Решение № 131 от 10.09.2012 г. по търг. д. № 1036/2010 г.

0 Shares

Анотация

Отговор

Ограничението на правата на потребителите се изразява в това, че установените в клаузите на чл.48, ал.2 и чл.49, ал.2 ОУ 90-дневни срокове /с изтичането на които се погасява правото на потребителите да претендират обезщетение за неизпълнение на конкретни задължения от доставчика на ел.енергия/ са по-кратки от установеният в закона тригодишен давностен срок за подобен вид вземания. Противоречието на посочените две клаузи с императивната норма на чл. 111, б. б ЗЗД е достатъчно основание за определянето им като неравноправни и за прогласяване на тяхната нищожност.


Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, II отделение в съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и единадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОСИЦА КОВАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ:
ЛИДИЯ ИВАНОВА, ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

със секретар София Симеонова изслуша докладваното от председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА търговско дело под № 1036/2010 година

Производството е по чл. 290 ГПК във вр. с чл. 386, ал. 3 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решението на Варненския апелативен съд № 124/21.07.2010 год., постановено по в.т.дело № 243/2010 год. С това решение е оставено в сила първоинстанционното решение на Варненския окръжен съд № 52/18.02.2010 год. по т.дело № 1072/2009 год., поправено с решение № 199/28.04.2010 год. в частта му за разноските, с което на основание чл. 186, ал. 2, т. 1 ЗЗП вр. с чл. 186, ал. 3 ЗЗП във вр. с чл. 379 ГПК и сл. са прогласени за нищожни клаузите на чл.12, ал.1, т.3; чл.48, ал.2 и чл.49, ал.2 от Общите условия на договорите за пренос на електрическа енергия през електроразпределителните мрежи на [фирма] като неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 2 ЗЗП вр. с чл. 143, т. 13 ЗЗП.

В касационната жалба се правят оплаквания, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че искът с правно основание чл. 186, ал. 3 ЗЗП по своя характер е осъдителен и че специалния закон не предвижда в полза на Комисията за защита на потребителите възможност за предявяване на отделен установителен иск за нарушение увреждащо колективния интерес. В тази връзка, според касатора липсва правен интерес от предявяването на установителен иск за прогласяване нищожност на процесните клаузи от Общите условия на договорите за пренос на ел.енергия през електроразпределителните мрежи на [фирма]/ОУ/. Изразява несъгласие и с извода на решаващия съд, че оспорваните клаузи от ОУ са нищожни поради тяхната неравноправност по смисъла на чл. 143, т. 3 ЗЗП и чл. 143, 13 ЗЗП и противоречие с чл. 111, б. б ЗЗД относно предвидения 90-дневен срок за претендиране на обезщетение от страна потребителите срещу електроразпределителното дружество. Иска обезсилване на обжалваното решение, евентуално-неговата отмяна като неправилно, ако се приеме, че същото е допустимо.

Ответникът по касация Комисия за защита на потребителите/К./гр.С. не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и доводите на страните, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

С обжалваното решение Варненският апелативен съд е оставил в сила първоинстанционното решение, с което е прогласена нищожността на клаузите на чл.12, ал.1, т.3; чл.48, ал.2 и чл.49, ал.2 от процесните Общи условия поради тяхната неравноправност по смисъла на чл. 143, т. 2 ЗЗП и чл. 143, т. 13 ЗЗП вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск по чл. 186, ал. 2, т. 1 ЗЗП вр. с чл. 379, ал. 2 ГПК въззивният съд е счел същото за валидно, допустимо и правилно. Въззивната инстанция е възприела изцяло становището на първоинстанционния съд относно наличието на правен интерес от предявяването на установителен иск, аргументирано с изрично предвидените в чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. с чл. 143 ЗЗП основания, водещи до нищожност на клаузи в договор при общи условия, които могат да бъдат установявани по съдебен ред, а преустановяването на незаконната търговска практика или действие е само последица от установяване на това нарушение. Като е преценил съдържанието на процесните клаузи съдът е достигнал до извода за тяхната неравноправност по смисъла на специалния закон, давайки възможност на ответника еднолично и без всякакви обявени критерии да изисква от потребителите документи, непредставянето на които води до отказ да се доставя ел.енергия/чл.12, ал.1, т.3/, както и въвеждането в чл.48, ал.2 и чл.49, ал.2 от ОУ на 90-дневен срок за претендиране на обезщетения за вреди от електроразпределителното дружество, изтичането на който би довело до погасяване на вземането. Наведени са доводи, че подобни срокове, ограничаващи правата на потребителите за реализиране на имуществена претенция, могат да бъдат установявани единствено със закон, но не и с договор при Общи условия.

При тези данни настоящият съдебен състав на ВКС намира за неоснователна касационната жалба.

