Решение №163 от 09.01.2019 г. по гр. д. №1100/2018 г.

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпрос

Когато реалните части от сградата не са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като самостоятелни обекти, нищожен ли е договорът за тяхната продажба поради невъзможен предмет?

Липсата на предварително съгласие, изразено в необходимата форма по чл. 185, ал. 3 ЗУТ от останалите етажни собственици за обособяване на продаваем обект като самостоятелен, прави ли продажбата му нищожна поради невъзможен предмет, или за нейната валидност е достатъчна съществуващата към момента на сключването й възможност за даване на такова съгласие в един следващ момент?

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
Отговор

Правна невъзможност за обособяване на реално определена част от недвижим имот /сграда, жилище или др. обекти/ е налице, когато при сключване на сделката съществува непреодолима правна пречка да бъде одобрен инвестиционен проект по чл. 202 ЗУТ за обособяване на тази част. Правната пречка може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта. Ако към момента на сключване на сделката, реално определените части от недвижим имот, не са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет. Разпоредбата на чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД не свързва нищожността на сделката с неосъществяването или непозволяването на преустройството, а с неговата фактическа и правна невъзможност. Ако към момента на сключване на сделката инвестиционен проект не е изготвен и не е одобрен, договорът е действителен, но неговият вещен ефект ще настъпи след осъществяването на останалите елементи от фактическия състав на придобиването: обособяването на реално определената част, като отделна вещ, съгласно сключения договор, и одобрения инвестиционен проект, при спазване на строителните правила и норми. В контекста на горепосоченото тълкувателно решение, общите по предназначение части от етажна собственост е допустимо, при одобрен инвестиционен проект, да бъдат присъединени към самостоятелен обект на етажната собственост или да бъдат обособени като самостоятелни обекти, с промяна на предназначението им, при дадено съгласие от всички етажни собственици. Следователно по отношение на сделки с тях, при неосъществени към момента на сключването им законови изисквания по смисъла на чл. 185, ал. 3 ЗУТ и чл. 202 ЗУТ /липса на съгласие на всички етажни собственици и липса на одобрен инвестиционен проект за обособяването им като самостоятелни обекти, при техническа възможност за това според действащите технически правила и норми на устройствения закон/, правната пречка не е непреодолима и няма за последица нищожност на сделките поради невъзможен предмет. Такива сделки обаче, макар действителни, не могат да породят вещнотранслативен ефект, т.е. да прехвърлят субективното вещно право, съставляващо техен предмет.


Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и пети октомври, две хиляди и осемнадесета година, в състав:

Председател:
ЕМИЛ ТОМОВ

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Членове:
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ, ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

