Решение № 112 от 07.08.2019 г. по гр. д. № 3065/2018 г.

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
209 Shares

Анотация

Въпрос

Позоваването на придобивната давност елемент ли е от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС и от кой момент се счита, че е осъществено придобивното основание – от момента на позоваването на изтекла придобивна давност или от момента на изтичането на предвидения за това от закона срок?

Отговор

Позоваването на придобивна давност не е елемент от фактическия състав по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок.

При липсата на твърдение и на доказване за предаване на владението върху процесния апартамент от неговите собственици на ищците или за отнемане на владението, обстоятелствата, че ищците са живели в процесния апартамент и са го ремонтирали по времето, когато е бил собственост на родителите на ищцата, от които са допуснати в апартамента, представляват действия, които се основават на близките лични отношения между собствениците и дъщеря им и на производните на тях близките лични отношения между собствениците и съпруга на дъщеря им – техен зет. Такива действия не представляват владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, те могат да се основават или на заем за послужване по чл. 243 ЗЗД, в който случай представляват държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС, или да представляват търпими действия, в който случай не представляват и държане. Търпимите действия са именно действия, а не фактическа власт и по това се отличават от държането, а значи и от владението, поради което и не могат да служат за основание за установяване на владение.

И в двата случая на такива действия не може да се основе презумпцията, установена с правилото на чл. 69 ЗС. Презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си.


Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди и деветнадесета година, в състав

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Бранислава Павлова

ЧЛЕНОВЕ:
Теодора Гроздева, В. Йорданов

при участието на секретаря Анета Иванова, разгледа докладваното от съдия Йорданов гр.дело № 3065 /2018 г.:

Производството е по чл. 290 ГПК.

История на спора

С определение № 129 от 19.03.2019 г. по касационната жалба на Р. Г. И. и М. Р. И. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 89 от 17.05.2018 г. по възз. гр. д. № 110 /2018 г. на Пловдивския апелативен съд, г.о., с което е отменено първоинстанционно решение в частта, с която се признава за установено по отношение община Пловдив, че Р. Г. И. и М. Р. И. са собственици на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС, считано от 1986 г. „до сега“ на недвижим имот: апартамент № 13 /46, , , в [жилищен адрес] комплекс „Въстанически“, в [населено място], със застроена площ 93.62 кв.м., подробно индивидуализиран в решението, и вместо него е постановено друго решение, с което искът е отхвърлен поради неговата неоснователност.

Касационен въпрос

Касационно обжалване е допуснато на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос: Позоваването на придобивната давност елемент ли е от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС и от кой момент се счита, че е осъществено придобивното основание – от момента на позоваването на изтекла придобивна давност или от момента на изтичането на предвидения за това от закона срок? Прието е, че въпросът е обуславящ и че апелативният съд го е разрешил в противоречие с приетото в т.2 от посоченото тълкувателно решение № 4 /17.12.2012 г. по т.д. № 4 /2012 г. на ОСГК на ВКС.

Мотиви

По този въпрос настоящият състав споделя разрешението, прието в т.2 от посоченото тълкувателно решение № 4 /17.12.2012 г. по т.д. № 4 /2012 г. на ОСГК на ВКС, че позоваването на придобивна давност не е елемент от фактическия състав по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Задължителността на тълкувателното решение за съдилищата следва да бъде зачетена.

Ответникът по касация община Пловдив оспорва основателността на касационната жалба.

По основателността на жалбата и на основание чл. 290 ГПК и сл.:

За да постанови въззивното решение въззивният съд е приел от правна страна следното:

Ищцата Р. И. е наследник по закон (дъщеря) на Г. Д. У., (неин баща) починал на 04.02.2003 г. Със заповед от 1986 г. процесният апартамент е предоставен като обезщетение на М. У. (майка на ищцата) и (по нейно искане) на съпруга и Г. Д. У. за отчужден от М. У. със заповед от 1980 г. на основание чл. 95 ЗТСУ /отм./ имот, придобит по дарение от баща и И. Н. И. през 1970 г. – 1 /4 ид.ч. от дворно място с площ 2137 кв.м., парцел – 172.

С влязло в сила на 30.07.2002 г. решение по адм.д. № 230 /2000 г. на Пловдивския ОС (л.31 и сл.) е отменен частично отказът на кмета на община Пловдив за отмяна на отчуждаването на имот № по плана на [населено място] идентичен с имоти 172 и 171, по отношение на част с площ от 540 кв.м., и е отменено отчуждаването на тази част по отношение на М. И. У. и други.

