Решение № 72 от 10.07.2019 г. по гр. д. № 549/2016 г.

197 Shares

Анотация

Въпрос

Какви са пределите на служебна проверка по отношение на станали известни на въззивният съд факти във връзка с други водени от страните дела и как следва да процедира съдът в хипотеза на преценка за относимост на тези факти спрямо разглеждания от него правен спор?

Отговор

Пределите на служебна проверка по отношение на станали известни на въззивният съд факти във връзка с други водени от страните дела винаги е свързан с конкретно въведен от страните факт, чието доказване е ненужно, поради осъществената от съда служебна справка, която е надлежно обективирана и приложена към делото и обявена на страните, като факт съобразно чл. 155 ГПК, ненуждаещ се от доказване и като такъв, съобразяван при разрешаване на спорното право и мотивирането на съдебния акт. Фактическото обективиране на така направената справка, обосновава правилността на преценката на съда и възможността тази преценка да бъде проверена по реда на редовно инициирания инстанционен контрол.


Върховният касационен съд на Република България, ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на десети юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ:
РОСИЦА БОЖИЛОВА, ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ

При участието на секретаря: А. Йорданов изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 549/2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

История на спора

Консорциум ПБЕС” ООД, [населено място] е подал касационна жалба против решение №867 от 17.11.2015г. по гр.д.1285/15г. на Варненски окръжен съд.

Касаторът, чрез пълномощниците си –адв. Б. и адв. Г. е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По –конкретно e изложено разбирането за необоснованост на решението, поради приетото от съда за неоснователност на предявеният иск, независимо от установените факти и обстоятелства, като е посочено, че и ответното дружество не оспорва, че е получило сумата 115500лв., именно по посочения в исковата молба начин и съгласно представените банкови документи. Посочено е още, че ответникът е направил основно възражение общо по отношение на основанието, на което сумата се дължи, но не и за това, че същата се дължи, като въпреки дадената възможност и указания, той не е установил твърдяното от него за наличие на „сложни финансови отношения между двете дружества.”

Посочено е още, че съдът е игнорирал и признатото от ответника, с отговора на исковата молба, относно наличие на договор за заем от 21.09.2011г. Касаторът е поддържал, че съдът не е взел предвид и влязлото в сила решение между същите страни за част от същото вземане. Направен е извод, че и поради това, и поради доказването, че ищецът е предоставил претендираната като частична сума на ответника, чрез ангажираните писмени доказателства и експертно заключение, искът се явява доказан както по основание, така и по размер.

Ответникът по касация – „Сано България” АД, [населено място] не е заявил становище.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

С решението, предмет на касационно обжалване, състав на Варненски окръжен съд е отменил постановеното от Варненски районен съд решение, с което е бил уважен предявеният от „Консорциум ПБЕС” ООД, [населено място] против „ Сано България”АД, [населено място] иск с правно основание чл. 422 ГПК – за признаване за установено между страните това, че ответникът дължи на ищеца сумата 23 000лв., съставляваща част от главница по договор за заем от 21.09.2011г., както и законна лихва, считано от подаване заявлението по чл. 417 ГПК – 28.07.2014г. до окончателното изплащане и по същество е отхвърлил така предявеният иск.

За да постанови обжалваният резултат, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства – извлечение от банкова сметка на ищеца и счетоводни записвания се установявало, че от сметката на ищеца в полза на ответното дружество на 21.09.2011г. са постъпили сумите – 16300лв. и 59200лв. а на 27.09.2018г. сумата 40 000лв., като посочено основание и по трите превода било договор за заем от 21.09.2011г.

Направен е извод, че предвид „поддържаните твърдения на заявителя – ищец, както и възраженията на ответника и служебно известните на съда редица съдебни спорове между страните” се установявало, че ищецът не бил доказал съществуването на валидно вземане от ответника за сумата 115500лв., произтичащо от неформален договор за заем от 21.09.2011г., тъй като установеното за превеждането на сумата по заема с три превода „вероятно” касаело друг договор между страните, основан на договор за заем от същата дата и за същата сума. Направен е и извод, че след като ищецът се бил позовал на неформален договор за заем, чрез еднократно предаване на сумата, то той не е доказал твърденията си, поради което искът следвало да се отхвърли.

Касационен въпрос

С определение № 894 от 23.11.2016г. на ВКС, І т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса – Какви са пределите на служебна проверка по отношение на станали известни на въззивният съд факти във връзка с други водени от страните дела и как следва да процедира съдът в хипотеза на преценка за относимост на тези факти спрямо разглеждания от него правен спор.

