Решение № 101 от 08.10.2019 г. по гр. д. № 2260/2018 г.

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
135 Shares

Анотация

Въпрос

Как следва да се прилага разпоредбата на чл.51 ЗН от съда, разглеждащ дело срещу наследник на починал в хода на производството ответник-длъжник, когато няма данни дали наследникът е приел или се е отказал от наследството?

Отговор

В хипотеза на заведено дело по предявен иск срещу наследник на починал в хода на делото ответник-длъжник, при липса на данни дали наследникът е приел или се е отказал от наследството съдът следва да даде срок на наследника да заяви приема ли наследството или се отказва от него само по искане на заинтересована страна по делото.


Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на 08 април през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТОИЛ СОТИРОВ

ЧЛЕНОВЕ:
ВАСИЛКА ИЛИЕВА, ЗОЯ АТАНАСОВА

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

при секретаря Ани Давидова, като разгледа докладваното от съдия З.Атанасова гр.дело № 2260 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл. 290 от ГПК.

История на спора

Образувано е по подадена касационна жалба от ответника К. Б. Р., наследник на починалата в хода на делото ответница Н. К. Р., чрез особения представител адв. С. Я., срещу решение № 133/31.01.2018 г., по гр.дело № 2524/2017 г. на Пловдивския окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 2354/12.07.2017 г. по гр. дело № 3993/2012 г. на Пловдивския районен съд, в частта, с която е признато за установено в отношенията между страните, че Н. К. Р., починала в хода на производството и заместена от своя син К. Б. Р., с постоянен адрес в [населено място] дължи на Т. Н. Ш. 12 500 лв., дължима по договор за заем, сключен на 14.04.2010 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК в съда – 14.09.2010 г. до изплащане на вземането и е осъдена Н. К. Р., починала в хода на производството и заместена от своя син К. Б. Р. да заплати на Т. Н. Ш. сумата от общо 1331.25 лв. разноски за заповедното производство и за производството по гр.дело № 3993/2012 г. на ПРС.

Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Жалбоподателят сочи, че обжалваното решение е недопустимо, като постановено по недопустимо производство, тъй като по делото няма данни ответникът да е приел наследството, оставено от първоначалния ответник Н. К. Р., че поради това липсва пасивна процесуална легитимация, докато ответникът не приеме наследството. Поддържа, че конституираният ответник следва да бъде призован по реда на чл.51 ЗН да заяви дали приема или не наследството. Счита за неправилни изводите на съда, че след като липсват изрични доказателства за отказ от наследството или след като особеният представител не е доказал изричен отказ от наследството следователно същото е прието, че такава презумпция или правна фикция не се съдържа в закона. Неправилно според жалбоподателя съдът се е позовал на нормата на чл. 60, ал. 2 ЗН, която визира отговорността на наследника, който е приел наследството по опис, че в случая не е налице приемане на наследството, поради което не може да намери приложение цитираната норма. Поддържа, че особеният представител не би могъл да изрази воля в смисъл дали призованият към наследяване приема или се отказва от наследството, което зависи изцяло от личната преценка на призования наследник и се отразява в неговата имуществена сфера.

Жалбоподателят поддържа, че е нередовно призован и за настоящото производство, че същият е призован на постоянния си адрес в РБългария в [населено място], че е немски гражданин, че постоянното му местопребиваване е в Германия, както и настоящият му адрес е там. Счита, че е следвало да бъде уведомяван на настоящия му адрес в Германия, на който адрес същият следва да бъде призован по реда на чл.51 ЗН дали приема или не наследството, оставено от Н. Р.. Поддържа, че неправилно при призоваване на ответника на адреса в РБългария е залепено уведомлението по чл.47 ГПК, че за да се пристъпи към връчване, чрез залепване уведомление лицето следва да е потърсено най-малко три пъти в продължение на един месец.

