са следните: 1. „Когато волеизявлението на банката кредитор за обявяване на вземането за предсрочно изискуемо е инкорпорирано или приложено към исковата молба, настъпва ли предсрочна изискуемост в хода на исковия процес и от кой момент?“ 2. „Допустимо ли е съединяване при условията на евентуалност на установителен иск по чл. 422 ГПК, основан на настъпила преди 1 заповедното производство предсрочна изискуемост, с осъдителен иск, основан на предсрочна изискуемост, настъпила с получаване на обективирано в исковата молба изявление?“ 3. „Предсрочната изискуемост, настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, и предсрочната изискуемост, настъпила с получаване на исковата молба от длъжника, представляват ли различно основание на иска за присъждане на сумите, дължими по договора за кредит?“ По въпросите се твърди противоречие с практика на ВКС по чл. 290 ГПК, както и, че разрешението им е от значение за точно прилагане на закона и развитие на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При изложените доводи в касационната жалба е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено като вместо него бъде постановено друго такова за уважаване на предявената претенция в цялост, евентуално за разглеждане на осъдителната претенция. Претендира се присъждане на разноски. От ответника по касация И. П. К. е подаден отговор. В него се оспорва подадената касационна жалба като неоснователна. Излагат се доводи, че не са налице твърдените от касатора основания за селектиране на жалбата до касационен контрол. Формулирано е искане тя да бъде оставена без уважение като неоснователна. Претендира се присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима. За да отмени атакувания пред него акт, въззивният съд е счел, че основните доводи във въззивната жалба са свързани с въпроса дали банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и дали е обявила предсрочната изискуемост на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. В мотивите на решението е споделил приетото от първостепенния съд, че банката не е направила кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението, нито е провела доказване да е отправила изявление за обявяване на цялата сума за предсрочно изискуема. Възприемайки разрешенията, дадени с ТР №8/02.04.2019 г. по т. д. №8/2017 г. на ОСГТК и т. 9 ТР №4/18.06.2014 г. по т. д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е преценил, че предявеният иск по чл. 422 ГПК по отношение на вземането за главница, съставляваща компонент от вноските с настъпил падеж до датата 24.11.2022 г. /приключване на устните състезания пред въззивната инстанция/, е основателен. Счел е, че законна лихва върху главницата се дължи от датата на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК. Отрекъл е основателността на подадената частна жалбата в частта, с която 2 първоинстанционният съд е прекратил производството по предявената искова молба, обективираща евентуална осъдителна претенция за заплащане на същите суми, тъй като ищецът е предявил абсолютно идентични вземания, произтичащи от едно и също основание, което изключва наличието предпоставките за обективно съединяване на искове при условията на евентуалност. Първият въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е обусловил изводите на въззивния съд, че ищецът не е провел доказване да е отправял изявление за обявяване на цялата сума по кредита за предсрочно изискуема. Той е разрешен в отклонение от практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК и цитирана от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /решение №10/2020 г. по т. д.№16/2019 г. на II т. о., решение №60 009/2021 г. по т. д. №2891/2019 г. на II т. о., решение №42/202 г. по т. д. №1680/2019 г. на т. о., решение №60 048/2021 г. по т. д. №2122/2020 г. на I т. о./, поради което се мотивира достъп до касация. Годността на втория и третия въпроси да предпоставят касационна проверка за законосъобразност е обусловена от изхода на спора по предявения установителен иск по чл. 422 ГПК и частичното му уважаване с влязло в сила решение, респективно като резултат от това допустимостта на предявения като евентуален осъдителен иск /виж гр. д. №5600/2014 г., гр. д. №862/2019 г. на IV г. о., т. д. №230/2017 г. на II т. о. на ВКС/. Настоящият състав счита, че те не могат да бъдат третирани като основание за селектиране на въззивното решение до касация. Отделно, практиката, на която се позовава касаторът, е неотносима към настоящата хипотеза, доколкото с решение №50 175/2022 г. по гр. д.№3374/2021 г. на III г. о. е даден отговор на въпроса:“При влязло в сила решение, с което е отхвърлен установителен иск поради ненастъпила предсрочна изискуемост …допустим ли е осъдителен иск с твърдения за настъпила предсрочна изискуемост в по късен момент?“ В процесния случай няма влязло в сила решение, което да преклудира установяването на факти, настъпили в хода на процеса, респективно което да обоснове поддържането на друг иск, в който да се твърдят тези новонастъпили факти. В заключение, достъп до касационен контрол следва да бъде допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за отговор на въпроса: „Когато волеизявлението на банката кредитор за обявяване на вземането за предсрочно изискуемо е инкорпорирано или приложено към исковата молба, настъпва ли предсрочна изискуемост в хода на исковия процес и от кой момент?“ При извод за достъп до касация поради наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК безпредметно се явява обсъждане на наведеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В приложение на чл. 18, ал. 2, т. 2 Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът „Обединена българска банка АД следва да представи доказателства за платена държавна такса в размер на 153 лв. 3 С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС