Решение № 207 от 24.01.2012 г. по т. д. № 580/2011 г.

0 Shares

Анотация

Отговор

Една от особеностите на производството по колективния иск е, че на страната на ищеца участват лица, които не са поименно определени, а са само определяеми по конкретни признаци, т. е. налице е групов субект, без да има яснота нито по отношение броя на лицата в него, нито по отношение на тяхната индивидуалност. Изискването да са индивидуално определени и да отговарят на характеристиките, по които се определя принадлежността им към колектива, се отнася само за лицата, които предявяват иска от името на колектива и които се явяват особен процесуален представител на груповия субект. Тези лица обаче не стават ищец по колективния иск – такова качество има единствено груповият субект /”колективът”/, като съвкупност от лица, отговарящи на определени признаци. Изискването за индивидуализация е неприложимо в хипотезата /каквато е и настоящата/, когато груповият субект се представлява от организация за защита на увредените лица или за защита срещу нарушения на колективния интерес. Правото на такава организация да предяви колективния иск произтича от самото й съществуване като юридическо лице, създадено именно с цел да защитава интересите на определена категория лица, без да е обусловено от личния и пряк интерес на конкретни лица от тази категория.


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на тридесети ноември две хиляди и единадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА, БОНКА ЙОНКОВА

при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т.д. № 580/2011 г.

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 170 от 27.01.2011 г. по т. д. № 362/2010 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски окръжен съд решение № 28 от 16.04.2010г. по т. д. № 320/2009 г.

С първоинстанционния акт са уважени предявените от Комисията за защита на потребителите, [населено място] искове с правно основание чл. 186, ал. 3 ЗЗП, чл. 186, ал. 2, т. 1 ЗЗП, като е прогласена нищожността на клаузите на чл. 43, ал. 2 ОУ и чл. 44, ал. 2 от Общите условия на договорите за използване на електроразпределителните мрежи на [фирма], [населено място]; разпоредено е търговецът да преустанови прилагането на тези клаузи и да ги отстрани от Общите условия, както и да огласи диспозитива на решението за своя сметка чрез съобщение, публикувано в национален ежедневник и съобщение на електронната си страница, в едноседмичен срок от влизането му в сила.

К. поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав, че оспорваните две клаузи от Общите условия на договорите за използване на електроразпределителните мрежи на [фирма], [населено място] са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 2 ЗЗП поради противоречието им с чл. 111, б. б ЗЗД, като твърди: че съдът не е обсъдил характера на посочения в тях срок /давностен или преклузивен/ и не е отчел съотношението между ЗЗП и ЗЕ като общ към специален закон; че клаузите не възпрепятстват или ограничават претендирането на обезщетение по съдебен ред в рамките на общата предвидена в ЗЗД давност; че правото на Комисията за защита на потребителите /К./ да атакува разпоредбите на Общите условия е преклудирано, тъй като е пропуснала възможността да предяви своите възражения в процеса на обсъждането и одобряването им от ДКЕВР; че Комисията не е процесуално легитимирана да защитава правата на юридическите лица, а само на физическите лица-потребители; че искът за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 44, ал. 2 ОУ е недопустим, доколкото е част от фактическия състав на специално уредения иск за преустановяване на нарушение по чл. 186, ал. 2 ЗЗП. Оплакването за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила е мотивирано с приемането за участие в процеса на лицето Ц. Т., без да е предоставена възможност на ответника да изрази становище и без да са му изпратени копия от молбата за участие на същия и приложените към нея доказателства. Освен това, според касатора, съдът не е обсъдил изрично въпроса за активната легитимация и правния интерес на посоченото лице да участва в процеса.

В представените писмени бележки от 05.12.2011 г. касаторът е заявил две нови основания за недопустимост на въззивното решение –липсата на твърдения в исковата молба за нарушен пряк и личен интерес най-малко на две конкретни лица и неконституирането на ДКЕВР като страна по делото. Отделно от това, релевира и допълнителни оплаквания за неправилност на обжалвания акт, като счита, че клаузите на Общите условия на договорите за използване на електроразпределителните мрежи на [фирма] следва да бъдат тълкувани в цялост, при спазване правилата за тълкуване на договорите и съобразно действителния им смисъл, систематичното място, при съпоставка със свързаните клаузи и при преценка на насрещните права и задължения в цялост.

