– „ Ако не е уговорено противното договорните / възнаградителни/ лихви по чл. 240, ал. 2 ЗЗД/изтекли до момента на цесията 09.12.2019г. и следващите се до настъпване на изискуемостта на 18.03.2021г. – чл. 1.5 във вр. с чл. 3 ДВ от 26.07.2016г./като акцесорна принадлежност, преминават ли по силата на закона/чл. 99, ал. 2 in fine от ЗЗД/ върху новия кредитор / „ Оптикс“ АД/ заедно с прехвърлянето на главното вземане по договор за заем /200 000лв заемна сума/дори и да не са изрично описани в договора за цесия /от 09.12.2019г./ и 2 „ С оглед нормите на чл. 99, ал. 2 ЗЗД / ако не е уговорено противното/ и чл. 154, ал. 2 ГПК върху оспорващия ли е обратната тежест на доказване дали договорна/ възнаградителна/ лихва по чл. 240, ал. 2 ЗЗД/ изтекли до момента на цесията и следващите се до настъпване на изискуемостта/, като акцесорна принадлежност към съществуващо главно вземане по договор за заем, не са прехвърлени с договор за цесия, когато изрично не са описани в него.“ Страната е посочила, че тези въпроси били разрешени в противоречие с практиката на ВКС и ВС. Поддържала е, че извода на съда, че вземането за възнаградителна лихва не е включено в договора за цесия е „ очевидно неправилен „ с оглед поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът пространно е изложил оплакването си за неправилност, така квалифицирано и от него по отношение на посочения извод. Страната подробно е развила своето разбиране по съществото на спора, а в заключение е посочила и отговорите на поставените въпроси. В изложението под линия са сочени и решение на САС и определение на ВКС, както и редица други решения на ВКС във връзка с изложеното по отношение на дефинитивната определеност на изискванията на чл. 99 ЗЗД. Други доводи не са развити.