Мотиви

Залегналият в чл. 6 ГПК принцип на диспозитивното начало в гражданския процес е основен по отношение пределите на търсената защита и очертаване на рамките, в които спорното материално право следва да бъде разгледано и удовлетворено, като изцяло в дискреция на ищеца е неговото определяне, над което е налице недопустимо произнасяне от съда. Чл. 7, ал. 1 ГПК, формулира от своя страна принципа на служебното начало, дефинитивно определящ процесуалните възможност на съда да предприеме действията, залегнали в установения процесуален ред за ефективно осъществяване на съдебно осъществяваната защита на гражданските права. Тези принципи следва да бъдат ясно разграничавани по отношение правомощията на страните и на съда, с оглед определяне пределите на служебно предприети действия от съда и тяхното отражение върху акта с който приключва производството.

С оглед поставеният въпрос, следва да бъде разгледано проявлението на тези принципи във връзка с доказване на фактите по делото и участието на съда в този процес.

Служебното начало се свежда до разпределяне на доказателствената тежест, разграничаване на спорното от безспорното, определяне на относимостта и допустимостта на доказателствата и в по-късната фаза на процеса разглеждане със съдебния акт на съотносимост на установените факти към цялостната фактическа обстановка и съответно подвеждането им под конкретна правна норма, очертаваща наличието на предпоставки за разрешаване на спорното право.

Предмет на доказване в процеса са релевантните за спора факти, които са спорни между страните – съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка от страните носи доказателствена тежест относно тези положителни факти, от които извлича за себе си изгодни правни последици. Съдът обосновава правните изводи по спора, съобразно така осъщественото доказване на релевантните за него факти. Изключение от правилото за иницииране на доказването на определени факти от страните по спора е предвидено само във връзка с възможността, съдът да изключи определени факти от предмета на доказване, поради това, че са общоизвестни, или поради това, че са служебно известни – арг. чл. 155 ГПК

В първия случай това са факти, известни на неограничен кръг лица, а във втория това са факти известни на съда във връзка с работата му. Изключението, обаче, не означава служебно събиране на доказателства, тъй като тези факти, като относими пряко към предмета на спор следва да бъдат поддържани от страните като осъществени при очертаване на спорното право. В този смисъл и служебно съставът може да проверява факт, свързан с правилното разрешаване от спора. Така се очертават и пределите на проверка, които съдът може да извърши във връзка със служебното установяване на конкретни обстоятелства, които изясняват спора от фактическа страна. Изводът се обосновава с това, че съгласно разпоредбата на чл. 153 ГПК, съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото. Тези факти не могат да бъдат въвеждани служебно в предмета на спора от решаващия състав, а съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК и чл. 8, ал. 2 ГПК се сочат от страните по делото.

Във всички случаи, обаче съдът във връзка с включването на тези факти в установената фактическа обстановка на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК, следва да докладва по делото, като съобщи на страните, че смята конкретния факт за общоизвестен и ще го съобрази при постановяване на акта си. Същото следва да е относимо и към служебно известните факти, и по отношение на тях на по-голямо основание, тъй като страните следва да бъдат запознати с разбирането на съдебния състав за наличие на факти, които не само не се нуждаят от доказване, тъй като са служебно известни, но и са такива от значение за разрешаване на спора между тях.

На последно място, така установените факти следва да залегнат в мотивите, като узнати по конкретен начин и този начин, с оглед служебните справки да дава възможност за проверка на извода за относимостта на факта към правния спор. Този извод произтича от характера на мотивите на съдебния акт, тъй като те са еманация на решаващата дейност на съда и на начина, по който той е формирал изразената воля по разрешаване на спора.Освен това, както бе посочено, мотивите към акта са значими и за осъществяваната по реда на инстанционния контрол проверка във връзка със съответствието им с изискуемото по чл. 235, ал. 2 ГПК съдържание относно формиране на решаващите правни изводи и тяхната законосъобразност.

С оглед изложеното на поставения правен въпрос следва да се отговори, че пределите на служебна проверка по отношение на станали известни на въззивният съд факти във връзка с други водени от страните дела винаги е свързан с конкретно въведен от страните факт, чието доказване е ненужно, поради осъществената от съда служебна справка, която е надлежно обективирана и приложена към делото и обявена на страните, като факт съобразно чл. 155 ГПК, ненуждаещ се от доказване и като такъв, съобразяван при разрешаване на спорното право и мотивирането на съдебния акт.

Фактическото обективиране на така направената справка, обосновава правилността на преценката на съда и възможността тази преценка да бъде проверена по реда на редовно инициирания инстанционен контрол.

По същество

По основателността на касационната жалба:

Първостепенният –Варненски районен съд е бил сезиран с искова молба на настоящия касатор против „ Сано България” АД, като ищецът е поддържал наличие на неформален договор за заем, сключен между страните на 21.06.2011г., реално предаване на сумата от 115500лв., чрез осъществен паричен превод на части – на 21.09.2011г. сумите 16300лвв. и 59 200лв. и на 27.09.2011г. – 40000лв. И при трите банкови превода като основание за извършеното плащане е посочен договор за заем от 21.09.2011г. От изслушаното пред първостепенния съд експертно заключение се изяснява, че плащания в счетоводството на ищеца / редовно водено/ по така дадения заем не са постъпвали. Експертът е посочил, че ответникът е отказал достъп до неговото счетоводство.