За процесния апартамент 13 /46 е съставен акт за общинска частна собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОС вр. чл. 5 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., в който като бивши собственици са посочени М. У. и Д. У..

С получено на 11.02.2005 г. писмо община Пловдив е поканила М. У. и Д. У. да предадат владението върху процесния апартамент.

По доводите във въззивната жалба въззивният съд е приел следното:

М. У. и съпругът и Г. У. са придобили собствеността върху процесния апартамент по силата на заповед по чл. 95 ЗТСУ /отм./ през 1986 г. и са се легитимирали като собственици със съставен констативен нотариален акт за собственост.

Въззивният съд е изложил мотиви за основателността на довода на община Пловдив, че М. У. е искала отмяна на отчуждаването на притежаваните от нея 1 /4 ид.ч. от имот пл.н. в лично качество и в това качество на лично основание е била страна в отчуждителното производство, в което е разгледано искане на собствено нейно основание за отмяна на отчуждаването : тази 1 /4 ид.ч. от имот е придобита от М. У. по дарение от баща и И. Н. И. през 1970 г.; имот пл.н. е част от притежавания от И. Н. И. имот пл.н. по плана от 1953 г. и с обща площ 9 334 кв.м., този имот (пл.н. 376) е бил отчуждаван на няколко пъти – през 1966 г. е отчуждена площ от 4 571 кв.м. по ЗПИНМ (отм.), през 1980 г. е отчуждена друга част, съответстваща на имот с пл.н. 172 по ЗТСУ (отм.), притежавана от М. У. (за тази част на нея и на съпруга и е предоставен в обезщетение процесният апартамент), останалата част, съответстваща на имот с пл.н., е била записана в разписния лист като имот на ТКЗС. По искането от 1998 г. на наследниците на И. Н. И. за отмяна на отчуждаването е разгледано и искане на М. У. на нейно собствено основание за отмяна на отчуждаването на отчуждените от нея 1 /4 ид.ч. от имота на нейния баща.

Въззивният съд е изложил мотиви за основателността на довода на община Пловдив, че не са били налице пречки след частичната отмяна на отчуждаването, процесният апартамент да е станал общинска собственост на основание чл. 5, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др.. Въззивният съд е приел, че е налице конкуренция на придобивни способи – ищците се позовават на придобивна давност, а община Пловдив – на чл. 5, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., която следва да се разреши като се даде предимство на осъществилия се първи във времето.

Придобивната давност е оригинерен придобивен способ и за настъпване на последиците му е необходимо да се осъществи фактическият състав, посочен в нормата на чл. 79 ЗС, но е необходимо да се извърши и позоваване на последиците от давността, като въз основа на позоваването вещното право се придобива от момента на изтичане на законовия срок по чл. 79 ЗС, а не от момента на позоваването (ТР № 4 /2012 г. на ОСГК на ВКС).

Фактическият състав на придобивния способ на община Пловдив е осъществен на 30.07.2002 г. с влизане в села на решението на съда за отмяна на отчуждаването на притежаваните от М. У. ид.ч., при което правото на собственост върху процесния апартамент, даден на У. като обезщетение срещу отчуждаването, е преминало в патримониума на общината, като липсват твърдения и данни към този момент ищците да са заявили волеизявление за настъпване в тяхна полза на последиците на давността пред орган, сезиран със защита на субективно право чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен иск за собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по чл. 587 ГПК.

В периода след 30.07.2002 г. ищците не са могли да придобият по давност процесния апартамент, общинска частна собственост, позоваването за което е за първи път в исковата молба, по която е образувано делото, тъй като течението на давностния срок е спряно на 31.05.2006 г. с мораториума, установен с § 1 ЗР на ЗД на ЗС, удължен в последствие до 31.12.2022 г.

Поради изложеното предявените искове за признаване на право на собственост на ищците върху процесния апартамент на претендираното основание придобивна давност по отношение на община Пловдив са неоснователни.