при секретаря Росица Иванова, като разгледа докладваното от съдия Н. гр. дело № 1100 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищеца [фирма] и на ответниците М. Т. К., действащ като [фирма], Т. М. К. и [фирма] срещу решение № 317 от 06. 11. 2017г. по в. гр. дело № 454/2017г. на Врачански окръжен съд, гражданско отделение, с което е отменено частично решение № 80 от 26. 04. 2017г. по гр. дело № 310/2014г. на Мездренски районен съд и вместо него е постановено ново решение, с което е прогласена нищожността на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД на договор за покупко – продажба, обективиран в нот. акт № 47, т. ІХ, рег. № 2617, нот. д. № 1787/2008г., поради невъзможен предмет, в частта му, в която [фирма] продава на М. Т. К., действащ като [фирма] и на Т. М. К.: фоайе с площ 40 кв.м. и инсталирано ел. табло, изложбена зала с площ 22 кв.м. и склад с площ 23 кв.м., находящи се на партерния етаж от масивна четириетажна производствена сграда в [населено място], [улица], както и санитарен възел /умивалня и две тоалетни/, със застроена площ 16 кв.м. и коридор със застроена площ 30 кв.м. на втория етаж от същата масивна четириетажна сграда, и с което е потвърдено частично първоинстанционното решение в останалата му част, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД досежно магазин с площ 8 кв.м. на партерния етаж, стая техници с площ 40 кв.м. на втория етаж, правото на строеж, надстрояване и пристрояване върху четириетажната сграда и мястото и досежно цялото дворно място.
Касаторът – ищец поддържа, че обжалваното въззивно решение в частта му, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, е неправилно поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че процесните магазин и стая техници не са самостоятелни обекти в многоетажната сграда, поради което не могат да бъдат обект на прехвърлителни сделки, а ако такива са извършени, те са с невъзможен предмет. Претендира съдебно – деловодните разноски за всички инстанции.
Ответниците по касационната жалба на ищеца – М. Т. К., действащ като [фирма], Т. М. К. и [фирма] подават писмен отговор в законния преклузивен срок, в който излагат становище за неоснователност на касационната жалба. Молят да им бъдат присъдени съдебно – деловодните разноски пред касационната инстанция.
Касаторите – ответници М. Т. К., действащ като [фирма], Т. М. К. и [фирма] поддържат, че въззивното решение в обжалваната част, с която е уважен иска с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, е недопустимо като поставено при наличие на сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение № 2/03. 01. 2012г. по гр. д. № 247/2010г. на Мездренски районен съд, и евентуално неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Като доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт изтъкват статута на процесните имоти – предмет на атакуваната сделка, които са самостоятелни обекти, а не общи части от етажна собственост, като възникнали преди обособяването на последната. Посочват, че дори да не са обособени като самостоятелни обекти, правната възможност да бъдат обособени впоследствие винаги означава, че сделката има възможен предмет, както постановява ТР № 3/28. 06. 2016г. по тълк. д. № 2/2014г. на ОСГК на ВКС. Претендират сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни истанции. Правят възражение за прекомерност на платения от ищеца адвокатски хонорар пред касационната инстанция.
Ответникът по касационната жалба на М. Т. К., действащ като [фирма], Т. М. К. и [фирма] – ищецът [фирма] не подава отговор. В пледоарията по същество в производството по чл. 290 ГПК поддържа, че атакуваното съдебно решение не е недопустимо, а и по този въпрос вече има произнасяне от друг състав на ВКС. Счита, че то е правилно, тъй като предмета на атакуваната сделка включва общи части на етажната собственост, които не е било възможно да бъдат обособени като самостоятелни обекти към момента на сключване на сделката през 2008г., както от техническа гледна точка с одобрен инвестиционен проект, така и от правна – при изискуемото съгласие от всички етажни собственици по чл. 185, ал. 3 ЗУТ. Моли за присъждане на разноските пред касационната инстанция. Прави възражение за прекомерност на платения от насрещните страни адвокатски хонорар пред ВКС, доколкото фактическата и правна сложност на делото не налага събиране на адвокаттски хонорар и от тримата ответници поотделно, които излагат едни и същи съображения.
С определение № 431 от 05. 06. 2018г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – поради вероятна недопустимост, и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните материалноправни въпроси: 1. Когато реалните части от сградата не са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като самостоятелни обекти, нищожен ли е договорът за тяхната продажба поради невъзможен предмет? и 2. Липсата на предварително съгласие, изразено в необходимата форма по чл. 185, ал. 3 ЗУТ от останалите етажни собственици за обособяване на продаваем обект като самостоятелен, прави ли продажбата му нищожна поради невъзможен предмет, или за нейната валидност е достатъчна съществуващата към момента на сключването й възможност за даване на такова съгласие в един следващ момент?.