Решение №141/14.10.2019 по дело №2839/2018

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
0 Shares

Анотация

Въпрос

Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните?

Отговор

Обсъждането в мотивите на решението на исканията и възраженията на страните е гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Въззивният съд е длъжен да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните.


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Камелия Ефремова

ЧЛЕНОВЕ:
Бонка Йонкова, Евгений Стайков

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Евгений Стайков т.д.№2839/2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.290 ГПК.

История на спора

Образувано е по касационна жалба на „М.-инвест“ Е. –гр.София, срещу решение №1692 от 03.07.2018г. постановено по в.т.д. №241/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 с-в, с което е потвърдено решение №630/03.04.2017г., допълнено на основание чл.250 ГПК с решение №1314 от 04.07.2017г., постановени по т.д.№586/2015г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-12 с-в.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че апелативният съд не е дал оценка и не е коментирал изложените във въззивната жалба оплаквания досежно правните последици за спора на споразумението между застрахователя „Д. Общо застраховане” ЕАД и бенефициера „С.” АД, с което последният е направил отказ от финансови претенции, както и че не е обсъдил като релевантен за делото факта на заплащане на застрахователно обезщетение в размер на 300 000лв. на бенефициера. Сочи се, че за да потвърди първоинстанционното решение, въззивният състав е изложил съображения по приложението на разпоредбата на чл. 199а, ал. 1 КЗ /отм./, която разпоредба е неотносима към предмета на делото с оглед сключеното споразумение. В касационната жалба се излагат доводи за наличието на материалноправна легитимация на застрахованото дружество да претендира исковата сума, както и за неоснователност на възражението на застрахователя за освобождаването му от отговорност на основание чл. 211, ал. 2 КЗ /отм./. Претендира се отмяна на атакуваното решение, уважаване на предявените искове с присъждане на разноски за всички инстанции.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е представен отговор на касационната жалба от ответното дружество „Д. Общо застраховане “ ЕАД – [населено място].

Касационен въпрос

С определение №393/24.06.2019г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд във връзка със следния правен въпрос, „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните?”.

В проведеното открито заседание на 25.09.2019г. пълномощникът на касатора поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Излага доводи за наличието на материална легитимация на ищеца „М.-инвест“ Е. да претендира исковата сума с оглед изричния отказ на бенефициера „С.” АД да се ползва от застраховката в пълен размер. Твърди, че извършеното плащане от „Д. Общо застраховане“ ЕАД в изпълнение на извънсъдебното споразумение със „С.” АД представлява признание за наличие на основание за плащане от застрахователя. Сочи се, че от доказателствата по делото не се установява неизпълнение на застрахователния договор от ищеца по смисъла на чл. 211, т. 2 КЗ /отм./. Претендира отмяна на обжалваното решение и постановяване на решение по същество на спора, с което да бъдат уважени предявените искове и присъдени разноските по делото.

Пълномощникът на ответното дружество оспорва изцяло касационната жалба и иска обжалваното решение да бъде оставено в сила. Сочи, че от съдържанието на споразумението между застрахователя и бенефициера от 21.08.2012г. е видно, че застрахователят не признава задължение за заплащане на застрахователното обезщетение, както и че уговорената сума 300 000лв. е платена единствено с цел запазване на добрите търговски отношения между банката и застрахователя. Излага съображения в подкрепа на извода на въззивния съд за наличието на предпоставките по чл. 211, т. 2 КЗ /отм./, даващи право на застрахователя да откаже плащане като се акцентира върху неизпълненото задължение на ищеца да отоплява оранжериите.

Мотиви

Върховен касационен съд, търговска колегия, второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

По фактите

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №630/03.04.2017г. по т.д.№586/2015г. на СГС, допълнено на основание чл.250 ГПК с решение №1314/04.07.2017г., с които решения е отхвърлен предявения от „М.-инвест“ Е. против „Д. Общо застраховане “ ЕАД иск по чл. 208 КЗ /отм./ за сумата 754 013лв. – остатък от дължимо застрахователно обезщетение по застрахователна полица № 1101111110000010/29.09.2011г.

