и необоснованост на допълнителен селективен критерий в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Оспорва верността на твърдението за нередовност на частната въззивна жалба на ищеца срещу първоинстанционното определение за отхвърляне молбата му за обезпечение на висящите искове, тъй като дължимата държавна такса е внесена. Счита, че предвид противоречивите интереси на ответника като физическо лице с тези на дружеството, което представлява заедно и поотделно с управителя А. Д. , правилно и в съответствие с формирана практика на ВКС, въззивният съд е изхождал от процесуалните действия на оня управител, който защитава интересите на дружеството в процеса / така определения по ч. т. д.№1602/2018 г. на І т. о. и ч. т. д. №2581/2021 г. на І т. о. на ВКС / . При това, въззивният съд е съобразил и обстоятелството, че след депозираната от ответника, като представляващ ищцовото дружество, молба за оттегляне на частната въззивна жалба, е депозирана последваща – от представляващия управител А. Д., с която се поддържа подаването й. Изложени са и съображения за несъстоятелността на аргументите на жалбоподателя, относно недопустимост на наложената обезпечителна мярка „ спиране на предприето по чл. 32 ЗОЗ изпълнение от заложния кредитор„ . Въпреки позоваването на неподходящност на обезпечителната мярка, не са въведени аргументи в такъв смисъл, доколкото неподходящността предполага такива, изводими от вида на обезпечения интерес / в случая – осуетяване на предприето без основание принудително изпълнение срещу имущество на ищеца / и последиците на иначе допустима обезпечителна мярка, като годни да удовлетворят същия, в случай на позитивно за ищеца решение.