неизтъкването им е резултат на допуснати процесуални нарушения от въззивния съд при първоначалното разглеждане.

Обсъждането на последните от съда ще се свърже с ограничението на чл. 218з, ал. 3 ГПК /отм./ за тяхната допустимост. При евентуалното им недопускане от съда при липсата на качеството на доказателства за новооткрити или новонастъпили обстоятелства, защитното средство евентуално няма да се възприеме като неподкрепено с твърдяните от страната факти и доказателства, които ги установяват.

Принципът на равенство на страните изисква насрещната страна да може да противопостави такива факти и доказателства, с които да отрече правните последици на използваното ново защитно средство. Защитното средство на тази страна също може да се основава както на факти доказателства, събрани при първоначалното разглеждане на делото, така и на нови, за които ще важи ограничението на чл. 218з, ал. 3 ГПК /отм./. Когато за пръв път се използва при новото разглеждане на делото защитно средство, срещу него като отбранително (реплика) може да се посочат и нови факти и доказателства без ограничението на чл. 218з, ал. 3 ГПК /отм./. В този случай посочените от противната страна факти и доказателства не са били пред метна обсъждане, за да е съществувало задължението за своевременното посочване от репликиращия на такива в противен смисъл.

Точка №13

13. При кумулативното обективно съединяване на искове се постановява решение по всеки иск и недоволната страна може да обжалва всеки от тях, като при неупражняване на това право трябва да понесе последиците от процесуалното си бездействие. При липса на жалба срещу решението по обусловения иск, независимо от уважаването и по обуславящия, решението по него не може да се променя като влязло в сила въпреки връзката на зависимост между тях. Тази връзка не е еднозначна, за да се приеме императивна противоречивост на решенията по всеки от исковете, защото при определени хипотези решението по обусловения иск, който притежава определена автономност, може да бъде различно – при уважаване на първия иск, вторият да бъде отхвърлен или обратно. Тази характеристика на връзката между обективно съединените искове допълнително аргументира необходимостта в процеса доминиран от диспозитивността, задължителното обжалване на решенията по всеки един от тях.

При противоречивост на решенията по исковете резултат на обжалване само на единия от тях, при който има произнасяне в обратен смисъл от въззивната инстанция и запазване поради необжалване, произнасянето по другия, способът за преодоляването и ще бъде отмяната по чл. 231, ал. 1, б. в ГПК /отм./ или чл. 231, ал. 1, б. г ГПК /отм./

Точка №14

14. Според чл. 208, ал. 2 ГПК /отм./ положението на жалбоподателя не може да се влошава, когато решението е неправилно. В посочената разпоредба принципът визира само обжалване на неправилните решения, но не и нищожните и недопустимите. За валидността и допустимостта на решението въззивният съд следи служебно и той може да приложи правомощията си по чл. 209 ГПК /отм./ и без да е сезиран с конкретен довод в жалбата. Активността на страната е от значение за правилността на решението и коригиране на порочността му в тази насока. Поради определяне параметрите на въззивното производство от жалбата – чл. 196, ал. 2 ГПК /отм./, изключението от принципа на чл. 208, ал. 2 ГПК /отм./ следва да се прилага ограничително – само относно иска и решението по него, предмет на това производство, тъй като обжалването може да бъде срещу цялото решение или срещу отделна част или части от него. То се определя като цялостно или частично не с оглед на спорния предмет, а с оглед на интерес на обжалващия. Първото ще се отнася до всички части на решението, които не удовлетворяват въззивника, а второто – до една или няколко, но не до всички части на същото, макар че той би могъл да обжалва и тях, ако и в тези части решението не е било изгодно за него. Частичното обжалване е характерно за обективното съединяване на искове, при което въпреки неизгодността на решенията по всеки от тях, въззивникът по своя преценка обжалва само едно или няколко от тях.

Предмет на въззивното производство ще бъдат при това положение само исковете и решенията по тях, които са обжалвани, а останалите ще бъдат извън този предмет, тъй като производството по тях е приключило с влязло в сила решение. В тази връзка забраната на чл. 208, ал. 1 ГПК /отм./ за влошаване положението на обжалващия е относима към решението, чиято неправилност е констатирана от въззивния съд, а при частичното обжалване това е обжалваната от него част – решението по един или няколко, но не по всичките обективно съединени искове. Съответно по аргумент на противното, неприлагането на забраната при нищожните и недопустимите решения ще се отнася до този предмет на въззивното обжалване, а не и до решенията на първата инстанция, които поради необжалването им са влезли в сила. Актът на въззивния съд ще засегне чрез прогласяване на нищожността или обезсилването само решението, респ. решенията, срещу които е подадена жалба, но изцяло включително и в частта, от която жалбоподателят е удовлетворен, тъй като обжалваното решение представлява неделимо цяло.