Ответникът по касация – Комисия за защита на потребителите, [населено място] – оспорва касационната жалба и моли за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения, подробно изложени в отговор от 26.04.2011 г.

Ответникът – Ц. Т. Г. от [населено място] – не изразява становище по касационната жалба.

Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и становищата на страните, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

За да потвърди първоинстанционното решение на Софийски окръжен съд, с което са уважени предявените от Комисията за защита на потребителите, [населено място] искове с правно основание чл. 186, ал. 3 ЗЗП, чл. 186, ал. 2, т. 1 ЗЗП, въззивният съд е счел същото за валидно, допустимо и правилно. На първо място, решаващият състав е преценил като неоснователни оплакванията на въззивника за недопустимост на предявените от К. искове за прогласяване нищожността на процесните две клаузи от Общите му условия поради липса на правен интерес предвид включването им във фактическия състав на специалния иск по чл. 187, т. 2 ЗЗП. Наличието на правен интерес от предявяването на установителен иск е аргументирано с изрично предвидените в чл. 146, ал. 1 ЗЗП, чл. 143 ЗЗП основания, водещи до нищожност на клаузи в договор, сключен с потребител, които, по аналогия с чл. 26 ЗЗД, могат да бъдат установявани по съдебен ред, а преустановяването на незаконната търговска практика или действие е само последица от установяване на това нарушение. В тази връзка, не е споделен и доводът за допуснато нарушение на У. правилник на К., водещо де невалидност или недопустимост на обжалваното решение. По отношение встъпилото в процеса по реда на чл. 383 ГПК физическо лице Ц. Т. Г., като достатъчно да обоснове правния му интерес, е счетено качеството на същия на абонат на ответното търговско дружество, респ. на „потребител” по смисъла на пар. 13, т. 1 ДР ЗЗП, както и обстоятелството, че твърдяната неравноправност на клаузите от ОУ е относима и към неговата правна сфера. Направен е извод и за липса на твърдяното нарушение на процесуалните правила във връзка с приемането на посоченото лице за участник в процеса, като е отчетен фактът, че молбата му е докладвана в присъствието на представител на ответната страна и че на същата е дадена възможност да вземе становище както по предявения иск, така и по встъпването на физическото лице.

Въззивната инстанция е възприела изцяло становището на първостепенния съд и по основния спорен по делото въпрос – за нищожността на атакуваните две клаузи от Общите условия на ответното дружество. Като е преценил уговорените в тях 90-дневни срокове, в които потребителите могат да претендират обезщетение за неизпълнение на задълженията на дружеството, като давностни, а не като преклузивни, съдебният състав е направи извод, че тези клаузи са в пряко противоречие с императивната разпоредба на чл. 111, б. в ЗЗД, установяваща 3-годишна погасителна давност за вземанията за обезщетения от неизпълнен договор, което по същество представлява ограничаване правата на потребителя, произтичащи от закон и обосновава неравноправност на процесните клаузи по смисъла на чл. 143, т. 2 ЗЗП, водеща съответно до тяхната нищожност както на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, така и на основание чл. 113 ЗЗД.

За неоснователни Софийски апелативен съд е счел и останалите три довода на [фирма] – /1/ за неприложимост на правилата на ЗЗП, предвид наличието на специален закон /ЗЕ/, регламентиращ отношенията в областта на енергетиката; /2/ за преклудиране възможността на К. да оспорва процесните клаузи от ОУ предвид одобряването им от ДКЕВР и /3/ за липса на компетентност на комисията да защитава правата на потребителите-юридически лица. По отношение на тези доводи е прието съответно, че: ЗЗП и ЗЕ не уреждат едни и същи обществени отношения и поради това не се съотнасят като общ към специален закон /1/; доколкото Общите условия са предвидени в ЗЗД като елемент от договорното правоотношение, за тях важат правилата за недействителност на договорите, което означава, че нищожността на отделни техни клаузи може да бъде предявявана неограничено във времето /2/; обстоятелството, че от действието на процесните клаузи от ОУ са засегнати права и на юридически лица, не изключва процесуалната легитимация на К. по предявените искове, тъй като ЗЗП не съдържа изрични разпоредби, ограничаващи правомощията й, когато спорното право е обект на правоотношения и между юридически лица.