По доводите за неправилност:

Въззивният съд не е съобразил решението по адм.д. № 230 /2000 г. на Пловдивския окръжен съд (нататък и ПОС) и потвърждаващото го решение на ВАС, с които макар и недостатъчно ясно и категорично, е прието, че предмет на спора е отмяната на отчуждаването на имоти на И. Н. И., а не отчуждаването на идеална част на М. И. У.. Така въззивният съд е извършил своеобразна ревизия на решенията, което е в противоречие с чл. 17, ал. 2 ГПК и ТР № 5 /2011 г. на ОСГК на ВКС;

Като е вложил смисъл, каквито решенията не притежават, въззивният съд е нарушил и принципа на свободното съдийски убеждение, уреден в чл. 12 ГПК;

Въззивният съд е приложил неправилно материалния закон – чл. 1 ЗВСВНОИ, чл. 2 ЗВСВНОИ и чл. 5, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др., с които се приема, че само на поискалите собственици на отчуждените имоти и при наличието на предпоставките за това може да бъде отменено отчуждаването; Изводите на въззивния съд за това противоречат на приетото с решението по адм.д. № 230 /2000 г. на ПОС и са явно необосновани, тъй като всички доказателства сочат, че М. У. не е подавала заявление за отмяна на нейното отчуждаване.

Тези доводи са неоснователни.

При обсъждането на визираните решения по административни дела въззивният съд не е допуснал процесуални нарушения, нито необоснованост, нито нарушения на материалния закон:

Въззивният съд не е игнорирал, а е обсъдил решението за отмяна на отчуждаването и изводите на съда за това дали отчуждаването е отменено, по отношение на кого и за каква част, се основават на решението. А видно от представения по делото препис от влязлото в сила решение (л.31 и сл.), изводите на въззивния съд за отмяната на отчуждаването (на част от имот с пл.н. , която е била отчуждена през 1980 г. от М. У.) съответстват на постановеното с решението (изводите на въззивния съд са обосновани).

Към това следва да се добави, че въпросът за това дали е отменено отчуждаването за процесния апартамент е разрешен между ищцата Р. Г. И., М. И. У. (майка на ищцата) и Д. У. от една страна и община Пловдив от друга с влязло в сила решение № 117 /24.03.2010 г. по гр.д. № 4256 /2008 г. на ВКС, трето г.о., с което е оставено в сила въззивно решение № 2173 от 22.11.2006 г. по гр.д. № 2041 /2006 г. на Пловдивския ОС. С това решение е прието по същество, че М. И. У. и съпругът и Г. Д. У., чиито наследници са ищците по това дело, са станали собственици на процесния апартамент по силата на заповед на органа по чл. 95 ЗТСУ /отм./ и с постановяване на решението за отмяна на отчуждаването по адм.д. № 230 /2000 г. на Пловдивски ОС собствеността е преминала в патримониума на общината по силата на чл. 5, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др.. Община Пловдив се позовава на това решение в отговора си на исковата молба (3 от отговора, л.99 по делото на Пловд. ОС) и то е служебно известно на настоящия съдебен състав (то се намира на електронната страница на ВКС, до която всеки потребител на интернет има достъп).

Поради силата на пресъдено нещо на това решение ищцата Р. И. не може да предявява срещу ответника установителен иск, с който да отрича това придобивно основание на общината.

Ищецът М. И. не твърди да е отчужден собственик, нито наследник или правоприемник на такъв (в частност на И. Н. И. или на М. У.) (и не е такъв), неговият иск се основава на твърдения, че е владял имота заедно със съпругата си (ищцата Р. У.), която е низходяща на отчуждени собственици (дядо и И. Н. И. и майка и М. У.) от момента на придобиването му от тъща му и тъста му и с това се изчерпва допустимото основание на неговия иск.

При изводите за наличието на предпоставките за приложението на чл. 5, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., и за осъществяване на придобивното основание на общината, следва да се установи дали М. И. е владял и придобил по давност процесния апартамент заедно със съпругата си преди осъществяването на това придобивно основание в полза на общината.

С оглед дадения отговор на правния въпрос е основателен доводът на жалбоподателите, че въззивният съд е приложил неправилно приетото в т.2 от посоченото тълкувателно решение № 4 /17.12.2012 г. по т.д. № 4 /2012 г. на ОСГК на ВКС разрешение за значението на позоваването на придобивна давност, което се отнася до приложението на правилото на чл. 120 ЗЗД вр. чл. 79 ЗС.

Въззивният съд се е позовал на това разрешение, но следва да се приеме, че го е приложил неправилно, което се е отразило на крайния му извод за осъществяването на фактическия състав на придобивната давност, т.е. на правилността на въззивното решение по наведеното придобивно основание придобивна давност.

Поради това следва да се приеме, че обжалваното решение е неправилно.

Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, настоящият състав следва да разгледа спора по същество.