При наличие на обусловеност на влезлите в сила решения по кумулативно обективно съединените искове по отношение на иска, решението по който е прогласено за нищожно или недопустимо от въззивния съд, следва да се процедира с оглед разрешенията, дадени в т. 13 от решението. При обективно евентуално съединяване на искове, ако е прогласена нищожността или е обезсилено решението по главния иск, в хипотезата, когато е прекратено производството по него, въззивният съд направо ще се произнесе по евентуалния съгласно разрешението, дадено в т. 15 от решението. Ако делото с върнато за ново разглеждане на първата инстанция за произнасяне на валидно или допустимо решение по главния иск, евентуалният ще бъде разгледан от тази инстанция при сбъдване процесуалното условие за неговото разглеждане – положителния или отрицателния изход на делото по главния иск.

Точка №15

15. Съдът не се произнася по евентуалния иск, ако не се е сбъднало условието, от което зависи разглеждането му – изходът на делото по главния иск (неуважаването му, ако с предявен от същия ищец, уважаването му, ако е предявен като насрещен или обратен от ответника по главния иск). При несбъдване на това условие липсва интерес от обжалване, защото ищецът по него е постигнал целения резултат с произнасянето по главния иск. При жалба против решението от противната страна промяната, която би настъпила, представлява сбъдване на условието, под което е предявен евентуалният иск. С това не е накърнен принципът на диспозитивността на процеса, нито забраната за влошаване положението на обжалващия, а само е постигната процесуална икономия, като е спестен втори процес между същите страни по евентуалния иск. Въззивният съд не се самосезира с тази претенция, защото тя е заявена в първата инстанция, а положението на обжалващия не е влошено, тъй като е отменено решението по главния иск. При неговото отхвърляне, респ. уважаване, се сбъдва условието за произнасяне по евентуалния иск – възпроизвежда се ситуацията, ако този изход на спора по главния иск се бе реализирал още пред първата инстанция.

С разрешението, дадено в чл. 206, ал. 2 ГПК /отм./ не е допуснато отклонение от принципа, установен с чл. 116, ал. 1 ГПК /отм./ и чл. 117, ал. 1 ГПК /отм./, че спорният предмет и страните се определят в първата инстанция, тъй като произнасянето на въззивния съд по евентуалния иск, макар и за пръв път, не представлява предявяване на нов иск пред него. Запазването висящността на делото по главния иск съдържа потенциалната възможност за разглеждане на евентуалния иск. Тази възможност ще бъде изключена едва след влизане в сила на решението по главния иск, с което е бил удовлетворен интересът на ищеца по евентуалния. При обжалване на решението, с което е бил удовлетворен този интерес, въззивният см при отмяна на това решение и постановяване на противното, ще се произнесе по основателността на евентуалния иск. С оглед посочената потенциална възможност, като инстанция по същество той разглежда и двата иска, като следва да събере доказателства и па евентуалния спорен предмет. При уважаване жалбата по главния иск, съдът се произнася с решението си и по евентуалния.

Въззивният съд не може да върне делото за ново разглеждане на първата инстанция не само в контекста на чл. 208, ал. 1, изр. второ ГПК /отм./, а и на чл. 209, ал. 1, изр. трето ГПК /отм./. Първата разпоредба го задължава да разгледа спора по същество, когато обжалваното решение е валидно и допустимо и трябва да се коригира само неговата неправилност. Непроизнасянето на първоинстанционния съд по евентуалния иск поради положителния резултат за ищеца по него с постановеното решение по главния иск, не се обхваща от хипотезата на чл. 209, ал. 1, изр. трето ГПК /отм./. В този случай делото не се връща на първата инстанция. Съдьт се е произнесъл, макар и неправилно, по предявен, а не по непредявен иск и не се е произнесъл по предявения под несбъдналото се условие иск, осъществило се при въззивното обжалване.

Когато първата инстанция не се с произнесла по евентуалния иск, с оглед изхода на делото по главния иск, се подразбира, че становището по него, макар и да не е записано в диспозитива на решението, е в отрицателен смисъл. При въззивното обжалване на решението по главния иск въззивният съд се произнася направо по същество по евентуалния, макар и за пръв път, без да връща делото за ново разглеждане, тъй като този иск е третиран в двуинстанционно производство.