Касационната жалба е неоснователна.

На първо място, не са налице поддържаните от касатора основания за недопустимост на обжалвания акт.

В противоречие със закона е становището за преклудиране правото на Комисията за защита на потребителите /К./ да атакува разпоредбите на Общите условия, тъй като е пропуснала възможността да предяви своите възражения в процеса на обсъждането и одобряването им от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране /ДКЕВР/. Предвидените в чл. 148 ЗЗП правомощия на Комисията във връзка с неравноправните клаузи в потребителските договори, в т. ч. и предявяването на иск за прогласяване на тяхната нищожност /ал. 4/ не са поставени в зависимост от изпълнението на определени изисквания и по-конкретно от участието на К. в процеса по одобряване на Общите условия от регулаторния орган. Поради това, нито липсата на възражения на Комисията до ДКЕВР във връзка с процесните Общи условия, нито одобряването на същите от този държавен орган, представляват пречка за предприемане на действията по чл. 148 ЗЗП, респ. не обуславят недопустимост на предявения иск за обявяване на определени клаузи от одобрените Общи условия за нищожни. Доколкото законът не е предвидил конкретни последици за съответния регулаторен орган, произтичащи от обявяването на определена клауза от одобрените от него Общи условия за нищожна, не е налице и основание за задължително участие на същия като страна в съдебния спор, в какъвто смисъл неправилно се поддържа в депозираните по делото допълнителни писмени бележки.

Неоснователен е и доводът на касатора за недопустимост на иска /аргументиран с разпоредбата на чл. 379 ГПК/, поради това, че ищецът не е доказал личен и пряк интерес от предявяването му, какъвто, според него, би съществувал само ако поне две конкретни лица поддържат, че са увредени от атакуваните клаузи на Общите условия. Подобен извод не би могъл да бъде направен от нормата на чл. 379 ГПК. Една от особеностите на производството по колективния иск е, че на страната на ищеца участват лица, които не са поименно определени, а са само определяеми по конкретни признаци, т. е. налице е групов субект, без да има яснота нито по отношение броя на лицата в него, нито по отношение на тяхната индивидуалност. Изискването да са индивидуално определени и да отговарят на характеристиките, по които се определя принадлежността им към колектива, се отнася само за лицата, които предявяват иска от името на колектива и които се явяват особен процесуален представител на груповия субект. Тези лица обаче не стават ищец по колективния иск – такова качество има единствено груповият субект /”колективът”/, като съвкупност от лица, отговарящи на определени признаци. Изискването за индивидуализация е неприложимо в хипотезата /каквато е и настоящата/, когато груповият субект се представлява от организация за защита на увредените лица или за защита срещу нарушения на колективния интерес. Правото на такава организация да предяви колективния иск произтича от самото й съществуване като юридическо лице, създадено именно с цел да защитава интересите на определена категория лица, без да е обусловено от личния и пряк интерес на конкретни лица от тази категория.

Настоящият състав не споделя и становището за недопустимост на иска поради липса на правен интерес от предявяване на установителен иск при положение, че законът предвижда възможност за по-пълноценна защита на колективния интерес чрез предявяването на осъдителен иск по чл. 186 ГПК за преустановяване или забрана на действия или търговски практики, които са в нарушение на колективните интереси на потребителите. Преди всичко, в тази връзка следва да се отчете приетото в хода на делото изменение на ЗЗП от 2011 г. /ДВ, бр. 18 от 01.03.2011 г./ и по-конкретно – създаването на новата ал. 4 на чл. 148 ЗЗП, с която правомощията на К. във връзка с неравноправните клаузи в потребителските договори са допълнени с правомощието да сезира компетентния съд с искане за обявяването им за нищожни, когато предприетите мерки по чл. 148, т. 1 ЗЗП са останали без резултат и клаузите на договора могат да засегнат голям брой потребители или е възможно да бъдат използвани от други търговци. Поради процесуалноправния й характер, посочената норма има незабавно действие и следва да бъде приложена към заварените процесуални правоотношения, т. е. и към настоящия случай, доколкото са осъществени и двете предвидени в нея изисквания – предприетите от К. мерки по чл. 148, т. 1 ЗЗП не са дали резултат и неравноправните клаузи могат да засегнат голям брой потребители /всички абонати на Ч./.