Въззивният състав е приел за установено, че със застрахователна полица № 110111111000010 от 29.09.2011г. ищецът „М.-инвест“ Е. е сключил с ответника „Д. Общо застраховане“ ЕАД договор, по силата на който са застраховани за покрити рискове А, А 1, Б, Д 2, Д 5, Д 7 и Д 1 собствени на ищеца сгради в находящите се в „Оранжериен комплекс“ в [населено място], общ. Б., за застрахователната сума 664 833лв. и оборудване (машини и съоръжения) за застрахователната сума 1 119 929лв., със срок на действие на договора 12 месеца, считано от 00:00 часа на 1.10.2011г. с посочено в полицата като ползващо се от застраховката лице – „С.” АД. Съдът е отразил като релевантни за спора следните обстоятелства: 1.) с писмо от 07.02.2012г. управителят на ищцовото дружество е уведомил застрахователя за настъпилото на 06.02.2012г. застрахователно събитие – изцяло паднал оранжериен блок от 30 дка, заедно с цялото налично оборудване, машини и съоръжения, намиращи се в него; 2.) с писмо от 14.02.2012г. управителят на ищцовото дружество е уведомил застрахователя за ново застрахователно събитие, настъпило на 14.02.2012г. – паднал покрив на котелното помещение върху котлите, вследствие на което са нанесени щети на котлите, скъсани кабели и др.; 3.) в констативен протокол представители на застрахователя, застрахования и ползващото лице са установили настъпилото на 14.02.2012г. събитие „срутване от естествено натрупване на сняг“; 4.) с писмо от 22.03.2012г. застрахователят е уведомил застрахования и ползващото се лице, че съгласно събраната информация и констатациите от извършения оглед по щета №11012951200006/2012г., застрахователното събитие е настъпило в период, през който оранжерията е била неработеща, респ. неотопляема, поради което и позовавайки се на общите условия на застраховката „Индустриален пожар“, застрахователят не може да приеме по основание заявената щета и счита, че не дължи изплащане на застрахователно обезщетение за нея.

Въззивният състав е посочил, че със споразумение рег.№Д-12-0890 от 21.08.2012г. ответникът „Д. Общо застраховане “ ЕАД и „С.” АД са се споразумели застрахователят да обезщети банката със сумата 300 000лв. като ползващото се лице няма да има други финансови претенции към застрахователя за конкретния случай и считат взаимоотношенията си по повод настъпилото на 06.02.2012г. събитие за окончателно установени и уредени. Прието е за установено, че с преводно нареждане от 28.08.2012г. „Д. Общо застраховане” ЕАД е превело по сметката на „С.” АД сумата 300 000лв.

В обжалваното решение е посочено, че с писмо от 09.02.2011г. бенефициерът „С.” АД на основание чл. 33, ал. 1 ЗОЗ е уведомил ищеца, че в качеството си на заложен кредитор на търговското предприятие пристъпва към изпълнение върху отделни елементи от търговското предприятие като общия дълг към 08.02.2011г. е бил в размер на 1 616 048.65лв. На основание чл. 34, ал. 1 ЗОЗ длъжникът е бил поканен да предаде незабавно държането на активите – част от заложеното търговско предприятие, срещу които е било насочено изпълнението, като със заповед от 23.08.2011г. на главния изпълнителен директор на „С.” АД е било наредено да бъде преустановен достъпа на всички лица, включително и на представители на длъжника, до недвижимите имоти в [населено място]. Със заповед от 20.09.2011г. на главния изпълнителен директор на „С.” АД предходната заповед е била изменена, като достъп до имуществото е бил разрешен освен на служители на банката и охранителната фирма и на управителя на „М.-инвест“ Е. и наетия от дружеството персонал, ангажиран със зеленчукопроизводството.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска с правно основание чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./ общо за сумата 754 013лв. -обезщетение за вредите, причинени от описаното застрахователно събитие в размер, представляващ разликата между размера на твърдените от ищеца настъпилите щети и сбора от размерите на получената от третото ползващо се лице сума по споразумението от 21.08.2012г. от 300 000лв. и договореното самоучастие от 20%., въззивният състав е приел, че основателността на исковата претенция следва да бъде преценявана с оглед едно съществено за спора обстоятелство, а именно, че договорът за застраховка е сключен в полза на трето лице, което е кредитор на застрахования, поради което за конкретния случай е приложима нормата на чл. 199а, ал. 1 КЗ /отм./. Според съда ако бъде доказано настъпването на застрахователно събитие, което съставлява покрит риск по застрахователния договор, застрахователят ще дължи на застрахования заплащането на разликата между размера на обезщетението, дължимо съгласно условията на договора и размера на непогасената от застрахования част от задължението му към неговия кредитор (ползващо се лице по застраховката), за обезпечение на което е сключен застрахователният договор, заедно с лихвите и разноските към датата на настъпване на застрахователното събитие. В тази връзка, обсъждайки събраните поделото доказателства (съобщението по чл. 33, ал. 1 ЗОЗ и чл. 34, ал. 1 ЗОЗ, сумата в добавък № 1 към застрахователната полица, заключението на оценителната експертиза за пазарната стойност на увредените вещи, машини и съоръжения към 6.02.2012г.) въззивният състав е посочил, че към датата на застрахователното събитие размерът на задължението на застрахования към банката – кредитор, за обезпечение на което е сключен застрахователния договор, заедно с лихвите и разноските, е бил 1 616 048.65лв., докато общата стойност на увреденото имущество е общо в размер на 1 308 291.33лв. От тези факти съдът е обосновал извода, че с оглед по-малкия размер на дължимото обезщетение спрямо размера на непогасения дълг на застрахования към неговия кредитор, пълният размер на обезщетението за вредите се дължи единствено на третото ползващо се лице, което от своя страна обуславя липсата на материалноправна легитимация на ищеца по отношение на претендираното право с оглед разпоредбата на чл. 199а, ал. 1 КЗ /отм./. Липсата на материалноправна легитимация на ищеца по отношение на претендираното право е посочена в мотивите на решението като самостоятелно основание за отхвърляне на иска.