Точка №16

16. При необходимото другарство поради естеството на спорното правоотношение или по разпореждане на закона решението трябва да бъде еднакво по отношение на всички другари – чл. 172, ал. 2 ГПК /отм./. Затова, ако въззиваемите са необходими другари, при жалба на противната страна, което не е насочена срещу някои от тях, при уважаването й от въззивния съд обжалваното решение следва да се отмени и по отношение на останалите другари, поради гарантираното им от закона участие като главна страна в процеса. Решението на първата инстанция няма да може да влезе в сила по отношение на тях, тъй като жалбата ще породи последиците си и срещу другарите на въззиваемия, срещу които не е била насочена. Това налага въззивната жалба да се подаде в толкова преписа, колкото е броят на необходимите другари на въззиваемия.

При обикновеното другарство, при което не е задължително еднакво решение по делата на другарите, ако жалбата не е насочена срещу някои от тях, ще има за последица влизане в сила на решението в частта, отнасяща се до тези другари на въззиваемия. При жалба спрямо някои от обикновените другари, тя не разпростира последиците си в правната сфера и на останалите, тъй като за въззивния съд не съществува служебно задължение да преразгледа спора в необжалваната му част и спрямо тези лица. С оглед на чл. 196, ал. 2 ГПК /отм./ той не може да излезе извън субективните предели на жалбата. Чл. 206, ал. 2 ГПК /отм./, който изрично предвижда отклонение от диспозитивното начало на процеса относно другарите на въззивника, не може да се прилага разширително към обикновените другари на въззиваемата страна, в резултат на което може да се получи различно установяване на общите факти по делата на другарите. Освен това въззиваемият и неговите другари, за които е влязло в сила решението на първата инстанция, във вътрешните си отношения ще останат обвързани от констатациите на тази инстанция. Въззиваемият няма да може да противопостави на останалите другари установените за него неизгодни факти относно тези отношения, ако жалбата бъде уважена. Това противоречиво произнасяне по общите факти по делата на другарите може да се преодолее по реда на чл. 231, ал. 1, б. г ГПК /отм./ според т. 9 от Постановление № 2 от 1977 г. на Пленума на ВС, което се отнася до субективното тъждество на противоречивите решения по идентичния спорен предмет при другарството, без да разграничава обикновеното от необходимото.

Точка №17

17. Правото на участие на страната в производството е принцип, чието съблюдаване гарантира правото на защита и състезателността в процеса. Необходимите другари имат гарантирано от закона участие в процеса като главна страна и затова, макар и да не са участвали в първоинстанционното производство, имат право на жалба срещу първоинстанционното решение, постановено без тяхно участие. Аналогично е положението на контролиращата страна, която участва в процеса като необходим другар на държавните учреждения – ищци или ответници, с оглед защитата на държавния интерес – чл. 19, ал. 2 ГПК /отм./. Главната страна ищец или ответник, процесуален субституент, може да бъде лишена от участие пред първата инстанция поради непризоваване, при призоваване в нарушение на реда, предвиден в чл. 41 ГПК /отм./чл. 52 ГПК /отм./, при неспазване на изискванията, когато се касае до лица по чл. 16, ал. 2 ГПК /отм./ – чл. 6 ГПК /отм./, както и когато страната не е могла да се яви лично или чрез представител по причина на препятствие, което не е могла да отстрани.

При постановяване на първоинстанционно решение без участието на страна по делото, налице е порок, обосноваващ обжалването му като неправилно. За тази категория порочни решения не е предвидено връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд. Необходимият другар следва да се конституира пред въззивния съд, като спрямо него и лишената от участие поради непризоваването й страна следва да се повторят процесуалните действия, извършени от първата ннстанция без тяхното участие и след това да се разгледат оплакванията в жалбата.

Точка №18

18. Със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо. За това диспозитивът на решението, който чл. 189, ал. 1, б. г ГПК /отм./ визира като констатация относно спорното право, представлява източника на силата на пресъдено нещо. Мотивите към решението според чл. 189, ал. 2 ГПК /отм./ не са част от него.

Нарушаването на изискването за мотивираност на съдебния акт не означава липса на решение, а е основание за неговата отмяна като неправилно, т. е. те са елемент, но не иманентна негова част. В мотивите се съдържат редица констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, които не са обхванати от спорния предмет. Предявяването на инцидентен установителен иск относно преюдициалното правоотношение, необходимо, за да се формира пресъдено нещо и по отношение на него чрез въвеждането му като предмет по делото, произнасянето по който намира отражение в диспозитива, не би било необходимо, ако мотивите на решението се ползваха е такава сила (арг. от чл. 97, ал. 3 ГПК /отм./, чл. 118 ГПК /отм./ и чл. 221, ал. 1 ГПК /отм./).