По същество

По същество:

Ищците твърдят, че са сключили граждански брак на 17.08.1986 г. и че от момента на снабдяване на М. И. и съпруга и Г. У. (починал на 04.02.2003 г. и оставил за наследници съпруга М., дъщеря Р. и син Д.) – родители на ищцата Р. И. с нотариален акт за собственост на процесния апартамент № 51, том , от 11.12.1986 г., получен като обезщетение за отчужден от М. И. недвижим имот (за мероприятие по ЗТСУ), владеят процесния апартамент заедно като собственици, който е в техния патримониум. Тъй като са го владели непрекъснато, трайно и необезпокоявано, за тях е налице правен интерес, че са го придобили по давност.

Ищците не твърдят родителите на ищцата М. У. и Г. У. да са им предали (на дъщеря си и зет си) владението на процесния апартамент и за такова предаване на владението по делото не са събрани никакви доказателства. Ищецът М. И. не твърди да е осъществявал някакви действия по отношение на процесния апартамент, различни от тези на съпругата си Р. И. и отделно от съпругата си Р. И..

При оспорване на основателността на иска от страна на ответника ищците носят тежестта да докажат главно и пълно всички елементи на фактическия състав на наведеното от тях придобивно основание.

Настоящият състав приема, че ищците не са провели такова доказване но че община Пловдив е провела успешно насрещно доказване поради следното:

По-горе беше отбелязано, че с влязло в сила решение № 117 /24.03.2010 г. по гр.д. № 4256 /2008 г. на ВКС, трето г.о., е установено между ищцата Р. Г. И., М. И. У. (майка на ищцата) и Д. У. от една страна и община Пловдив, че родителите на ищцата М. У. и Г. У. са били собственици на процесния апартамент до отмяна на отчуждаването.

Ищците не твърдят и не доказват факти, от които да произтича извод, че са владели процесния апартамент, нито че са осъществявали намерение за своене на процесния апартамент:

По делото не е доказано с никакви доказателства и дори не се твърди родителите на ищцата М. У. и Г. У. да са предали на дъщеря си и зет си владението на процесния апартамент.

Ищците не твърдят да са променили основанието, на което са живели в процесния апартамент (били са допуснати в него), не твърдят да са уведомили собствениците или да са им показали по явен и недвусмислен начин, че отричат правата им и че започват да своят апартамента, не твърдят да са отнели владението на собствениците на апартамента и не са представили доказателства за това, поради което и следва да се приеме, че техните действия не са променени във владение.

Доведените от ищците свидетели твърдят пред първоинстанционния съд (л.185 и сл. по делото на ПОС), че те (ищците) са живели в процесния апартамент от 1986 г. (който се намира в Пловдив), когато двамата ищци са следвали в Русе, после по времето, когато двамата ищци са работели в Русе, като са правили довършителни работи по апартамента, а майката М. и братът Д. не са живели в процесния апартамент.

При липсата на твърдение и на доказване за предаване на владението върху процесния апартамент от неговите собственици на ищците или за отнемане на владението, обстоятелствата, че ищците са живели в процесния апартамент и са го ремонтирали по времето, когато е бил собственост на родителите на ищцата, от които са допуснати в апартамента, представляват действия, които се основават на близките лични отношения между собствениците и дъщеря им и на производните на тях близките лични отношения между собствениците и съпруга на дъщеря им – техен зет. Такива действия не представляват владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, те могат да се основават или на заем за послужване по чл. 243 ЗЗД, в който случай представляват държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС, или да представляват търпими действия, в който случай не представляват и държане. Търпимите действия са именно действия, а не фактическа власт и по това се отличават от държането, а значи и от владението, поради което и не могат да служат за основание за установяване на владение.

И в двата случая на такива действия не може да се основе презумпцията, установена с правилото на чл. 69 ЗС. Презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си.

Към това следва да се добави и че община Пловдив е провела насрещно доказване на твърдението за придобивна давност, като се е позовала на заведени срещу нея искове от Р. И., майка и и брат и, основанията на които изключват твърдения и намерение на Р. И. за придобиване на процесния апартамент по давност:

По гр.д. № 636 /2005 г. на Пловдивския районен съд, приключило с обсъденото по-горе решение № 117 /24.03.2010 г. по гр.д. № 4256 /2008 г. на ВКС, трето г.о., е разгледан иск на Р. Г. И., М. И. У. (майка на ищцата Р. И.) и Д. У. (брат на ищцата Р. И.) срещу община Пловдив за собственост на процесния апартамент, в който тримата ищци твърдят, че са съсобственици на идеални части от процесния апартамент, който е придобит от М. У. и съпруга и Г. У. като обезщетение за отчужден по ЗТСУ имот и след смъртта на Г. У. неговата идеална част е наследена от преживялата му съпруга, дъщеря му и сина му и че не са налице основания за отмяна на отчуждаването по силата на чл.5,ал.1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др..

