Решение №177 от 03.01.2019 г. по гр. д. №4487/2017 г.

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпрос

Произнесъл ли се е съдът свръхпетитум по отношение претенцията на ищеца за начална дата на присъдената законна лихва върху главницата, когато той е заявил тази дата в исковата молба от момента на узнаването, а съдът я е присъдил от датата на деликта?

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
Отговор

Ако съдът се е произнесъл свръхпетитум, съдебното решение в тази своя част е процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено. Това е така, тъй като, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран, постановеният от него съдебен акт е недопустим. Това разрешение е валидно и за случаите, при които съдът, след като установи съществуването на заявеното за защита право, даде тази защита в повече от това, което правоимащата страна е претендирала с исковата си молба. В конкретния случай приетото от въззивния съд относно началната дата на дължимата законна лихва върху претендираната главница, която той е присъдил от датата на деликта, а не от датата, заявена от ищеца в исковата молба, е в противоречие с тази установена съдебна практика и със закона – чл. 270, ал. 3 ГПК. Това е така, тъй като решението е недопустимо като произнесено свръхпетитум, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, тъй като е определил спорното право въз основа на обстоятелства, невъведени от страната.


Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

Председател:
СВЕТЛА ДИМИТРОВА

Членове:
МАРИЯ ИВАНОВА, ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

при секретаря Райна Стоименова като изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова гр.д. № 4487 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 74981 от 06.06.2017 г. от [фирма], чрез процесуалния й представител юрисконсулт В. В. против въззивно решение № 2815 от 27.04.2017 г. по в.гр.д. № 16359/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-А с-в, с което като е потвърдено решение № 12434 от 05.08.2016 г., постановено по гр.д. № 60484/2015 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 142 с-в, касаторът [фирма] е осъден да заплати сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД, ведно със законната лихва върху присъдената главница, считано от 01.07.2008 г. до окончателното изплащане на задължението. В съдебно заседание процесуалният представител на касатора юриск. Р. Б. заявява, че поддържа касационната жалба, счита че е налице произнасяне свръхпетитум по отношение на исковата претенция за присъждане на законната лихва върху главницата, поради което моли в тази част въззивното решение да бъде обезсилено като процесуално недопустимо. Претендира направените по делото разноски за касационната инстанция.

Ответникът по жалбата И. А. В. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Р. С. от АК – С., е изразил становище за нейната неоснователност. В съдебно заседание адв. С. оспорва касационната жалба и заявява, че не е налице произнасяне свръхпетитум. Моли да се измени решението на въззивния съд и да се присъди законна лихва върху присъдената главница, считано от 28.05.2013 г., така както е заявено в петитума на исковата молба. Претендира присъждането на разноски за касационната инстанция.

С определение № 309 от 03.05.2018 г. по делото е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос от процесуално естество, а именно – произнесъл ли се е съдът свръхпетитум по отношение претенцията на ищеца за начална дата на присъдената законна лихва върху главницата, когато той е заявил тази дата в исковата молба от момента на узнаването – 28.05.2013 г., а съдът я е присъдил от датата на деликта – 01.07.2008 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и като провери правилността на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:

Предявен е иск по чл. 49 ЗЗД от И. В. срещу касатора, за присъждане на обезщетение от 10 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в страх, безпокойство и стрес, причинени вреди по повод неизпълнение на задължение на В. С. Т., упълномощено от банката лице да я представлява при сключване на договори, да се увери в самоличността на посоченото като поръчител лице при подписване на договор за потребителски кредит срещу поръчителство с Анюитетни вноски № 119КК-Л/2008 г. от 28.05.2013 г. С въззивното решение като е потвърдено първоинстанционното решение, този иск е уважен в размер на сумата от 5 000 лв., като е присъдена и законна лихва върху главницата, считано от 01.07.2008 г./датата на увреждането/, независимо от това, че с исковата молба ищецът е поискал да бъде присъдена законна лихва върху претендираната главница, считано от 28.05.2013 г./датата, на която ищецът е узнал за деликта/.

По поставения процесуалноправен въпрос – произнесъл ли се е съдът свръхпетитум по отношение претенцията на ищеца за начална дата на присъдената законна лихва върху главницата, когато той е заявил тази дата в исковата молба от момента на узнаването – 28.05.2013 г., а съдът я е присъдил от датата на деликта – 01.07.2008 г., е налице трайна съдебна практика, съгласно която ако съдът се е произнесъл свръхпетитум, съдебното решение в тази своя част е процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено. Това е така, тъй като, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран, постановеният от него съдебен акт е недопустим. Това разрешение е валидно и за случаите, при които съдът, след като установи съществуването на заявеното за защита право, даде тази защита в повече от това, което правоимащата страна е претендирала с исковата си молба. В конкретния случай приетото от въззивния съд относно началната дата на дължимата законна лихва върху претендираната главница, която той е присъдил от датата на деликта – 01.07.2008 г., а не от датата, заявена от ищеца в исковата молба – 28.05.2013 г., е в противоречие с тази установена съдебна практика и със закона – чл. 270, ал. 3 ГПК. Това е така, тъй като решението е недопустимо като произнесено свръхпетитум, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, тъй като е определил спорното право въз основа на обстоятелства, невъведени от страната.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд, потвърждавайки първоинстанционното решение при условията на 271, ал. 1 и чл. 272 ГПК, е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие противоправното поведение на служител на ответника, ведно с дължимата лихва, считано от датата на деликта до окончателното изплащане на сумата по главницата, е частично основателен за сумата от 5 000 лева. Изложени са съображения, че срещу ищеца е издадена Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 49468/2014 г. по описа на СРС, 52 състав и изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнително производство, по което е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца, на когото са удържани и съответно са били преведени по банковата сметка на ЧСИ суми в размер на 6 121, 10 лева, въз основа на съставен от служител на ответника договор за кредит № 119/КК Л/2008 (според заключението на съдебно-графологична експертиза е установено, че подписът на договора за кредит за поръчител не е положен от ищеца.). Удържаната сума е върната на ищеца и изпълнителното производство е прекратено по молба на ответника – взискател. Съдът е приел, че от събраните по делото доказателства е установено по несъмнен начин, че ищецът е претърпял вреди от противоправното поведение на служител на ответника – В. С. Т. – директор на клон „К.-кра“ (удостоверил неверни обстоятелства в писмен договор за предоставяне на кредит – Договор за потребителски кредит срещу поръчителство/, които са пряка и непосредствена последица и изразяващи се в преживян стрес и емоционален шок вследствие на противоправна намеса в личната му имуществена и неимуществена сфера, с насочване на принудително изпълнение към имуществото му за недължима от него сума. Съдът е приел за доказано, че жалбоподателят е преживял психоемоционален стрес, но не е установено „тези негативни емоции да са с голям интензитет, нито да са продължили дълго“, без да е установено влошаване на здравето, интензитетът на негативните емоции е продължил около месец, удържаната сума от запор върху трудовото възнаграждение е задържана по сметките на ЧСИ за период от няколко дни, след което същата е възстановена на ищеца в пълен размер. Въззивният съд е приел, че е изпълнен фактическия състав на деликта – действително претърпени вреди, в причинна връзка с противоправното поведение на служители на ответника, а от своя страна ответникът не е ангажирал доказателства опровергаващи презумпцията за виновност по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, поради което са налице предпоставките за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника по чл. 49 ЗЗД.