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение във връзка с наведените от страните касационни основания, намира следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за нищожност поради невъзможен предмет на договор за продажба, сключен на 01. 12. 2008г. между ответника [фирма] – продавач и ответниците М. Т. К., действащ като [фирма] и Т. М. К. – купувачи, с предмет: обособени части от масивна четириетажна производствена сграда в [населено място], [улица] – обособена част от партерен етаж – фоайе с площ 40 кв.м., изложбена зала с площ 22 кв.м., магазин с площ 8 кв.м. и склад с площ 23 кв.м.; обособена част от втория етаж – санитарен възел /умивалня и две тоалетни/ с площ 16 кв.м., коридор с площ от 30 кв.м. и стая техници с площ от 40 кв.м., ведно с дворното място с площ 535 кв.м., ведно със съответните ид. части от общите части на сградата и с правото на строеж, пристрояване и надстрояване върху цялата сграда и мястото.
Ищецът [фирма] извежда правния си интерес от предявяване на иска от обстоятелството, че е собственик на индивидуални обекти на 2, 3 и 4 етажи от процесната многоетажна производствена сграда и на дворното място по силата на постановление от 24. 01. 2008г. за възлагане от публичен търг, проведен от публичен изпълнител за дълг на длъжника – ТПК „Д. П.“, поправено досежно включването и на дворното място с постановление от 09. 12. 2008г., при което той е етажен собственик в процесната сграда, съставляваща етажна собственост и като такъв е съсобственик в общите й части, каквито според него са прехвърлените с атакувания договор обособени части от сградата, които не могат да се прехвърлят без съгласие на всички етажни собственици и не могат да са предмет на разпоредителни сделки. По същите съображения, според него, без негово съгласие, не може да се учредява и прехвърля и право на строеж, надстрояване и пристрояване върху сградата, а вещни права върху мястото – поради това, че той е негов индивидуален собственик.
Въззивният съд е уважил иска с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за процесните обекти: фоайе, изложбена зала и склад на партерния етаж и санитарен възел и коридор на втория етаж, тъй като е приел, че са общи части на формираната етажна собственост по предназначение и обособяването им в самостоятелни обекти е възможно само при наличие на писмено съгласие на всички етажни собственици, съгласно чл. 185, ал. 3 ЗУТ. Прехвърлянето им без такова съгласие е счел за основание за нищожност поради невъзможен предмет на атакуваната сделка. По отношение на останалите обекти: магазин на партерния етаж и стая техници на втория етаж – предмет на предявения иск, Врачански окръжен съд е приел, че не се касае за общи части на етажната собственост, тъй като са били обособени като самостоятелни обекти преди възникване на етажната собственост, когато ТПК „Д. П.“ е единствен собственик на цялата сграда, завършена на груб строеж към 1991г. – 1993г.. Досежно дворното място и правото на строеж, надстрояване и пристрояване върху сградата и мястото е счел, че атакуваният договор за продажба не е нищожен, а само лишен от вещнотранслативен ефект, т.е. ако праводателят не е титуляр на прехвърляните вещни права, те не могат да преминат в патримониума на приобретателите.
Изводът на въззивния съд за допустимост на предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД е правилен. Оплакванията на касаторите – ответници, че е налице сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр. д. № 247/2010г. на Мездренски районен съд, разпростираща се по отношение на иска по чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД по настоящото дело, с оглед задължителните постановки, съдържащи се в т. 5 ТР № 7 от 17. 05. 2017г. по т. д. № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС, са неоснователни.
Влязлото в сила решение по гр. д. № 247/2010г. на Мездренски районен съд е по предявен от [фирма] срещу М. Т. К., действащ като [фирма] и Т. М. К. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване на правото на собственост и предаване на владението върху процесните реално обособени части от партерния етаж от масивна четириетажна производствена сграда в [населено място], [улица]: фоайе с площ 40 кв.м., изложбена зала с площ 22 кв.м., магазин с площ 8 кв.м. и склад с площ 23 кв.м., включени в предмета на атакувания по настоящото дело договор за продажба от 01. 12. 2008г.. Ищецът е твърдял, че в качеството си на етажен собственик в чатириетажната производствена сграда и титуляр на индивидуалните обекти в нея, придобити въз основа на постановлението за възлагане от публичен търг от 24. 01. 2008г., поправено на 09. 12. 2008г., е съсобственик и в горепосочените обособени обекти от партерния етаж на сградата, съставляващи общи части на формираната етажна собственост, за които няма одобрени архитектурни проекти за обособяването им като самостоятелни обекти. Ревандикационният иск с горепосочените страни и предмет, обективирани в диспозитива на влязлото в сила решение, недопълвано на основание чл. 250 ГПК, е отхвърлен като неоснователен. Решаващите доводи на съда за това са, че реално обособените обекти от процесната производствена сграда не съставляват общи части на етажна собственост, тъй като са били обособени, респ. преустроени като самостоятелни обекти при изграждане на сградата и по – късно, но несъмнено преди възникване на етажната собственост, по време когато единствен собственик на цялата сграда е бил ТПК „Д. П.