В касационната жалба са изложени и доводи за неоснователност на предявения иск. Поддържа, че по делото не е доказано първоначалната ответница да е подписала/сключила договора за заем с ищеца, че подписът е оспорен с отговора на исковата молба, че жалбоподателят е поискал на основание чл.183 ГПК представяне на оргиналния договор за заем, какъвто не е представен от ищеца. Сочи, че представения препис не представлява официално заверен препис по смисъла на чл.183 ГПК. Неправилно според жалбоподателя е прието за доказано, че сумата по договора е предадена на първоначалната ответница, че предаването на сумата не е доказано от ищеца. Сочи, че неправилно въззивният съд не е уважил възраженията, които е направил за нищожност и унищожаемост на процесния договор. Искането е да се обезсили, евентуално да се отмени въззивното решение в обжалваната част и се постанови друго, с което да се отхвърли изцяло предявения иск.

Ответникът Т. Н. Ш. не е изразил становище по касационната жалба.

Касационен въпрос

С определение № 52/17.01.2019 г. постановено по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по правния въпрос как следва да се прилага разпоредбата на чл.51 ЗН от съда, разглеждащ дело срещу наследник на починал в хода на производството ответник-длъжник, когато няма данни дали наследникът е приел или се е отказал от наследството.

Мотиви

Върховният касационен съд като взе предвид доводите на страните и извърши проверка на обжалваното решение намира за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от надлежна страна в процеса срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.422 ГПК.

По фактите

Прието е, че е издадена Заповед №8529 от 21.09.2010г. по ч.гр.дело №13704/ 2010г.,ІV гр.с. на Пловдивския районен съд, като длъжникът Н. К. Р. е задължена да заплати на Т. Н. Ш. сумата от 20 000 лева – неплатена главница, дължима по договор за заем от 14.04.2010 г. с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 14.09.2010 г. до окончателното погасяване. Посочил е, че е постъпило възражение от длъжника по чл.414 ГПК, поради което заявителят е предявил установителен иск по чл.422 ГПК.

Приел е, че с исковата молба ищецът е представил процесния договор за заем от 14.04.2010г. – в ксерокс копие, за сумата 20000 лв. с падеж 30.06.2010 г. за сумата 5000 лв. и 14.07.2010 г.- за сумата 15000 лв.

По доводите на ответника за неправилност на първоинстанционното решение, мотивирани във въззивната жалба е прието, че по първоинстанционното дело от адв.Н.А.-пълномощник на ответницата Н. Р., починала в хода на процеса, е постъпил отговор по чл.131 ГПК, в който са наведени възражения както следва: за унищожаемост на договора за заем поради измама – чл. 29, ал. 1 ЗЗД, той като същата е била въведена в заблуждение относно правните последици от неговото сключване; както и че не оспорва факта, че е подписала този договор, но е била подведена от Ш., че подписването му се налага за да се докаже, че тя разполага с парични средства за закупуване на земята; направено е и възражение за прихващане до размера на всички суми, които Ш. е получил лично от Н. Р..

Приел е, че ответницата е починала в хода на процеса и като ответник по делото е конституиран нейния наследник – К. Р.. Посочил е, че с оглед на това встъпилия в производството наследник не може да навежда нови възражения, които не са наведени от неговия праводател в срока по чл.131 ГПК, тъй като са преклудирани съгласно чл.133 ГПК, поради което не следва да се произнася по възраженията, направени от К. Р., чрез особения му представител, а именно: по възражението, че първоначалният ответник не е подписал договора за заем, с което е оспорен подписа, положен от Н. Р., че от отговора на ответницата по чл.131 ГПК е видно, че не се оспорва факта, че тя е подписала процесния договор; че е оспорено и представеното ксерокс-копие от договора за заем и е поискано да се представи оригинала; по направеното възражение за унищожаемост на договора поради това, че договорът е сключен от недееспособно лице, тъй като при сключването не е участвал попечител или настойник на поставения под запрещение; по възражението, че договора е симулативен, тъй като страните не са желали настъпването на правните последици на договор за заем.