Становището, че мотивите подлежат на самостоятелно обжалване, се свързва с възможността те да бъдат източник на правни последици наред с диспозитива на решението. Щом като по отношение на съдържащите се в тях констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения не се формира сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет, те не могат да бъдат обект на обжалване отделно от решението.

Точка №19

19. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение на законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанцнонния съд. При въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстаиционният съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция, като запише в мотивите на решението си, чете са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност.

След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. В последните два случая ще се изрази непрекият резултат от дейността на въззивния съд – по проверка на обжалваното решение, отразен в диспозитива му – да остави в сила или да постанови ново решение, след като отмени изцяло или частично решението на първата инстанция.
По изложените съображения ОСГК на ВКС

Р Е Ш И :

1. ВКС, се произнася по частната жалба срещу разпореждането или определението на окръжния съд за връщане на въззивната жалба против първоинстанционното решение на районния съд.

2. Препис от въззивната жалба се представя само за противната страна, а не и за необжалвалите другари на въззивника, с които той се намира на една и съща страна на процесуалното правоотношение. Въззивният съд служебно конституира като страна в производството необходимите другари на обжалващия и е длъжен да съобщи на необжалвалите обикновени другари за образуваното производство, за да бъдат конституирани като страна по него, ако желаят да се присъединят към въззивната жалба.

3. Изключването на способа за призоваване, предвиден в чл. 41, ал. 6 ГПК /отм./, се отнася изобщо до призоваването пред въззивния съд, независимо от това кой го е осъществил – първата или въззивната инстанция.

4. Въззивна жалба, в която не е посочено в какво се състои порочността на обжалваното решение, не се оставя без движение и не подлежи на връщане при неотстраняване на тази нейна нередовност – чл. 200, ал. 1, б. б ГПК /отм./. За валидността и допустимостта на решението на първата инстанция въззивният съд следи служебно. При проверка на неговата правилност съдът не е обвързан от оплакванията в жалбата, а разглежда спора по същество, без да изхожда единствено от наведените от въззивника основания за порочност на обжалваното решение.

5. Ако оплакването във въззивната жалба е за неправилност на обжалваното решение поради непълнота на събраните при постановяването му доказателства, но в нея не се сочат новите доказателства или не се представят посочените писмени, тази нейна нередовност не е основание за оставянето й без движение и нейното връщане по чл. 200, ал. 1, б. б ГПК /отм./.

6. Допустими в качеството на нови доказателства по смисъла на чл. 205, ал. 1 ГПК /отм./ пред въззивната инстанция са не само тези, които се отнасят до новооткрити или новонастъпили обстоятелства, а и тези, които въззивникът е бил в състояние да посочи пред първоинстанционния съд, но не е сторил това поради виновното си процесуално поведение.

Пред въззивния съд са допустими и неразпитани пред първата инстанция свидетели, които подкрепят вече установени пред нея обстоятелства, ако са необходими с оглед защитната позиция на страната, която се позовава на тях. Възражения за изтекла погасителна или придобивна давност могат да се правят за пръв път пред въззивната инстанция, за да се избегне преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на решението по отношение на тези отбранителни средства.

Възражението за прихващане може за пръв път да се заяви пред въззивния съд, ако се изразява в материалноправното изявление за компенсиране на две насрещни изискуеми и ликвидни вземания, при което те се погасяват до размера на по-малкото от тях от деня, в който са били налице условията за компенсируемостта им. Ако насрещното вземане е спорно, възражението за прихващане не може да бъде заявено за пръв път пред въззивната инстанция.

Възражението за право на задържане за извършени подобрения в недвижим имот може да се заяви за пръв път във въззивната инстанция или наред с претенцията за заплащане на стойността на подобренията, или самостоятелно, ако искът за заплащане стойността им е бил уважен в отделен процес. Възражението за право на задържане може да се направи за пръв път пред въззивния съд като акцесорно право към насрещния иск на ответника за неговото вземане, което се намира в конекситетна връзка с вземането, предмет на иска на противната страна, както и да се упражни самостоятелно, ако искът за вземането на ответника е бил уважен в отделно производство.

7. Нови доказателства пред въззивния съд могат да се представят от заинтересуваната страна и след закритото (разпоредителното) и първото по делото заседание, не само при обективна невъзможност за своевременното им представяне, защото се отнасят до новооткрити или новонастъпили обстоятелства, но и когато непредставянето им се дължи на небрежното й процесуално поведение, щом като те са от съществено значение за изхода на делото.

8. Санкцията на чл. 65 ГПК /отм./ е приложима, ако въззивният съд отмени първоинстанционното решение, защото се е позовал на нови доказателства, които не са били представени пред първата инстанция, без да е налице извинителна причина за тяхното несвоевременно представяне.