Предявеният установителен иск за прогласяване нищожността на неравноправните клаузи от потребителския договор е допустим и преди създаването на цитираната по-горе норма. Безспорно, преценката относно валидността на атакуваните клаузи от потребителските договори е част от произнасянето на съда по предявен иск по чл. 186 ЗЗП. Това обаче не изключва правния интерес от предявяването и на самостоятелен установителен иск за прогласяване нищожността на неравноправните клаузи. Обявяването на дадена клауза за нищожна по отношение на нарушителя и на всички засегнати лица, е от значение за решаване на индивидуалните спорове между тях, тъй като няма да е необходимо съдът да се произнася по валидността на същата във всеки отделен случай.

Допълнителен аргумент за допустимостта да бъде предявен иск за прогласяване нищожността на неравноправна клауза произтича и от разпоредбата на чл. 379, ал. 2 ГПК, в която изрично е предвидена възможността да бъде предявен установителен иск срещу нарушителя, с който се цели да бъдат установени увреждащото действие или бездействие, неговата противоправност и вината на нарушителя.

Индиректно, чрез произнасяне по основателността на подадената от „Ч. Електро България АД касационна жалба срещу решение, с което са уважени искове на К. за прогласяване нищожността на неравноправни клаузи от Общите условя на договорите за продажба на електроенергия на посочения доставчик, установителният иск е приет за допустим и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 160 от 15.12.2011 г. по т. д. № 1072/2010 г. на ВКС, І т. о.

Поради всички изложени съображения, настоящият състав намира, че въззивният съд се е произнесъл по допустим иск, поради което постановеното от него решение е допустимо.

Неоснователни са и релевираните от касатора оплаквания за неправилност на обжалвания акт.

Изцяло следва да бъде споделен правният извод на въззивния съд по основния спорен по делото въпрос относно нищожността на атакуваните клаузи от процесните Общи условия – чл. 43, ал. 2 ОУ и чл. 44, ал. 2 ОУ. Правилно решаващият състав е преценил тези две клаузи като неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради това, че по отношение на тях е осъществена хипотезата на ал. 1, т. 2 от посочения член – със същите се ограничават произтичащите от закон права на потребителите при пълно или частично неизпълнение или неточно изпълнение на договорни задължения. По-конкретно, ограничението на правата на потребителите се изразява в това, че установените в двете клаузи срокове – 90-дневни, след които се погасява правото на потребителите да претендират обезщетение за неизпълнение на конкретни задължения на доставчика на електроенергия, са по-кратки от установените в закона /чл. 111, б. б ЗЗД/ срокове, които са тригодишни. Неоснователно е оплакването на касатора, че въззивният съд не се е произнесъл относно характера на тези срокове, както и че тези срокове се отнасят само за доброволното изпълнение на задължението за плащане на обезщетението. Видно от мотивите на въззивния акт, решаващият състав е изложил конкретни съображения относно вида на уговорения 90-дневен срок, преценявайки го като давностен, а не като преклузивен, с оглед на което е направил извод, който се възприема и от настоящия състав, за невъзможността този срок да бъде предмет на уговорка между страните. Противоречието на процесните две клаузи с императивната норма на чл. 111, б. б ЗЗД е напълно достатъчно основание за определянето им като неравноправни и за прогласяване на тяхната нищожност. Отделно от това, както правилно е посочил и въззивният съд, нищожността на същите произтича и от противоречието им с нормата на чл. 113 ЗЗД, въвеждаща забрана за скъсяване или удължаване на установените в закона срокове.

Неоснователно е становището на касатора за липса на неравноправност на двете клаузи, аргументирано с предвиденото в чл. 43, ал. 3 ОУ и чл. 44, ал. 3 ОУ, че обезщетението не изключва отговорността на електроразпределителното предприятие за нанесени на потребителя имуществени вреди в по-голям размер. Посочената уговорка е неотносима към срока, с който се погасява правото да се претендира обезщетението, а касае единствено неговия размер.