Преценен е за неоснователен довода, че съдът не е взел предвид представената по делото сл.бележка на л.229 от първоинстанционното дело, от която е видно, че по ИД №1123/16 г. на ЧСИ М. А. – рег.№ * е събрана и получена от ищеца сумата 18529,08 лв. В тази насока е прието, че ако се признае, че длъжника не дължи сумите, за които е издадена заповед по чл.417 ГПК и изпълнителен лист, той разполага със защитата, посочена в чл. 422, ал. 3 ГПК, според който ако искът на кредитора по чл.422 ГПК бъде отхвърлен с влязло в сила решение, изпълнението се прекратява и се прилага чл. 245, ал. 3 ГПК, съгласно който е предвидено, че съдът, постановил решението издава ИЛ на длъжника срещу взискателя за връщане на сумите или вещите, получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение на отменената заповед по чл.417 ГПК, както и за събраните от длъжника такси и разноски в изпълнителното производство.

Прието е за неоснователно оплакването във въззивната жалба на ответника, че не е имало фактическо предаване на сумата по сключения договор за заем. Прието е също, че в т.2.1 от договора за заем е отразено, че Ш. предоставя на Н. Р. в заем сумата 20000 лв., а в т.2.2 от договора е посочено, че същата се задължава да върне получената сума. С оглед на това съдът е приел, че според текста на договора сумата е получена от заемателката. Приел е също, че с подписване на договора, ответницата се е съгласила с тази точка от договора.

Преценени са за неоснователни оплакванията, че решението е недопустимо, т.к. липсва пасивна процесуална легитимация по делото, поради липса на данни ответникът К. Р. да е приел наследството на първоначалния ответник Н. Р. и че конституирания наследник е следвало да бъде призован по реда на чл.51 ЗН да заяви дали приема или не наследството, че К. Р. е нередовно призован за производството – той е призован на постоянния си адрес в РБ – [населено място], [улица], ет.4, но тъй като е и немски гражданин, е следвало да бъде призован и на настоящия му адрес в РГермания; че същият е нередовно призован по чл.47 ПК, че българският съд не е компетентен да разглежда делото.

Въззивният съд е приел, че възражението, свързано с приемането на наследството от К. Р. няма отношение към съществуването на вземанията, предмет на делото. Посочил е, че чл. 60, ал. 2 ЗН предвижда, че наследникът, който е приел наследството по опис отговаря само до размера на полученото наследство, но това според съда има значение в изпълнителното производство, тъй като фактът на приемане на наследството по опис се отразява на отговорността на наследниците, но не и на съществуването на задължението. Формиран е извод, че приемането по чл. 60, ал. 2 ЗН не съставлява правопогасяващ факт, а само препятства възможността на кредиторите да се удоволетворят от имуществото на наследника, надвишаващо стойността на приетото под опис наследство. Според въззивния съд извод за това може да се направи от чл.64 ЗН отговорност спрямо кредиторите в случай, че не е посочил всички имоти на наследодателя или че отчужди имущество в сроковете по чл. 65, ал. 1 ЗН без надлежно разрешение от съда.

Прието е за установено от справката по първоинстанционното дело, че К. Р. има постоянен адрес [населено място], [улица], ет.4 и настоящ адрес –Германия. Посочил е, че призовката на К.Р. на постоянния адрес е върната с отбелязване от длъжностното лице, че лицето не е открито на адреса, по данни на съседи жилището е необитаемо, К.Р. е френски гражданин и си живее във Франция. С оглед на това е приел, че правилно районния съд е приложил чл.47 ГПК /в редакцията му към 2016 г., т.е. преди изменението му в ДВ,бр.86 от 2017 г./, като е разпоредил да се залепи уведомление по чл.47 ГПК и на осн.чл. 47, ал. 6 ГПК му е назначен служебен защитник. Не е възприет довода, че К. Р. е следвало да бъде призован и на настоящия му адрес в РГермания, тъй като такъв адрес не е установено да е посочен по делото.