Неизпълнението на задължението на съдията в първата инстанция за устен доклад по чл. 108 ГПК /отм./ е извинителна причина за неприлагане санкцията по чл. 65 ГПК /отм./ при отмяна на първоинстанционното решение. Непостановяване на определение за отделяне на спорното от безспорното по чл. 109, ал. 4 ГПК /отм./ от първоинстанционния съд няма значението на извинителна причина за неприлагане на санкцията.

9. Пред въззивната инстанция не могат да се предявяват нови искове или да се изменя предявеният иск по страни, основание или петитум. Изменение на иска, изразяващо се в промяна на размера на петитума му (увеличаване или намаляване) или вида, но не в предмета на търсената защита (преминаване от установителен към осъдителен иск или обратно), е допустимо пред въззивния съд. Не се счита за увеличаване на иска прибавянето на изтекли лихви или на събрани добиви след неговото предявяване – чл. 116, ал. 3 ГПК /отм./, но не е допустимо пред въззивния съд да се предяви искане за лихви и добиви, предхождащи този момент.

С оглед на принципа на изчерпателност на брачния процес – чл. 260, ал. 1 ГПК /отм./ и чл. 260, ал. 2 ГПК /отм./, всички факти от живота на съпрузите, които обосновават дълбоко и непоправимо разстройство на брака или тези които обуславят неговата унищожаемост, представляват основание на отделен иск за развод или унищожаване на брака и щом като са били известни на съпрузите, трябва да бъдат предявени до приключване на устните състезания. Това може да стане и пред въззивния съд, като е допустимо да се измени предявеният иск за развод чрез прибавяне на нов с друго основание, едновременно да се измени основанието и петитума, като вместо предявения иск за развод се предяви такъв за унищожаване на брака или евентуално наред с него.

Предявяването на инцидентен установителен иск за установяване съществуването или несъществуването на правоотношение, преюдициално на спора – чл. 118 ГПК /отм./, за пръв път пред въззивнана инстанция не е допустимо, но оспорването нстинността на документ – чл. 154 ГПК /отм./, което в отделен процес би било предмет на такъв иск, може да стане за пръв път пред тази инстанция.

При прехвърляне на спорно право при висящ процес – чл. 121 ГПК /отм./, делото продължава между първоначалните главни страни, като заместването на прехвърлителя може да стане само със съгласието на двете страни по делото, и то само пред първата, а не пред въззивната инстанция. Приобретателят на спорното право може да встъпи или да бъде привлечен като подпомагаща страна или да встъпи главно като предяви иск срещу двете страни по делото, за което важат разрешенията за участието на третото липе-помагач, съответно за главно встъпилото лице.

Трето лице, което има интерес да участва в чужд процес, за да издейства за подпомаганата от него страна благоприятно решение в защита на свой интерес, може да встъпи и пред въззивната инстанция – чл. 174 ГПК /отм./. Привличането на трето лице като подпомагаща страна става не по негов почин, а по такъв на една от главните страни, за да го подчини на силата на мотивите с оглед на бьдещ процес, който би водила срещу него при неблагоприятен изход на делото. Затова привличането трябва да бъде поискано от заинтересуваната страна в преклузивния срок, предвиден в чл. 175, ал. 1 ГПК /отм./, поради което е недопустимо то да се нзвърши пред въззивната инстанция.

Главно встъпване по чл. 181 ГПК /отм./ е допустимо по висящо дело само пред първата, а не пред въззивната инстанция. Съединяване на дела по чл. 123 ГПК /отм./ между едни и същи страни е допустимо и пред въззивната инстанция, ако решенията, постановени по тях от първоинстанциоиния съд в отделни производства, са били обжалвани пред тази инстанция с оглед висящността им пред един и същи съд.

10. Допускането на експертиза, оглед и освидетелстване може да стане не само по почин на страната, но и служебно от съда. При огледа и освидетелстването това се налага от необходимостта от непосредствено сетивно възприятие на съда върху истинността на факт, отнасяш се до вещ или лице, а при експертизите – от съобразяване на опитни правила и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието.

11. При новото разглеждане на делото от въззивния съд са допустими всички доказателствени средства, включително и свидетелските показания. Ограничението на чл. 218з, ал. 3 ГПК /отм./ визира не вида на доказателственото средство, което може да бъде и гласно, а дали то се отнася към новооткрита или новонастъпили обстоятелства.

12. При новото разглеждане страните могат да ползват за пръв път нови защитни средства, които да се основават на доказателства, събрани при първоначалното, както и при повторното разглеждане на делото, в последния случай при съобразяване ограничението на чл. 218з, ал. 3 ГПК /отм./. Това ограничение не се отнася до страната, която използва новото защитно средство като отбранително срещу заявено за пръв път от противната страна фактическо твърдение при новото разглеждане на делото.