Във връзка с твърдението на ищеца, че с плащането на сумата 300 000лв. по споразумението от 21.08.2012г. застрахователят е изпълнил задължението си към третото ползващо се лице и затова разликата до пълния размер на обезщетението се дължи на застрахования, въззивиният състав е посочил само, че уговорките в споразумението от 21.08.2012г. са ирелевантни за спора.

Въпреки констатацията за липса на материалноправна легитимация на ищеца по претенцията по чл. 208 КЗ /отм./, въззивният състав е изложил и второ самостоятелно основание за отхвърляне на иска, след като е обсъдил общото възражение на застрахователното дружество за неизпълнение на застрахователния договор от застрахования, произтичащо от клаузата по т.1 на специалните договорености в застрахователната полица. В обжалваното решение е отразено, че независимо от безспорно установеното обстоятелство, че отопляването на помещенията се е осъществявало автоматизирано с газ и леко корабно и дизелово гориво, по делото няма нито твърдения, нито данни в оранжерията да е имало агрегат за произвеждане на електричество, което означава, че отоплителната инсталация е можела да функционира само ако електрическата енергия е била осигурена от обществения доставчик. Съдът се е позовал на писмото на „Ч. Резпределение България” АД от 14.05.2012г. удостоверяващо, че електрозахранването на този обект е било преустановено на 30.11.2011г. поради непогасени задължения, както и на показанията на свидетеля В. Л., извършил прекъсването на електрическото захранване на оранжерията, и е приел за установено, че за периода от 30.11.2011г. до деня на падането на оранжерийния блок на обекта не е била доставяна електрическа енергия. Съдът не е дал вяра на показанията на свидетелите Р. А. и Т. Т., според които през месеците януари – февруари 2012г. периодично е било пускано отопление в оранжерията. В решението е обоснован извода, че липсата на електроенергия за посочения период от време обуславя невъзможността отоплителната инсталация да е била приведена в действие, което означава, че застрахованият не е осигурил „постоянно работещо и включено отопление“ в оранжерийния блок, каквато е задължителната предпоставка за ангажирането на отговорността на застрахователя съгласно т.1 от специалните договорености в застрахователната полица. Според въззивния състав неизпълнението на това задължение, което е било предвидено в застрахователния договор, е значително с оглед интереса на застрахователя по смисъла на чл. 211, т. 2 КЗ /отм./, тъй като има пряко отношение към настъпването на конкретния покрит риск, което дава основание на застрахователя да откаже плащане на обезщетение за вредите, причинени от настъпилия покрит риск.

По правния въпрос

По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване.

В константата си практика по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК – т.19 от ТР№1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС; решение №212/01.02.2012г по т.д.№ 1106/2010г. на ВКС, II т.о..; решение №815/15.02.2010г. по гр.д. №1713/2009г. на ВКС, IV г.о., решение №178/24.04.2017г. по т.д.№1340/2015г. на ВКС, І т.о. и др. се приема, че обсъждането в мотивите на решението на исканията и възраженията на страните е гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. На въпроса, по който е допуснато касационно обжалване: „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните?” практиката на ВКС дава положителен отговор, която практика се споделя изцяло от настоящия касационен състав.