По отношение на възражението за унищожаемост на договора поради измама въззивният съд е приел, че ответницата, върху която лежи доказателствената тежест да докаже възражението си не е представила доказателства по делото, от които да е установено, че е била умишлено въведена в заблуждение от Т. Ш., за да подпише договора за заем. Посочил е, че по делото е представен препис от тъжба, подадена до окръжна прокуратура-Пазарджик за извършена измама, но не са налице данни да е образувано наказателно производство срещу Ш., както и да е признат за виновен по обвинението. Приел е, че по делото са представени доказателства, че на 16.03.2010 г. Н. Р. е изтеглила от сметката си в ЦКБ сумата 8500 лв. , на 14.04.2010 г. – 15500 лв., общо 24000 лв., които суми не са достатъчни да закупи общинската земя в землището на [населено място], за която е участвала на търг и го е спечелила. Според представените по делото 3 бр. договори за покупко-продажба чрез публичен търг от 30.04.2010 г. Н. Р. е закупила 18,5 дка земеделска земя за 4635 лв., 71,279 дка за 17830 лв. и 16,999 дка за 4260 лв. или общо 106,778 дка за сумата 26725 лв.

По възражението на ответната страна за унищожаемост на договора поради това, че договора за заем е сключен от лице, което при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си е прието, че не може да се иска след смъртта на лицето, съгласно чл. 31, ал. 2 ЗЗД, тъй като не е установено и доказано по делото, че преди смъртта Н. Р. е поставена под запрещение или е поискано поставянето й под запрещение; че не е доказано, че същата към момента на подписване на процесния договор не е могла да разбира или да ръководи действията си. Според въззивния съд от представените медицинско свидетелство, че Н. Р. страда от 1995 г. от хронично психично заболяване с рецидивиращи психотични симптоми, поради което тя не е в състояние да реагира адекватно на реалността, и от представената карта на лице с тежко увреждане не може да се направи такъв извод тъй като не е проведено пълно доказване.

Относно възражението за прихващане е прието, че по делото е представена от ответната страна, неоспорена, разписка за сумата 7500 лв., която сума Тр. Ш. заявява, че е получил от Н. Р. за закупуване на земя в землището на [населено място]. Прието е също, че обясненията на страната по чл.176 ГПК не съставляват доказателство за съдържащите се изгодни за него факти и обстоятелства, а само за неизгодни такива. С оглед на това е формиран извод, че не е доказано по делото по делото Ш. да е изпълнил поетото задължение, поради което според въззивния съд правилно първоинстанционния съд е извършил прихващане на тази сума с дължимата по договора за заем. Относно искането да се прихване и сумата 15500 лв., за която е представен документ от ЦКБ за изтеглена на 14.04.2010 г. сума от сметката на Н. Р. съдът е приел, че такова прихващане не може да бъде извършено поради липса на данни тази сума да е била получена от Ш..

При тези съображения и поради съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на районния съд решението на последния в уважената част на иска за сумата 12500 лева е потвърдено.

По правния въпрос

По правния въпрос:

Според трайната практика на ВКС, за да се ангажира отговорността на наследниците на починало лице за негови задължения е необходимо те да са приели наследството.

С откриване на наследството наследниците придобиват правото да получат наследственото имущество. То не преминава по право към тях. При откриване на наследството за наследниците възниква правото да го приемат. С приемането му те го придобиват. Съгласно разпоредбата на чл.48 ЗН наследството се придобива с приемането му. Приемането на наследството е едностранен акт, с който наследникът изявява волята си да го придобие. С него се определят отношенията между наследниците помежду им и между тях и третите лица, които са били в имуществени отношения с наследодателя.

Приемането на наследството е изрично или мълчаливо. Изричното приемане се извършва с писмено изявление до районния съдия по местоокриване на наследството. То се вписва в особена за това книга – чл. 49, ал. 1 ЗН.

Мълчаливо приемане има, когато наследникът извърши действия, които несъмнено предполагат намерението му да приеме наследството и които той не би имал право да извърши, освен в качеството си на наследник – чл. 49, ал. 2 ЗН.