13. При кумулативно обективно съединяване на искове, единият от които е обуславящ, а другият е обусловен при условие, че страната е обжалвала само решението по обуславящия и жалбата по него бъде уважена, не може да се отмени и решението по обусловения иск.

14. Ако при обективно съединени искове първоинстанционният съд е постановил нищожно или недопустимо решение, което се обжалва частично, въззивната инстанция служебно ще прогласи нищожността или ще обезсили решението изцяло, включително и в необжалваната му част, но само по иска, по които то е обжалвано. При противоречие между решенията при кумулативно обективно съединените искове следва да намерят приложение разрешенията, предвидени в т. 13, а при евентуално съединените – тези на т. 15.

15. Въззивният съд може за пръв път, след като е уважил жалбата срещу главния иск, да се произнесе по същество по отношение на евентуалния, по който не се е произнесла първата инстанция – чл. 206, ал. 2 ГПК /отм./.

16. Обжалваното решение не може да се отмени по отношение на обикновените другари на въззиваемия, срещу които не е изрично насочена жалбата – чл. 196, ал. 2, предл. второ ГПК /отм./.

17. Ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар или страната е била лишена от участие в производството, въззивният съд следва да повтори процесуалните действия, извършени пред първата инстанция без тяхното участие, след което да разгледа и реши делото по същество.

18. Страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява като резултат.

19. Мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Непрекият резултат от тази дейност е констатацията, съдържаща се в мотивите му за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението.


Свързани съдебни актове

Решение № 134 от 03.08.2017 г. по т. д. № 558/2016 г.
Докладчик: съдия Костадинка Недкова
Представянето в първата инстанция с молба за спиране на основание чл. 182, ал. 1, б. г ГПК /отм./ на производство по дело, което има за предмет иск за реално изпълнение, на искова молба за заведен иск по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД за нищожност на договора, от който се извежда спорното право, предмет на делото, чието спиране се иска, представлява ли възражение за нищожност на договора по това дело?
В производството по предявен иск за реално изпълнение, влязлото в сила решение, с което са отхвърлени искове за нищожност на договора, поради противоречие със закона на конкретни основания, преклудира ли възможността за разглеждане на възражение за нищожност на договора, поради противоречие със закона, изведено от друго основание?

Определение № 520 от 22.08.2017 г. по т. д. № 2124/2016 г.
Докладчик: съдия Петя Хорозова
За възможността ипотекиран за чужд дълг недвижим имот да бъде продаден /прехвърлен възмездно/ срещу поето от купувача задължение да отговаря за дълга до размера на прехвърлените му права, както би отговарял и ипотекарният гарант - продавач (в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Относно задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните (в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).
Определение № 995 от 26.10.2017 г. по гр. д. № 1099/2017 г.
Докладчик: съдия Мими Фурнаджиева
Допустимо ли е предявяването на нов иск за разликата над размера на частичния иск до пълния размер на претендираното вземане в случай, че предявеният преди това частичен иск е бил уважен частично?
Решение № 57 от 26.02.2018 г. по гр. д. № 2736/2017 г.
Докладчик: съдия Стоил Сотиров
Относно правната същност на мотивите на влязлото в сила съдебно решение, тяхната доказателствена сила и ползват ли се същите със сила на пресъдено нещо.
Решение № 257 от 13.12.2016 г. по гр. д. № 2436/2016 г.
Докладчик: съдия Илияна Папазова
Когато препраща към мотивите на първоинстанционното решение, съгласно разпоредбата на чл. 272 ГПК, длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства и изложените във въззивната жалба доводи за неправилност?
Определение № 268 от 11.06.2018 г. по гр. д. № 2165/2018 г.
Докладчик: съдия Веска Райчева
Налице ли е правен интерес на последващ купувач, който не е страна по договора за покупко-продажба, но след последващи прехвърлителни сделки е придобил право на собственост върху имота, да обжалва решението, с което е обявена за нищожна на основание чл. 26, ал. 2, предл. второ ЗЗД упълномощителната сделка, послужила при продажбата на недвижимия имот между упълномощителя и първия купувач?
Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г.
Докладчик: съдия Теодора Гроздева
По някои въпроси на гражданския процес:
1. Относно цената на някои искове.
2. Относно установителните и ревандикационните искове за собственост.
3. Относно допустимостта на някои искове за собственост.