Аргументите на въззивния състав за липса на материалноправната легитимация на ищеца като самостоятелно основание за отхвърляне на иска са свързани според съда с необходимостта ищецът за установи обстоятелствата в хипотезата по чл. 199а, ал. 1, изр. 2 КЗ /отм./, при която разликата до пълния размер на застрахователното обезщетение се изплаща на застрахования, когато надхвърля размера на непогасената част от задължението, за обезпечението на което е сключен застрахователния договор. В случая обаче с исковата молба и с въззивната жалба касаторът „М.-инвест“ Е. предпоставя наличието на материалноправната си легитимация по предявения иск с отказа на ползващото се лице „С.” АД от права по застрахователния договор чрез споразумението от 21.08.2012г., увреждащо застрахования. В тази връзка и с оглед посочената практика на ВКС въззивният състав е бил длъжен да обсъди доводите на ищеца за правните последици на споразумението и значението му за материалноправната легитимация в контекста на твърденията и оплакванията в исковата молба и във въззивната жалба.

Аналогично въззивният състав се е отклонил от формираната практика по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК при обсъждане основателността на възражението на застрахователя да откаже плащане на обезщетението поради неизпълнение на задължение на застрахования по смисъла на чл. 211, т. 2 КЗ /отм./. Съдът не е обсъдил и не е отговорил на изрично релевираното във въззивната жалба оплакване относно незачетеното от първата инстанция твърдение за значението на направеното плащане въз основа на сключеното споразумение от страна на „Д. Общо застраховане“ ЕАД в полза на „С.” АД в размер на 300 000лв. като извънсъдебно признание за наличието на основание за плащане на обезщетението, респ. като извънсъдебно признание за липсата на предпоставки за отказ от плащане. Съдът се е задоволил само да посочи в мотивите към решението, че уговорките в споразумението от 21.08.2012г. са ирелевантни за спора без да анализира уговорките в споразумението. Отделно при преценката за наличието или липсата на предпоставките по чл. 211, т. 2 КЗ /отм./ апелативният съд не е изложил мотиви относно твърдението на въззивника, че с оглед дебелината на падналия сняг вредите биха настъпили и при липса на отопление на оранжериите.

По основателността

По правилността на обжалваното решение.

Неправилно апелативният съд е приел, че липсва материалноправна легитимация за ищеца „М.-инвест“ Е. по отношение на претендирано по чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./ право. Действително по делото е установено, че застрахователната сума, дължима съгласно условията на договора, не надхвърля размера на задължението на непогасената част от задължението на „М.-инвест“ Е. към „С.” АД, за обезпечението на което е сключен застрахователния договор, което съгласно разпоредбата на чл. 199а, ал. 1 КЗ /отм./ ангажира отговорността на застрахователя само по отношение на кредитора. Но в случая със споразумението от 21.08.2012г. застрахователят „Д. Общо застраховане“ ЕАД и бенефициерът С.” АД са се споразумели застрахователят да заплати на бенефициера сумата 300 000лв. като ползващото се лице без банката да има други финансови претенции към застрахователя като взаимоотношенията си по повод настъпилото на 06.02.2012г. събитие се считат за окончателно установени и уредени. Със споразумението бенефициерът (кредитор) се е отказал от правото си да получи застрахователно обезщетение въз основа на договора за застраховка от 29.01.2011г. в пълен размер като по този начин се е погасило правото му да претендира на основание чл. 199а, ал. 1 КЗ /отм./ застрахователна сума над получената сума в размер на 300 000лв.