“ – праводател на [фирма]. Затова към датата на договора за продажба, обективиран в нот. акт № 47, т. ІХ, рег. № 2617, нот. д. № 1787/2008г. /процесната атакувана сделка/, собственик на прехвърляните обособени самостоятелни обекти от сградата е прехвърлителят [фирма] и купувачите М. Т. К., действащ като [фирма] и Т. М. К., са придобили собствеността им по силата на договора, който е правното основание за осъществяваното от тях владение. В исковия процес по гр. д. № 247/2010г. на Мездренски районен съд не е участвал настоящия трети ответник – [фирма], който като нямащ качеството правоприемник, напротив той е праводател на страните, не е обвързан от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение /чл. 298, ал. 2 ГПК/. Следва да се има предвид, че разпоредбата на чл. 298, ал. 2 ГПК визира правоприемство, което е настъпило след като силата на пресъдено нещо е вече възникнала. Освен това предмет на другото дело по ревандикационния иск е само част от предмета на настоящото дело – обособените части от партерния етаж на процесната сграда, но не и тези от втория етаж: санитарен възел, коридор и стая техници, както и правото на строеж, надстрояване и пристрояване върху сградата и дворното място и правото на собственост върху дворното място. Действително съгласно задължителните постановки в т. 5 ТР № 7 от 17. 05. 2017г. по т. д. № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС сила на пресъдено нещо се формира не само при пълен обективен идентитет между делата, но и когато при съвпадение между страните, делата имат различни спорни предмети в съотношение на обуславящ – обусловен и предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело. Тези задължителни разрешения са приложими при субективен идентитет на двете дела, какъвто не е осъществен между настоящото дело и гр. д. № 247/2010г. на Мездренски районен съд. Отсъства и сочения от т. 5 ТР № 7 от 17. 05. 2017г. по т. д. № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС обективен идентитет между двете дела, доколкото предмет на влязлото в сила решение по ревандикационния иск е само част от настоящия предмет – обособените части от партерния етаж на процесната сграда, но не и тези от втория етаж, както и цялото дворно място и правото на строеж, надстрояване и пристрояване върху сградата и мястото. Поради това силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр. д. № 247/2010г. на Мездренски районен съд не разпростира действие спрямо настоящия спор и не съставлява отрицателна процесуална предпоставка за допустимост на предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД. Следователно атакуваното въззивно решение е допустимо, постановено по предявен допустим иск и касационната жалба на ответниците в тази й част е неоснователна.
Материалноправните въпроси, по които е допуснато настоящото касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, имат своите задължителните разрешения в ТР № 3/2016г. по т.д. 3/2014г. на ОСГК на ВКС, според които правна невъзможност за обособяване на реално определена част от недвижим имот /сграда, жилище или др. обекти/ е налице, когато при сключване на сделката съществува непреодолима правна пречка да бъде одобрен инвестиционен проект по чл. 202 ЗУТ за обособяване на тази част. Правната пречка може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта. Ако към момента на сключване на сделката, реално определените части от недвижим имот, не са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет. Разпоредбата на чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД не свързва нищожността на сделката с неосъществяването или непозволяването на преустройството, а с неговата фактическа и правна невъзможност. Ако към момента на сключване на сделката инвестиционен проект не е изготвен и не е одобрен, договорът е действителен, но неговият вещен ефект ще настъпи след осъществяването на останалите елементи от фактическия състав на придобиването: обособяването на реално определената част, като отделна вещ, съгласно сключения договор, и одобрения инвестиционен проект, при спазване на строителните правила и норми. В контекста на горепосоченото тълкувателно решение, общите по предназначение части от етажна собственост е допустимо, при одобрен инвестиционен проект, да бъдат присъединени към самостоятелен обект на етажната собственост или да бъдат обособени като самостоятелни обекти, с промяна на предназначението им, при дадено съгласие от всички етажни собственици. Следователно по отношение на сделки с тях, при неосъществени към момента на сключването им законови изисквания по смисъла на чл. 185, ал. 3 и чл. 202 ЗУТ /липса на съгласие на всички етажни собственици и липса на одобрен инвестиционен проект за обособяването им като самостоятелни обекти, при техническа възможност за това според действащите технически правила и норми на устройствения закон/, правната пречка не е непреодолима и няма за последица нищожност на сделките поради невъзможен предмет. Такива сделки обаче, макар действителни, не могат да породят вещнотранслативен ефект, т.е. да прехвърлят субективното вещно право, съставляващо техен предмет. Атакуваното въззивно решение в частта му, с която е уважен иска с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, не е съобразено с горепосочените задължителни разрешения – обстоятелство, налагащо неговото касиране.