Определение № 527 от 27.07.2018 г. по т. д. № 2775/2017 г.
Докладчик: съдия Анна Баева
При установен размер на редовна и наказателна лихва в заключението на вещото лице, прието и неоспорено от страните по делото, може ли решаващият съд да отхвърли претенциите за лихви на ищеца?
Решение № 238/2011 от 13.01.2012 г. по гр. д. № 999/2010 г.
Докладчик: съдия Здравка Първанова
Относно приложението на пар. 4в ПЗР ЗСПЗЗ вр. чл. 72 ЗС в случаите на прекратено по силата на ЗСПЗЗ право на ползване, което не може да се трансформира в право на собственост и при положение, че строителството в имота е извършено и след влизане в сила на ЗСПЗЗ.
Решение № 212 от 01.02.2012 г. по търг. д. № 1106/2010 г.
Докладчик: съдия Бонка Йонкова
Относно задълженията на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор е послужил като основание за допускане на решението до касационен контрол.
Решение № 491 от 07.07.2010 г. по гр.д. № 1348/2009 г.
Докладчик: съдия Лидия Рикевска
Дали решението с което е унищожен договор за продажба на имот има сила на пресъдено нещо по отношение на последващите приобретатели, купили имота преди вписване на исковата молба по чл. 31 ЗЗД и дали те са добросъвестни приобретатели?
Решение № 92 от 07.09.2016 г. по т. д. № 185/2014 г.
Докладчик: съдия Емилия Василева
Следва ли в производството по пряк иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ обемът на отговорността на застрахователя да се ограничава до размера на присъденото обезщетение по уважен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента?
Допустимо ли е въззивната инстанция да приеме по-нисък процент на съпричиняване на вредата от увреденото лице по чл. 51, ал. 2 ЗЗД от приетия от първата инстанция, без да има въззивна жалба от ищеца, респективно когато ищецът като въззиваем във въззивното производство не е релевирал доводи за по-нисък размер на съпричиняване?

Решение № 115 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2150/2017 г.
Докладчик: съдия Димитър Димитров
За задължението на въззивния съд да определи точния предмета на спора с оглед на всички наведени от страните твърдения и възражения, като постанови решението си след като вземе предвид и извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства и въз основа на нея да приеме кои факти и обстоятелства от значение за спора са установени и кои не както и какви са правните последици от така установените факти за правоотношенията между страните.
Решение № 276 от 04.06.2012 г. по гр. д. № 1380/2009 г.
Докладчик: съдия Светла Цачева
Относно надлежния ответник по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на незаконно уволнение на директор на училище, извършено от Регионалния инспекторат при М. на образованието и науката.
Определение № 478 от 22.10.2018 г. по гр. д. № 1015/2018 г.
Докладчик: съдия Светлана Калинова
За оплакванията относно непълнота на доклада за разпределяне на При изясняване местоположението на имот по предявен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и всички събрани доказателства в тяхната съвкупност?
При изясняване местоположението на имот по предявен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ обвързан ли е въззивният съд от констатациите на вещото лице по експертизата във връзка с границите на реституираните имоти и необходимо ли е да бъдат те съпоставени с другите доказателства като източници на данни относно местоположението на земеделската земя към включването ѝ в ТКЗС и др. организации?

