Решение № 111 от 27.10.2009 г. по търг. д. № 296/2009 г.

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпрос
Относно поредността при погасяване на главница и на начислена върху нея законна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, когато длъжникът не е заявил кое задължение погасява с извършеното частично плащане, респ. в този случай коя норма намира приложение – на чл. 76, ал. 2 ЗЗД или на чл. 76, ал. 1 ЗЗД.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и девета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Таня Райковска

ЧЛЕНОВЕ:
Дария Проданова, Тотка Калчева

при секретаря Красимира Атанасова, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 296 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Образувано е по касационна жалба на С. „П“, гр. С. срещу решение № 339/30.12.2008г., постановено по гр.д. № 661/2008г. от Сливенския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 286/21.05.2008г. по гр.д. № 3375/2006г. на Сливенския районен съд за признаване за установено по отношение на касатора, че „Б“Е. /л./ не дължи сумата от 9674.14 лв., представляваща главница в размер на 4253.53 лв. и законни лихви върху нея в размер на 5420.61 лв. за периода от 22.07.97г. до изпращане на призовката за доброволно изпълнение по изп.д. № 33/2006г. по описа на ЧСИ Г. с рег. № 837.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли същото да се отмени, а предявеният отрицателен установителен иск да се отхвърли. Претендира разноски.

Ответникът „Б“ Е. /л./, гр. С. не е изразил становище по жалбата.

С определение № 420/25.06.2009г. Върховният касационен съд допусна касационното обжалване на въззивния акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за произнасяне по въпроса за поредността при погасяване на главница и на начислена върху нея законна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, когато длъжникът не е заявил кое задължение погасява с извършеното частично плащане, респ. в този случай коя норма намира приложение – на чл. 76, ал. 2 ЗЗД или на чл. 76, ал. 1 ЗЗД.

Производството по делото е образувано по иск на „Б“Е. /л./ срещу С. „П“ за признаване на установено, че ищецът не дължи на ответника главница в размер на 4253.53 лв. и законни лихви върху нея в размер на 5420.61 лв. за периода от 22.07.97г. до изпращане на призовката за доброволно изпълнение по изп.д. № 33/2006г. по описа на ЧСИ Г. с рег. № 8* като твърди, че главницата е погасена ч. плащане на 22.07.97г., а задължение за лихвите след тази дата не съществува.

Между страните е било безспорно, че по издаден изпълнителен лист ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 4253735 неден.лв. заедно със законната лихва от 08.11.94г. По образувано изпълнително дело на 22.07.97г. ищецът е направил банков превод в размер на посочената сума на главницата и изпълнителното производството е прекратено. Взискателят – ответник по иска е инициирал образуването на ново изпълнително дело през 2006г. за продължаване на изпълнението по същия изпълнителен лист и в призовката за доброволно изпълнение ищецът е поканен да заплати олихвяема сума от 4253.53 лв. ведно със законната лихва върху нея от 08.11.94г., която към момента на изчисляването е в размер на 17114.09 лв. Въз основа на изслушано експертно заключение съдилищата са констатирали, че липсва документ, от който да се установи по какъв начин в счетоводството на ответника е отразена сумата от 4253.74 лв. – като погасена част от лихвата или като погасена главница. При проверката на вещото лице срокът за съхранение на счетоводната информация е изтекъл, а според направените изчисления преди датата на превода – 22.07.97г. задължението на ищеца е било в размер на 15947.01 ден.лв., от които главница 4253.53 лв. / по изп.лист 4253.73 лв./ и лихва от 11693.48 лв.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е споделил изцяло крайните изводи на първоинстанционния съд и е приел, че с плащането на 22.07.1997г. на сумата от 4253.73 ден.лв. длъжникът е погасил главницата. Решаващият състав е изложил съображения, че претендираната по изпълнителното дело законна лихва представлява обезщетение за неизпълнение на парично задължение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и по своята същност не е лихва по смисъла на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. С тази норма била регламентирана поредността при изплащане на възнаградителни лихви и главница, като съдът не е приложил правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за обезщетителна лихва, се погасявало след изпълнение на задължението за главницата, поради което и сумата от 5420.41 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва след датата на плащане – 22.07.97г., не се дължала на кредитора.