По гр.д. № 1515 /2016 г. на ПОС същите ищци са предявили срещу община Пловдив иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 90 000 лева, като са навели същите фактически твърдения за съсобствеността.

Наведеното основание съдържа твърдение на ищците за съсобственост (взаимно признаване на техните права, произтичащи от твърдените обстоятелства), което изключва намерение на Р. И. за придобиване на идеалните части на съсобствениците и.

От изложеното следва, че по делото е доказано, че до отмяна на отчуждаването на процесния имот и придобиването му от община Пловдив и до по-късния момент на предявяване на иска по настоящото дело (на 7.10.2016 г.) ищците не са изявили намерение за своене на процесния имот.

От изложеното следва извод за неоснователността на иска. Затова и не следва да се обсъждат останалите доводи на община Пловдив в подкрепа на насрещното доказване и поради обстоятелството, че от разпита на доведените от ищците свидетели се установяват единствено обсъдените по-горе техни действия (живели са в процесния апартамент и са го ремонтирали), не следва да се мотивира подробно констатацията, че доведеният от ищците свидетел Н. М. М. (л.187), е заинтересован от изхода на спора в полза на ищците, (той твърди, че е съпруг на В. Н. М. (дъщеря на Н. И. И., жалбоподател по адм.д. № 230 /2000 г. на ПОС, починал на 31.01.2008 г.), която е близка роднина на ищците и ищец по аналогично гражданско дело за съседен на процесния апартамент (№14), на което ищците се позовават в касационната си жалба, но настоящият състав не го обсъжда, тъй като то не обвързва страните по настоящото дело. Но по делото е приложен препис от решение по гр.д. № 12052 /2010 г. на ПОС (л.46 и сл.), от което е видно, че и свидетелят Н. М. М., заедно със съпругата си В. Н. М. е ищец по иск срещу община Пловдив за собственост на съседния на процесния апартамент – № 14, основанието на иска е същото като това по обсъденото гр.д. № 636 /2005 г. на ПОС: апартаментът е получен като обезщетение за отчужден недвижим имот и не са налице предпоставките за отмяна на отчуждаването).

Нито следва да се обсъждат мотивите на въззивния съд за пречките за придобиване по давност на имота, който е общинска частна собственост след 30.07.2002 г., поради спирането на течението на давностния срок с мораториума, установен с § 1 ЗР на ЗД на ЗС, продължен в последствие до 31.12.2022 г.. (срещу тези изводи няма и доводи за неправилност.)

От изложеното следва крайния извод, че с оглед правомощията на настоящата инстанция по чл. 293 ГПК въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

По разноските в касационното производство: с оглед изхода от спора касационните жалбоподатели нямат право на разноски, а искането на ответника в касационното производство община Пловдив за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно, тъй като общината е защитавана от юрисконсулт и следва да бъде уважено в размер на 300 лева.

Диспозитив

Воден от горното и на основание чл. 295 ГПК съдът

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 89 от 17.05.2018 г. по възз. гр. д. № 110 /2018 г. на Пловдивския апелативен съд, г.о.
Осъжда Р. Г. И. и М. Р. И. да заплатят на община Пловдив сумата 300 (триста) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4 / 2012 г. Докладчик: съдия Камелия Маринова 1. При приложението на чл. 120 ЗЗД, позоваването на давността пред орган, сезиран за защита на субективно право, касае ли хипотезите на придобивна давност?
2. Изтеклият, установен от закона срок по чл. 79 ЗС води ли автоматично до придобиване на право на собственост и позоваването на давност елемент ли е от фактическия състав на придобивно основание?
3. За възможността да бъде придобито право на собственост на недвижим имот, на основание чл. 79 ЗС, от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и възможността неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост.

Тълкувателно решение № 5/2011 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. Докладчик: съдия Жанин Силдарева Обвързана ли е държавата от постановения административен акт или решение на съд по жалба срещу такъв акт за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи или гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ и допустимо ли е по предявен иск за собственост от или срещу държавата, тя да иска да се упражни косвен контрол за нищожност или унищожаемост на този административен акт?

Цитирани норми

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
Влезте в профила си, за да не виждате рекламите