Не може да бъде споделено разбирането, че преценката на спорните клаузи следва да бъде извършена с оглед разпоредбите на ЗЕ, който се явява специален по отношение на ЗЗП. Посочените два закона не се намират в твърдяната от касатора зависимост, тъй като те уреждат различни обществени отношения – предмет на регламентация в ЗЕ са обществените отношения, свързани с осъществяването на дейностите по производство, внос и износ, пренос, транзитен пренос, разпределение на електрическа и топлинна енергия и природен газ, пренос на нефт и нефтопродукти по тръбопроводи, търговия с електрическа и топлинна енергия и природен газ, както и правомощията на държавните органи по определянето на енергийната политика, регулирането и контрола /чл. 1 ЗЕ/, докато ЗЗП урежда защитата на потребителите, правомощията на държавните органи и дейността на сдруженията на потребителите в тази област /чл. 1 ЗЗП/. Следователно, защитата на потребителите е подчинена именно на ЗЗП и поради това преценката относно това, дали атакуваните договорни клаузи са неравноправни, следва да бъде извършена единствено с оглед установените в него критерии /чл. 143 ЗЗП/.

Неправилността на въззивното решение не може да бъде обоснована и с факта, че прогласяването на атакуваните клаузи от Общите условия на Ч. ще засегне на практика и субекти /абонатите-юридически лица/, за които К. не разполага с правомощие да защитава правата им, доколкото същите не отговарят на въведеното в пар. 13, т. 1 ДР ЗЗП понятие за „потребител”. Обстоятелството, че след прилагане на предписаната мярка по чл. 187, т. 2 ЗЗП – отстраняване на неравноправните клаузи от Общите условия – тези клаузи няма да се прилагат по отношение на всички абонати /както физически, така и юридически лица/, не е основание да бъде отречено правомощието на К. по чл. 165, ал. 1, т. 3 ЗЗД да предяви иск за колективна защита на онези абонати, които имат качеството „потребител” по смисъла на пар. 13, т. 1 ДР ЗЗП.

На последно място, неоснователно е и оплакването за допуснато процесуално нарушение във връзка с приемането на лицето Ц. Т. Г. за участие в процеса по реда на чл. 383 ГПК. Доводите на касатора, че не му е връчен препис от молбата на посоченото лице и не му е дадена възможност да заяви становище по нея, касаят първоинстанционното производство, като приетата от въззивния съд в тази насока липса на нарушение на процесуалните правила се възприема напълно от настоящия състав. Не може да бъде споделено и становището, че лицето е допуснато да участва в процеса без да е изяснено кой е неговият засегнат интерес и дали същото е увредено. Както беше посочено вече, ищец по колективния иск е груповият субект, а не отделните лица, включени в него според определен критерий. Следователно, засегнатият интерес се преценява по отношение на „колектива” като цяло, а не по отношение на всеки отделен негов член, респ. такава преценка не е необходима и по отношение на онези лица, които заявяват желание за участие в процеса. Единственото условие е същите да установят принадлежността си към колектива-ищец, т. е. да установят, че отговарят на възприетите ограничителни характеристики, което условие по отношение на приетото за участие лице Ц. Т. е изпълнено.

Поради всички изложени съображения, настоящият състав намира, че касационната жалба е неоснователна.

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника Комисия за защита на потребителите юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв., определено съобразно чл. 7, ал. 1, т. 4 НМРАВ.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, предл. първо ГПК

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 170 от 27.01.2011 г. по т. д. № 362/2010 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица] да заплати на Комисия за защита на потребителите юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 /сто и петдесет/ лева/.

Решението е окончателно.

 


Свързани съдебни актове

Решение № 160 от 15.12.2011 г. по търг. д. № 1072/2010 г. Докладчик: съдия Дария Проданова Относно общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия от [фирма], поради създадената с тях тяхната неравнопоставеност по смисъла на цитирания по-горе чл. 143 ЗЗП.
Решение № 131 от 10.09.2012 г. по търг. д. № 1036/2010 г. Докладчик: съдия Лидия Иванова Ограничението на правата на потребителите се изразява в това, че установените в клаузите на чл.48, ал.2 и чл.49, ал.2 ОУ 90-дневни срокове /с изтичането на които се погасява правото на потребителите да претендират обезщетение за неизпълнение на конкретни задължения от доставчика на ел.енергия/ са по-кратки от установеният в закона тригодишен давностен срок за подобен вид вземания. Противоречието на посочените две клаузи с императивната норма на чл. 111, б. б ЗЗД е достатъчно основание за определянето им като неравноправни и за прогласяване на тяхната нищожност.

Цитирани норми