Според касатора с плащането на 22.07.97г. са погасени само лихви, а главницата е останала изцяло дължима и е продължило олихвяването й и след тази дата. Правните му доводи са: Съотношението на разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД към правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е на специална към обща норма и втората формулира общ принцип с по-широк обхват. Разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД има действие при хипотези, при които е налице само един главен дълг, по който е направено частично плащане. Правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД не предвижда забрана страните да уговорят друга поредност за погасяване на задълженията, но когато такава липсва длъжникът няма право едностранно да избира дали да погаси първо главницата или някое от акцесорните й задължения. В закона не е проведено разграничение между възнаградителни и обезщетителни лихви, каквото разбиране е застъпено в част от практиката на ВКС по приложението на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Касаторът изразява становище, че правилното тълкуване на закона е дадено от ВКС в Решение № 431/26.01.2005г. по гр.д. № 1272/2003г. на ТК, II отд. По същество касационното основание е само по чл. 281,т. 3, пр. 1 ГПК – нарушение на материалния закон.

Настоящият състав на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС в производството по чл. 288 ГПК е констатирал противоречие в практиката на ВКС по приложението на нормата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.

В Решение № 431/26.01.2005г. по гр.д. № 1272/2003г. на ВКС, ТК, II отд., на което се позовава касаторът, е прието, че нормата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД не предвижда забрана страните да уговорят друга поредност за погасяване на задълженията извън посочената в закона, но тази уговорка следва да е двустранно постигната, като поредността не може да бъде наложена едностранно на кредитора от неизправния длъжник. Проведено е разграничение с разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, според която в полза на длъжника по няколко еднородни задължения е предоставено правото на избор кое от тях да погаси първо, докато в хипотезата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД /приложима при наличието на един главен дълг/ длъжникът няма право едностранно да избира дали да погаси първо главницата или някое от акцесорните й задължения. Крайният извод на състава е, че при липсата на изрично съгласие на кредитора, установената в закона поредност за изпълнение на задълженията не може да бъде дерогирана.

В други решения на ВКС – Решение № 48/25.01.2000г. по гр.д. № 1065/99г. на ВКС, Решение № 1276/08.10.1999г. по гр.д. № 577/99г. на ВКС, V г.о. и Решение № 266/12.06.2006г. по т.д. № 832/2005г. на ВКС, ТК, II отд. разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е тълкувана в смисъл, че се прилага само за възнаградителните лихви, а не касае законните лихви по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, т.е. обезщетението за забавено изпълнение на парично задължение, което по своята същност не е лихва. Изведен е извод, че вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се погасява след изпълнение на задължението за главницата, като съдът не прилага правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.

Съставът на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС намира, че установената в разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД поредност на погасяване на задълженията не се прилага при задължение за заплащане на главница и на законна лихва върху същата от датата на забавата.

Правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, установяващо поредност при погасяване на главницата, лихвите и разноските, предполага съществуването на един главен лихвоносен дълг, по който длъжникът е направил частично плащане. Нормата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД урежда хипотезата на съществуване на две и повече еднородни задължения, когато изпълнението не е достатъчно да ги покрие всичките. Законодателно е употребен термина „лихви“, от което произтича и противоречието в практиката.

По Закона за задълженията и договорите задължение за лихви би могло да възникне по договор за заем за потребление по чл. 240, ал. 2 ЗЗД, при водене на чужда работа без пълномощие – чл. 61 ЗЗД, по договор за поръчителство – чл. 143, ал. 1 ЗЗД, по договор за поръчка – чл. 285 ЗЗД и по договор за дружество – чл. 364 ЗЗД. Законът третира и лихвите, които могат да се уговарят от страните – чл. 10, ал. 2 ЗЗД и законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Задължението за лихва, когато е уговорено по заема за потребление или се дължи на извършилия чуждата работа, на поръчителя, на довереника и на съдружника представлява възнаграждение за ползването на паричната сума или за възстановяване на направени плащания по изпълнението на съответния договор. Лихвите са граждански плодове и имат както акцесорен характер, така и относителна самостоятелност. Заплащането на тези лихви не е обвързано с неизпълнение на главното задължение – уговорените лихви по заема се дължат и когато заетата сума е върната от длъжника на падежа. Предпоставките, от които възниква задължението за лихва, са основание лихвите да се определят като възнаградителни.

Разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД установява забрана за уговаряне на лихви над определен размер, какъвто няма приет от МС и е относима към договорните възнаградителни лихви.

Законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при неизпълнение на парично задължение. Обезщетителната /мораторна/ лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не се дължи при нормално развитие на облигационното отношение – при срочно изпълнение на парично задължение. Това задължение възниква не от договора или от закона с предписание да се възнагради кредитора за извършената от него работа, а само при поискване – ч. самостоятелен иск за обезщетение за вредите от забавата или като последица от уважаването на иск за главницата. Обезщетение в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е дължимо на кредитора, ако той не е упражнил по съдебен ред правата си, произтичащи от забавата.