Макар и договор в полза на трето лице, договорът по чл.199а КЗ /отм./ за застраховка, сключен в полза на кредитор, е договор в интерес, както на кредитора-бенефиициер, чието вземане се обезпечава, така и в полза на длъжника-уговорител, чието имущество се застрахова и чието задължение към кредитора се намалява с получената от последния застрахователна сума. Ето защо при безусловен отказ на бенефициера от правото му да получи застрахователно обезщетение по чл. 199а, ал. 1 КЗ /отм./ възниква право за длъжника да претендира обезщетението за вредите, причинени на неговото застраховано имущество. Настоящият състав изцяло възприема съображенията и изводите, изложени в мотивите на решение №219/14.02.2012г. по т.д.№837/2010г. на ВКС, ІІ т.о. за това, че при отказ от страна на бенефициера да получи застрахователното обезщетение в хипотезата на договор за имуществена застраховка в полза на трето лице, уговарящият е активно легитимиран за получи обезщетението. В същия смисъл е и решение №167/22.12.2014г. по т.д.№3174/2013г. на ВКС, І т.о. според което с отказа на третото лице да се ползва от облагодетелстващата го клауза, правото остава в полза на уговорителя и след като третото лице изрично е заявило, че не го претендира, на уговорителя се дължи присъждането на застрахователното обезщетение по застраховката по чл. 199а КЗ /отм./.

Допуснатото от въззивния съд нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди в мотивите на решението всички релевантни, касаещи направеното от застрахователя правоизключващо възражение по чл. 211, т. 2 КЗ /отм./ твърдения и възражения на страните, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила по см. на чл. 281, т. 3 ГПК, което обуславя отмяна на въззивното решение. В обжалваното решение не са изложени мотиви относно твърдението във въззивната жалба, че споразумението от 21.08.2012г. представлява признание от страна на застрахователя за наличие на задължение за плащане на обезщетение по застрахователния договор, което от своя страна според въззивника изключва последващо приложение на чл. 211, т. 2 КЗ /отм./. В тази връзка не е обсъдено и възражението на застрахователя, че от съдържанието на споразумението, не се установява, че „Д. Общо застраховане” ЕАД е приел по основание заявената щета. Съдът не е взел отношение и не е обсъдил доказателствата във връзка с твърдението на въззивника, че застрахователното събитие не е в пряка причинна връзка с неизпълнение на задължението за отопляване на оранжериите (липса на виновно неизпълнение). С оглед приетата от въззивния състав основателност на възражението по чл. 211, т. 2 КЗ /отм./ в обжалваното решение липсват мотиви относно спорни по делото въпроси за начина на формиране на застрахователното обезщетение, както и за евентуалната невъзможност за изпълнение на задълженията му по застрахователния договор след предаване на имуществото в държане на заложния кредитор. Липсата на произнасяне по съществени оплаквания и възражения, както и на обсъждане на релевантни за спора доказателства, прави невъзможна проверката от касационната инстанция на правилността на решението в частта му, с която е отхвърлен иска поради приета от съда основателност на правоизключващото възражение по чл. 211, т. 2 КЗ /отм./. В тази връзка след отмяната на въззивното решение на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд от фазата на устните състезания, за да бъдат обсъдени релевираните от страните твърдения, доводи и възражения по повод спорното право, както и да бъдат изложени съображения, основани на съвкупната преценка на събраните и включени в доказателствения материал по делото доказателства. Разноските по делото, включително и тези направени пред ВКС, ще следва да бъдат присъдени с новото въззивно решение в зависимост от изхода на делото.

Диспозитив

Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №1692 от 03.07.2018г. постановено по в.т.д. №241/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 с-в.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Тълкувателно решение № 1 / 2000 г. от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. Докладчик: съдия Благовест Пунев По въпроси на въззивното производство по граждански дела съгласно ГПК /отм./
Решение № 212 от 01.02.2012 г. по търг. д. № 1106/2010 г. Докладчик: съдия Бонка Йонкова Относно задълженията на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор е послужил като основание за допускане на решението до касационен контрол.
Решение № 815/2010 г. от 15.02.2011 г. по гр. д. № 1713/2009 г. Докладчик: съдия Бойка Стоилова Следва ли въззивният съд преди постановяване на решението си да направи самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и доводи от страните, да направи свои изводи, независимо от тези на първата инстанция? За конкуренцията между доказателствата ангажирани по спора, приетите от съда експертизи и тяхното обсъждане, заедно и поотделно, при постановяване на съдебното решение ?
Решение № 178 от 24.04.2017 г. по т. д. № 1340 / 2015 г. Докладчик: съдия Костадинка Недкова Нищожно ли е решение на едноличния собственик на капитала на ЕООД, обусловило вписване в търговския регистър, взето чрез пълномощник при липса на представителна власт и налице ли е в тази хипотеза вписване на несъществуващо обстоятелство? Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи във въззивната жалба?

Цитирани норми

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
Влезте в профила си, за да не виждате рекламите