Процесните обособени части от партерния и втория етаж на четириетажната производствена сграда в [населено място], включени в предмета на атакувания договор за продажба от 01. 12. 2008г., сключен между ответниците, не са снабдени с одобрени строителни книжа за преустройването им в самостоятелни обекти, според неоспорените и приети заключения на техническите експертизи по делото. Според последните и удостоверение изх. № 27/01. 02. 2012г. на [община], процесната четириетажна сграда е със стопанско предназначение /ТПК/, за нея има одобрен архитектуреан проект № 5/16. 02. 1964г., като строежът й е завършен преди 1993г. и нейн индивидуален собственик е била ТПК „Д. П.“ съгласно констативен нот. акт № 7/т. 1, д. № 12/1994г.. През 1994г. и след това кооперацията е извършила разпоредителни сделки с обособени части от сградата в полза на трети лица и на ответниците – физически лица, при което се е формирала етажна собственост, но процесните обособени части са съществували като такива на място преди възникването на етажната собственост, в какъвто непроменен вид съществуват и към момента на приключване на съдебното дирене. Този факт се установява от безпротиворечивите гласни доказателства в процеса и от техническите експертизи. Дори да се приеме, че процесните обособени части от партерния и втория етаж на производствената сграда са станали общи по предназначението си части на етажната собственост и за промяна на това предназначение и преустройването им в самостоятелни обекти или части към такива обекти, както и за извършване на прехвърлителни сделки с тях, са необходими инвестиционен проект по чл. 202 ЗУТ и съгласие на всички етажни собственици във формата по чл. 185, ал. 3 ЗУТ, каквито не са налични към сключването на атакуваната сделка, според задължителните разрешения в ТР № 3/2016г. по т.д. 3/2014г. на ОСГК на ВКС, тези обстоятелства не съставляват непреодолима правна пречка, имаща за последица нищожност на прехвърлителната сделка поради невъзможен предмет. Те обуславят други правни последици, свързани с липса на вещнотранслативен ефект на разпорежданията, които са ирелевантни към предмета на спора, който е по чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД. За правната „възможност“ на предмета е достатъчно, че реално определените части са индивидуализирани в атакуваната прехвърлителна сделка, като е ирелевантно дали са обособени фактически като самостоятелни обекти, щом това е възможно по действащия устройствен закон. Що се отнася до прехвърлянето на дворното място и правото на строеж, надстрояване и пристрояване върху него и сградата, с атакуваната сделка от несобственик, респективно без съгласието на съсобственик какъвто е етажния собственик, то също не може да породи нищожност поради невъзможен предмет, а само липса на вещнопрехвърлително действие на сделката. Поради гореизложените съображения атакуваният договор за продажба от 01. 12. 2008г., в неговата цялост, не е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, а предявеният иск с това основание е изцяло неоснователен и като такъв подлежи на отхвърляне.
Приемайки, процесната сделка за нищожна поради невъзможен предмет по отношение на фоайе с площ 40 кв.м., изложбена зала с площ 22 кв.м. и склад с площ 23 кв.м., находящи се на партерния етаж от процесната четириетажна производствена сграда в [населено място], както и спрямо санитарен възел с площ 16 кв.м. и коридор с площ 30 кв.м. на втория етаж от същата сграда, въззивният съд е постановил неправилно решение, в нарушение на материалния закон /чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД/. Доколкото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, въззивното решение в горепосочената му, неправилна част, ведно с частта му, с която страните са осъдени да заплатят деловодните разноски на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и вместо него постановено ново решение по съществото на спора, с което предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД да бъде отхвърлен като неоснователен. В останалата част въззивното решение е правилно, при неоснователни оплаквания в касационната жалба на ищеца, и като такова следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответниците съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции, както следва: за първата инстанция – сумата 500 лв. на всеки от двамата ответници М. Т. К., действащ като [фирма] и Т. М. К., и сумата 233. 33 лв. на ответника [фирма], съставляващи хонорар за един адвокат; за въззивната инстанция – сумата 1 000 лв. на всеки от тримата ответници, съставляваща хонорар за един адвокат и за касационната инстанция – сумата 1 004. 90 лв. на всеки от тримата ответници, съставляваща хонорар за един адвокат, намален до минималния размер, посочен в чл. 7, ал. 2, т. 4 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, по направеното от ищеца възражение с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК, и сумата 318. 72 лв. на ответника Т. М. К., съставляваща държавна такса по касационната жалба.