По тези съображения съставът на ВКС намира, че са налице основания лихвата, като понятие употребено в чл. 76, ал. 2 ЗЗД, да се тълкува в зависимост от характера на задължението, а не само граматически.

При наличието на задължение, произтичащо от главница и договорни лихви, на падежа длъжникът следва да плати главницата и съответната лихва. Ако страните не са уговорили поредност при плащането им, а изпълнението не е достатъчно, то погасяването настъпва по силата на закона – първо лихвите и след това главницата. В този случай, приложение намира правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.

Задължението за плащане на определена парична сума, когато не съществува уговорка за договорна лихва, е платимо на падежа, без да се дължат лихви на кредитора. При неточно изпълнение за длъжника съществува риск кредиторът да претендира заплащане и на вреди, но липсва определеност на размера на това обезщетение, тъй като то е поставено в зависимост от периода на забавата. За да има погасителен ефект плащането на част от главницата следва да е прието от кредитора – чл. 66 ЗЗД, след който момент кредиторът не разполага с правото да претендира обезщетение за забава върху платената част от главницата. Също и при забавено изпълнение на целия дълг, кредиторът следва да реализира по съдебен ред вземането си за законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като при липса на уговорка между страните не може да прихваща изпълнението срещу непризнато обезщетение.

В този смисъл законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД представлява базата, върху която се определя обезщетението за забава при неизпълнение на парично задължение, същата се дължи само при поискване и няма характер на лихва като възнаграждение за изпълнение на договорни задължения. Признатото вземане за обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е еднородно по своя характер с главницата и от момента на неговото определяне, то не се идентифицира със законната лихва, ч. която е изчислено.

Следователно погасяването по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД настъпва при задължение за лихва, възникнало наред с главния дълг, произтичащо от договора или от закона и имащо характер на възнаграждение. Присъденото вземане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция и не следва да се квалифицира като лихва по чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Поредността в погасяването му, когато се дължи наред с друго еднородно задължение, се определя по правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД. Начисляваната законна лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата представлява последица от уважаването на съдебно предявеното вземане. Определяемостта на обезщетението за забава е поставено в зависимост от плащането на главницата, като законната лихва и в този случай представлява единственото базата, от която се извежда неговия размер.

Съставът на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС приема, че за поредността при погасяване на главница и на начислена върху нея законна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, когато длъжникът не е заявил кое задължение погасява с извършеното частично плащане, приложение намира нормата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД. На основание чл. 291, т. 1 ГПК обявява за правилна практиката, обективирана в Решение № 48/25.01.2000г. по гр.д. № 1065/99г. на ВКС, Решение № 1276/08.10.1999г. по гр.д. № 577/99г. на ВКС, V г.о. и Решение № 266/12.06.2006г. по т.д. № 832/2005г. на ВКС, ТК, II отд.

По конкретния спор. С извършеното плащане на 22.07.1997г. на сумата от 4253.73 ден.лв. длъжникът е погасил главницата. Задължението за главницата се явява по-обременително в сравнение с присъдената законна лихва от 08.11.1994г. до 22.07.1997г., поради което и сумата от 5420.41 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва след датата на плащане – 22.07.97г., не се дължи на кредитора. Въззивното решение, с което е признато за установено по отношение на касатора, че „Б“Е. /л./ не дължи сумата от 9674.14 лв., представляваща главница в размер на 4253.53 лв. и законни лихви върху нея в размер на 5420.61 лв. за периода от 22.07.97г. до изпращане на призовката за доброволно изпълнение по изп.д. № 33/2006г. по описа на ЧСИ Г. с рег. № 8* е правилно и следва да се остави в сила съгласно чл. 293, ал. 1, пр. 1 ГПК.

С оглед на изхода от спора разноски на касатора не се дължат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 339/30.12.2008г., постановено по гр.д. № 661/2008г. от Сливенския окръжен съд.

Решението е окончателно.


Свързани съдебни актове

Определение № 638 от 01.08.2019 г. по гр. д. № 3832/2016 г.
Докладчик: съдия Василка Илиева
Следва ли лице, чието задължение възниква при отправяне на особена покана, да бъде поканено втори път, за да изпадне в забава на длъжника и да започне да дължи лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД?
Определение №587/23.10.2019 по дело №2022/2017
Докладчик: съдия Галина Иванова
В хипотезата на няколко еднородни парични задължения каква е поредността на погасяване когато изпълнението не е достатъчно да погаси всички задължения?

Цитирани норми