относно основателността на наведеното от ответника Д. Н. Б. възражение за изтекла погасителна давност. Установено е, че записът на заповед е с падеж на плащане 10.04.2015 г., от който момент е започнала да тече погасителната давност съгласно чл. 531, ал. 1 във вр. с чл. 537 ТЗ и която давност е изтекла на 10.04.2018 г. Според ищцовото дружество давността обаче е прекъсната с извършеното признание на дълга, съдържащо се в разписката, удостоверяваща връчване на уведомлението за извършената цесия. Въззивният съд е приел, че коментираното признание е извършено на 04.05.2020 г. или далеч след като давността е била изтекла и в този смисъл не може да породи предвидените в чл. 116, ал. 1, б. а ЗЗД последици. Според въззивния съд не може да се приеме, че това признание представлява и отказ от изтекла давност, тъй като обективираната в него воля на длъжника е ясно изразена и тя е насочена единствено към признаване съществуването на вземанията, предмет на договора за цесия. Според съда, липсва ясно изразена воля за това, че тези вземания са погасени по давност и че длъжникът се отказва от давността. Посочено е, че в този смисъл е и приетото в решение №119 от 18.12.2020 г. по т. д. №2370/2019 г. на ВКС, I т. о. Въззивният съд е взел предвид и факта, че това изявление, съдържащо се в разписката за уведомлението на длъжника за извършената цесия, е отправено или насочено към цедента, а не цесионера, който е легитимирания кредитор на вземането. Затова и съобразявайки разясненията, дадени с тълкувателно №4/2019 г. по т. д. №4/2019 г. на ОСГТК на ВКС, касаещи изявлението на длъжника за признаване на вземането с оглед приложението на чл. 116, б. а ЗЗД, същото това изявление, според въззивния съд, следва да се приеме като признание на длъжника за неизгоден за него факт, което след като не може да доведе до прекъсване на давността, то няма как да се приеме, че съставлява и отказ от изтекла давност.