На първо място не са налице поддържаните от касатора оплаквания за недопустимост на обжалвания съдебен акт. Неоснователен е довода за недопустимост на предявения установителен иск поради липса на правен интерес при положение, че законът предвижда възможност за по-пълноценна защита чрез предявяването на осъдителен иск по чл. 186 ЗЗП за преустановяване или забрана на действия или търговски практики, които са в нарушение на колективните интереси на потребителите. Съгласно действуваща понастоящем съдебна практика на ВКС, поначало е допустим установителен иск за прогласяване нищожността на неравноправни клаузи от потребителски договор, като преценката относно валидността на атакуваните клаузи е част от произнасянето на съда по предявен иск по чл. 186 ЗЗП. Това, обаче, не изключва правния интерес от предявяването и на самостоятелен установителен иск за прогласяване нищожността на неравноправните клаузи. Обявяването на дадена клауза за нищожна по отношение на нарушителя и на всички засегнати лица е от значение за разрешаване на индивидуалните спорове между тях, тъй като няма да е необходимо съдът да се произнася по валидността на същата във всеки отделен случай. Допълнителен аргумент за допустимостта да бъде предявен такъв иск произтича и от разпоредбата на чл. 379, ал. 2 ГПК, в която изрично е предвидена възможността да бъде предявен установителен иск срещу нарушителя, с който се цели да бъдат установени увреждащото действие или бездействие, неговата противоправност и вината на нарушителя. В този смисъл е и изразеното становище в р.№ 160/15.12.2011 год. по т.дело № 1072/2010 год. на ВКС-ТК, I т.о.; р.№ 207/24.01.2012 год. по т.дело № 580/2011 год. на ВКС, ТК-II т.о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК по аналогични съдебни спорове за прогласяване нищожност на неравноправни клаузи от ОУ на договори за доставка на електроенергия, по които установителните искове са приети за допустими. Понастоящем този въпрос е разрешен вече по законодателен път с въвеждането на новата т.4 на чл. 148 ЗЗП /обн. в ДВ, бр.18/2011 год./, предвиждаща изрично предявяването на такъв иск по реда на глава девета, раздел III от закона в случаите, когато предприетите мерки по т.1 от същия текст са останали без резултат и клаузите на договора могат да засегнат голям брой потребители или е възможно същите да бъдат използувани и от други търговци.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд се е произнесъл по допустим иск, поради което постановеното от него решение е допустимо.

Неоснователни са и релевираните от касатора оплаквания за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Правилно решаващият съд е преценил като неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП атакуваните клаузи от ОУ на ответното електроразпределително дружество. Ограничението на правата на потребителите се изразява в това, че установените в клаузите на чл.48, ал.2 и чл.49, ал.2 ОУ 90-дневни срокове /с изтичането на които се погасява правото на потребителите да претендират обезщетение за неизпълнение на конкретни задължения от доставчика на ел.енергия/ са по-кратки от установеният в закона тригодишен давностен срок за подобен вид вземания. Противоречието на посочените две клаузи с императивната норма на чл. 111, б. б ЗЗД е достатъчно основание за определянето им като неравноправни и за прогласяване на тяхната нищожност. Освен това нищожността на същите произтича и от противоречието им с нормата на чл. 113 ЗЗД, въвеждаща забрана за скъсяване или удължаване на установените от закона давностни срокове. В този смисъл е и действуващата съдебна практика на ВКС, изразена в цитираните по-горе решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Настоящият съдебен състав споделя изцяло доводите на въззивния съд относно неравноправността на договорната клауза на чл.12, ал.1, т.3 от ОУ, която дава възможност на ответника еднолично и без всякаква конкретизация и обявени критерии да изисква от потребителите документи, непредставянето на които да доведе до отказ да се доставя електроенергия на потребителите, срещу който последните нямат начин да се защитят. Постановеното в този смисъл въззивно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1, предл. първо ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решението на Варненския апелативен съд № 124/21.07.2010 год., постановено по в.т.дело № 243/2010 год.

Решението е окончателно.


Свързани съдебни актове

Решение № 207 от 24.01.2012 г. по т. д. № 580/2011 г. Докладчик: съдия Камелия Ефремова Една от особеностите на производството по колективния иск е, че на страната на ищеца участват лица, които не са поименно определени, а са само определяеми по конкретни признаци, т. е. налице е групов субект, без да има яснота нито по отношение броя на лицата в него, нито по отношение на тяхната индивидуалност. Изискването да са индивидуално определени и да отговарят на характеристиките, по които се определя принадлежността им към колектива, се отнася само за лицата, които предявяват иска от името на колектива и които се явяват особен процесуален представител на груповия субект. Тези лица обаче не стават ищец по колективния иск – такова качество има единствено груповият субект /”колективът”/, като съвкупност от лица, отговарящи на определени признаци. Изискването за индивидуализация е неприложимо в хипотезата /каквато е и настоящата/, когато груповият субект се представлява от организация за защита на увредените лица или за защита срещу нарушения на колективния интерес. Правото на такава организация да предяви колективния иск произтича от самото й съществуване като юридическо лице, създадено именно с цел да защитава интересите на определена категория лица, без да е обусловено от личния и пряк интерес на конкретни лица от тази категория.
Решение № 160 от 15.12.2011 г. по търг. д. № 1072/2010 г. Докладчик: съдия Дария Проданова Относно общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия от [фирма], поради създадената с тях тяхната неравнопоставеност по смисъла на цитирания по-горе чл. 143 ЗЗП.

Цитирани норми