Определение № 709 от 24.10.2018 г. по гр. д. № 2026/2018 г.
Докладчик: съдия Даниела Стоянова
Относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, когато увреденият ищец е оправдан с влязла в сила присъда.
Решение № 227 от 29.10.2018 г. по гр. д. № 431/2018 г.
Докладчик: съдия Веска Райчева
При наличие на клауза в договора, предвиждаща че при разваляне на договора продавача има право да задържи платените от купувача до момента на развалянето вноски от продажната цена, представлява ли основание за отхвърляне на иска по чл. 55 ЗЗД за връщане на тези суми и как следва, ако има такава уговорка , продавачът да защити това свое право при предявен иск по чл. 55 ЗЗД за връщане на тези суми - чрез изрично възражение за прихващане или самата клауза следва да се възприеме като уговорена в договора компенсация, на която продавача може да се позове?
Определение № 181 от 07.11.2018 г. по гр. д. № 3849/2018 г.
Докладчик: съдия Бонка Дечева
Какви са условията за главно встъпване на трето лице-помагач на една от страните, ако то има правен интерес от това и съвместима ли е защитата на третото лице-помагач със защитата на главно-встъпилото лице.
Решение № 99 от 02.06.2016 г. по гр. д. № 554/2016 г.
Докладчик: съдия Мария Иванова
Правото да се иска отмяна по чл. 304 ГПК се отнася за спорове с вещноправен характер относно вещи от имуществената общност, за които решението следва да е еднакво за двамата съпрузи. На осн. чл. 19, ал. 1 СК 1985 /отм./ вещите и правата върху вещи, придобити от съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос/ който се презумира съгл. ал. 3 на с.р./ принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити. Аналогична е разпоредбата на чл. 21 СК, вр. с пар. 4 ПЗР СК /2009 г./. В производството по отмяна ВКС изследва дали придобитото вещно право е общо за двамата съпрузи.
Решение № 115 от 04.12.2018 г. по гр. д. № 333/2018 г.
Докладчик: съдия Снежанка Николова
Поради произнасянето на въззивния съд по иска въз основа на цитираната съдебна практика, а не на твърденията на ищцата в исковата молба и уточненията към нея, както и поради релевираните от касаторката пороци относно правната квалификация на иска, като при едни и същи факти тя е променена от въззивния съд, обусловило и различен изход по спора и поради неспазване на задължението на въззивния съд при решаване на спорния предмет след самостоятелна преценка на доказателствата да формира собствени фактически и правни изводи, които да съдържат произнасяне и по заявените от ответника възражения, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл.
Решение № 204 от 05.06.2002 г. по гр. д. № 123/2001 г.
Докладчик: Върховен касационен съд
За разделянето на съсобствена сграда е необходимо обособяването на самостоятелни обекти при спазване на действащите строителни правила и норми въз основа на одобрен архитектурен проект. При делбата следва да се определят припадащите се на всеки обособен обект идеални части от дворното място, върху което е построена сградата. Въззивната инстанция се произнася със самостоятелно решение по съществото на спора.
Решение № 247 от 04.02.2019 г. по гр. д. № 4288/2016 г.
Докладчик: съдия Албена Бонева
Задължителни необходими другари ли са насрещните страни по договор в производство по предявен от трето лице иск за обявяване неговата нищожност? (по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК)
Достатъчно ли е за разкриването на персонална симулация при сключване на договор, да е налице знание и намерение за симулирането у подставеното лице и действителния приобретател на правата или следва и противната страна по договора да е изразила воля за това? (по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК)

Решение № 715 от 05.11.2010 г. по гр. д. № 139/2010 г.
Докладчик: съдия Веска Райчева
За задължението на въззивния съд да извърши самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, за да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, в случая за действителността на клауза за неустойка, уговорена в трудов договор, но касаеща правоотношения след неговото прекратяване.
Определение № 154 от 01.04.2019 г. по гр. д. № 3732/2018 г.
Докладчик: съдия Светлана Калинова
За правното положение на наследниците на довереника в хипотеза, при която приживе на последния отчетна сделка не е била сключена. (по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК)
За задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения на страните. (по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК)

Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по гр. д. № 3/2016 г.
Докладчик: съдия Емануела Балевска
1. Предявяването на иска като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК има ли за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането?
2. Ползва ли се решение по уважен частичен иск със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното право при предявен в друг исков процес иск за разликата до заявения пълен размер на вземането, произтичащо от същото право?
3. Налице ли е процесуалната пречка от чл. 126 ГПК за допустимост на частичния иск, когато между същите страни, на същото основание и за същото вземане е предявен частичен иск, по който по-рано заведеното дело е висящо?

Решение № 209 от 22.05.2019 г. по гр. д. № 3635/2017 г.
Докладчик: съдия Димитър Димитров
Дали при оттеглянето на исковата претенция спрямо един от ответниците по делото, който е обикновен другар, на другия ответник, извършено в хода на първоинстанционното производство, но след подаването на отговора на исковата молба, е допустимо втория ответник да го привлече като трето лице помагач първия такъв или това е недопустимо с оглед пропускането на срока по чл. 219, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 133 ГПК?
Решение №126/03.06.2019 по гр. д. №3899/2018 г.
Докладчик: съдия Боян Цонев
Как съдът следва да се произнесе с решението си (диспозитива), когато са предявени иск и насрещен иск за парични вземания, и едната от страните е направила изявление за прихващане между спорните вземания?
Решение № 52 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4472/2008 г.
Докладчик: съдия Жива Декова
Относно действието на уточняване на иска при неясна искова молба, което по същество представлява отстраняване на нередовности на искова молба, които ако не се отстранят в първата инстанция подлежат на отстраняване от въззивния съд.
Решение № 103 от 20.06.2013 г. по търг. д. № 850/2012 г.
Докладчик: съдия Ирина Петрова
За правомощията на въззивния съд, когато приеме, че искът има друга правна квалификация от дадената от първоинстанционния съд.
Решение № 284 от 21.07.2010 г. по гр. д. № 378/2009 г.
Докладчик: съдия Светла Цачева
По приложението на