С оглед оспорване на факта за настъпване на падежа на задължението е представена нотариална покана, връчена чрез залепване на уведомление, с оглед смяна на адреса на ответното дружество.При тези фактически данни и с оглед липсата на опровергаване от страна на ответникът на тези документално установени по спора факти, както и при липса на доказателства в подкрепа на направеното от него възражение, че преведената сума не се дължала, поради наличие на „сложни отчетни отношения между тях” / без да бъде обоснована и съответно доказана конкретика по така заявеното/ се налага извод за основателност на предявения иск.

Правно необосновано е разбирането на въззивният съд, изведено от разгледаната по-горе фактическа обстановка, че ищецът не бил установил валидно вземане, тъй като не е доказал че е превел цялата сума на 21.09.2011г., както и правно несъстоятелен е изводът, че след като сумата е преведена на три пъти – на 21 .09.011г. и на 27.09.2011г. ” вероятно” се касаело за друго облигационно отношение между страните.

Доколкото договорът за заем е реален, ясните и неопровергани от данните по делото доказателства за фактическото предаване на цялата сума на основание сключен конкретен договор за заем от заемодателя на заемателя прави правно ирелевантни разсъжденията как фактически е осъществено това предаване- изцяло или на части.

С оглед изложеното по поставения правен въпрос, се налага извод, че въззивният съд е мотивирал своят акт с предположения, а не с въведените от страните факти, както и общо и абстрактно се е позовал на служебно известни му факти, без да ги обвърже с въведено от страните в процеса твърдение, за което е приел, че не се нуждае от нарочно доказване и без да бъдат надлежно предявени, макар и в този вид, в който са приети за известни.

Доколкото липсват каквито и да било данни, установяващи различна от разгледаната фактическа обстановка, т.е. липсват дори конкретни твърдения от ответника по спора за друго правоотношение, а същият е оспорил заема само по отношение на падежа на задължението, без дори да посочи конкретно договорно правоотношение въз основа, на което твърди, че е бил извършен процесния превод, нито да опровергае изрично записаното основание за превода- договор за заем от 21.09.2011г., то с оглед мотивираното по-.горе следва да се приеме, че и правните изводи на въззивният съд за неоснователност на иска, са направени незаконосъобразно и не са мотивирани адекватно на установената и приета от съда фактическа обстановка. Т.е. налице е поддържаната от касатора необоснованост на съдебния акт, като това е основание за касиране на решението и по същество, с оглед вече изложеното за уважаване на предявения като частичен иск по чл. 422 ГПК. Този извод следва и от представеното и влязло в сила решение, преди постановяване акта на въззивният съд / видно от печата на съда за влизането му в сила на 10.11.2015г./ №800/20.10.2015г. по т.д. №1186/15г. на Варненски окръжен съд, с което е бил уважен предявен като частичен иск, за част от сумата, дължима по същият договор за заем от 21.09.2011г., сключен между страните.

С т. 2 на ТР ОСГТК № 3/16 е прието, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащия факт на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълният размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Или на това основание, решението също подлежи на касиране, доколкото въззивният съд го е постановил и в противоречие с тази задължителна практика. Този извод произтича от това, че с влязлото в сила решение правопораждащият задължението факт – наличие на валиден договор за заем между страните е бил установен със сила на пресъдено нещо.

На основание чл. 293, ал. 1 ГПК, обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него постановено друго с което иска по чл. 422, ал. 1 ГПК бъде уважен. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на касаторът се дължат направените и поискани от него по реда на чл. 80 ГПК, доказани разноски в размер на 462 лв. / съставляващи държавна такса / пред ВКС.

Диспозитив

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №867 от 17.11.2015г. по гр.д.1285/15г. на Варненски окръжен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска предявен частично от „ Консорциум ПБЕС”ООД, [населено място] против „ Сано България” АД, [населено място], това, че „ Сано България”АД дължи на Консорциум ПБЕС , [населено място] сумата 23100лв. част от дължима сума в общ размер на 115500лв., по договор за заем, сключен между страните на 21.09.2011г., ведно със законната лихва от 27.08.2014г. до окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. 10867/14г. на ВРС.

ОСЪЖДА „ Сано България” АД, [населено място] да заплати на Консорциум ПБЕС”ООД, [населено място] направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 462лв.

Решението е окончателно.


Свързани съдебни актове

Тълкувателно решение № 3 от 29.06.2017 г. по тълк. д. № 3/2016 г. Докладчик: съдия Маргарита Соколова Какво е другарството на съпрузите по предявени от или срещу тях искове за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност?

Цитирани норми