На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 317 от 06. 11. 2017г. по в. гр. дело № 454/2017г. на Врачански окръжен съд, гражданско отделение в частта му, с която е прогласена нищожността на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД на договор за покупко – продажба, обективиран в нот. акт № 47, т. ІХ, рег. № 2617, нот. д. № 1787/2008г., поради невъзможен предмет, в частта му, в която [фирма] продава на М. Т. К., действащ като [фирма] и на Т. М. К.: фоайе с площ 40 кв.м. и инсталирано ел. табло, изложбена зала с площ 22 кв.м. и склад с площ 23 кв.м., находящи се на партерния етаж от масивна четириетажна производствена сграда в [населено място], [улица], както и санитарен възел /умивалня и две тоалетни/, със застроена площ 16 кв.м. и коридор със застроена площ 30 кв.м. на втория етаж от същата масивна четириетажна сграда, както и изцяло в частта му, с която е реализирана отговорността на страните за съдебно – деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от [фирма], ЕИК:[ЕИК], срещу М. Т. К., ЕГН: [ЕГН], действащ като [фирма], Т. М. К., ЕГН: [ЕГН], и [фирма], ЕИК: [ЕГН], иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, за прогласяване нищожността на договор за покупко – продажба, обективиран в нот. акт № 47, т. ІХ, рег. № 2617, нот. д. № 1787/2008г., поради невъзможен предмет, в частта му, в която [фирма] продава на М. Т. К., действащ като [фирма] и на Т. М. К.: фоайе с площ 40 кв.м. и инсталирано ел. табло, изложбена зала с площ 22 кв.м. и склад с площ 23 кв.м., находящи се на партерния етаж от масивна четириетажна производствена сграда в [населено място], [улица], както и санитарен възел /умивалня и две тоалетни/, със застроена площ 16 кв.м. и коридор със застроена площ 30 кв.м. на втория етаж от същата масивна четириетажна сграда.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 317 от 06. 11. 2017г. по в. гр. дело № 454/2017г. на Врачански окръжен съд, гражданско отделение, в останалата му част.

ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК], да заплати на М. Т. К., ЕГН: [ЕГН], действащ като [фирма], ЕИК:[ЕИК], сумата 2 504. 90 лв. – съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК], да заплати на Т. М. К., ЕГН: [ЕГН], сумата 2 823. 62 лв. – съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК], да заплати на [фирма], ЕИК: [ЕГН], сумата 2 238. 23 лв. – съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове


Цитирани норми