С обжалваното въззивно решение № 5105 от 11.07.2017 г. по делото, въззивният съд е отхвърлил молбата за поправка на очевидна фактическа грешка относно началния момент на дължимата законна лихва върху присъдената главница, като е приел, че това искане е предмет на касационно обжалване, поради което не са налице предпоставките за поправяне на решението по реда на чл. 247 ГПК в тази част.

По касационните оплаквания:

В случая ищецът с исковата молба е предявил искане за заплащане на законна лихва върху главницата, считано от 28.05.2013 г./датата, на която е узнал за деликта/ до окончателното изплащане на главното задължение, а такава му е присъдена, считано от 01.07.2008 г./датата на деликта/, както от първата, така и от въззивната инстанция, която е потвърдила решението на първоинстанционния съд.

Върховният касационен съд в настоящия състав приема за основателно оплакването в касационната жалба, че въззивното решение е процесуално недопустимо в частта му, с която е присъдена законна лихва върху главницата от 5 000 /пет хиляди/ лева, считано от 01.07.2008 г., а не така както е поискал ищецът в исковата си молба, а именно – считано от 28.05.2013 г., поради което в случая е осъществено касационното основание по чл. 281, т. 2 ГПК. Въззивният съд не е съобразил, че претенцията е за присъждане на законна лихва върху главницата, считано от датата на узнаване на деликта, посочена в исковата молба като 28.05.2013 г. и като е потвърдил първоинстанционното решение в тази част, същият е постановил решението си в нея плюс петитум, поради което на основание чл. 293, ал. 4, вр. с чл. 270, ал. 3 ГПК, в тази част въззивното решение следва да бъде обезсилено като процесуално недопустимо и производството по делото прекратено. В случая законната лихва върху присъдената главница от 5 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, се дължи, считано от 28.05.2013 г. до окончателното изплащане на главното задължение, така както е поискал ищецът в петитума на исковата си молба. В останалите му обжалвани части въззивното решение е влязло в законна сила.

При този изход на делото и изразеното становище от пълномощника на ищеца в съдебно заседание на 31.10.2018 г., направените от страните разноски за касационното производство остават в тяхна тежест.

Диспозитив

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 2815 от 27.04.2017 г., постановено по в.гр.д. № 16359 по описа за 2016 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-А с-в и потвърденото с него решение № 12434 от 05.08.2016 г. по гр.д. № 60484/2015 г. Софийски районен съд, 142 с-в, в частта му, с която [фирма], [населено място] е осъдена да заплати на И. А. В. от [населено място], законната лихва върху присъдената главница от 5 000 /пет хиляди/ лева, считано от 01.07.2008 г. до 28.05.2013 г. като процесуално недопустимо в тази част и прекратява производството по делото в нея.

Решението е окончателно.


Свързани съдебни актове


Цитирани норми

съдия Светла Димитрова
Светла Димитрова е родена на 26 септември 1956 г. в гр. Тетевен. Завършва „Право“ в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1979 г. В периода 1979 – 1980 г. е стажант-съдия в Софийския градски съд, а от 1980 г. до 1982 г. е младши съдия в Окръжен съд – Ловеч. От 1982 г. до 1985 г. е съдия в Районен съд – Тетевен, а в периода 1985 – 1992 г. работи като съдия в Софийския районен съд, след което от 1992 г. до 1998 г. правораздава в Софийския градски съд. В периода 1997 – 1998 г. е член на Висшия съдебен съвет. В Софийския апелативен съд работи в периода 1998 – 2006 г. От 2006 г. е съдия във Върховния касационен съд, като от 2016 г. е председател на Трето гражданско отделение. В периода 2003 – 2007 г. е член на централните избирателни комисии за избори на народни представители, на президент и вицепрезидент на Република България и местни избори, а в периода 2007 – 2009 г. с укази на президента на Република България е назначавана за председател на Централната избирателна комисия за произвеждане на избори за членове на Европейския парламент от Република България и за местни избори. На 20.02.2018 г. е назначена от Съдийската колегия на ВСС за заместник на председателя на ВКС и ръководител на Гражданската колегия.