В Закона за наследството е предвидена възможност наследникът да бъде заставен да се произнесе по въпроса за приемане на наследството. Съгласно чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗН по искане на всеки заинтересован, районният съдия може да определи на наследника срок, за да заяви приема ли наследството или се отказва от него. Преди да определи този срок съдът призовава наследника и ако той се яви, го изслушва по въпроса. Според чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН, когато има заведено дело срещу наследника, което не може да се движи, тъй като той не се е произнесъл, дали ще приеме наследството срокът за приемане се определя от съда, който разглежда делото. Тълкуването на чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН налага извод, че когато има заведено дело срещу наследник на починал в хода на делото ответник, което не може да се движи, тъй като той не се е произнесъл дали приема наследството, съдът му определя срок да заяви дали приема наследството или се отказва от него, само по искане на заинтересована страна по делото. Такава заинтересована страна е ищецът, тъй като той има интерес да се установи безспорно кои са приелите наследството наследници на лицето, с което той има правен спор или спрямо което иска да установи правата си. Ако наследникът не отговори в срока по чл. 51, ал. 1 ЗН, той губи правото да приеме откритото в негова полза наследство – чл. 51, ал. 2 ЗН. Касае се за преклузивен срок, който нито спира, нито може да се прекъсне с изтичането на който се погасява самото субективно право на наследника.

Като взема предвид изложеното съдът приема, че отговорът на поставения правен въпрос е: в хипотеза на заведено дело по предявен иск срещу наследник на починал в хода на делото ответник-длъжник, при липса на данни дали наследникът е приел или се е отказал от наследството съдът следва да даде срок на наследника да заяви приема ли наследството или се отказва от него само по искане на заинтересована страна по делото.

По основателността

По касационната жалба:

С оглед отговора на правния въпрос съдът намира, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон, което е довело да неправилност на крайния извод за основателност на исковата претенция в размер на сумата 12 500 лв.

Производството по първоинстанционното дело е образувано по предявен иск от Т. Н. Ш. срещу Н. К. Р. с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.240 ЗЗД.

Исковата молба е постъпила в Районен съд гр. Пловдив на 13.03.2012 година. В същата са изложени твърдения, че на 14.04.2010 г. ищецът и ответницата сключили договор за заем с нотариална заверка на подписите. Въз основа на този договор ищецът Ш.-заемодател предоставил в заем на ответницата Н. Р. сумата 20 000 лв. Последната поела задължението в срок до 30.06.2010 г. да върне сумата 5000 лв. и до 14.07.2010 г. да върне остатъка от 15 000 лева. Твърденията са, че ответницата Р. не е върнала в срок на ищеца сумата, предмет на договора за заем. По подадено заявление от Тр. Ш. за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ – посочения договор за заем е издадена Заповед №8529 от 21.09.2010г. по ч.гр.дело №13704/ 2010г.,ІV гр.с. на Пловдивския районен съд, като е разпоредено длъжникът Н. К. Р. да заплати на Т. Ш. сумата от 20 000 лева – неплатена главница, дължима по договор за заем от 14.04.2010 г. с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 14.09.2010 г. до окончателното погасяване. Тъй като е постъпило възражение от длъжника по чл.414 ГПК заявителят Т. Ш. е предявил установителния иск по чл.422 ГПК. По предявения иск е образувано гр.дело № 3993/2012 г. на Пловдивския районен съд.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата Н. Р., чрез адв.Н. А., в който са наведени следните възражения: за унищожаемост на договора за заем поради измама – чл. 29, ал. 1 ЗЗД, т.к. ответницата е била въведена в заблуждение относно правните последици от неговото сключване; както и че не оспорва факта, че е подписала този договор, но е била подведена от Ш., че подписването му се налага за да се докаже, че тя разполага с парични средства за закупуване на земята; направено е и възражение за прихващане до размер на всички суми, които Ш. е получил лично от Н. Р..

Видно от приложените по делото доказателства след подаване на отговора по предявения иск и изтичане на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК на 12.08.2014 г. ответницата Н. Р. е починала. Установено е по делото от приложената справка, издадена по реда на Наредба № 14/08.11.2009 г., че наследник по закон на починалата ищца е К. Б. Р. – син с постоянен адрес в [населено място], район И., [улица], ет.4,ап.10 и настоящ адрес в Германия, без да е посочен конкретен такъв.

Първоинстанционния съд е конституирал К. Р., като наследник на Н.Р. в качеството на ответник. С разпореждане от 29.08.2016 г. съдът е постановил преписи от исковата молба и доказателствата да се изпратят на новоконституирания ответник К. Р. за отговор в едномесечен срок.

Съобщение с препис от постановеното разпореждане, препис от исковата молба и от доказателствата са изпратени на К.Р. на постоянния адрес в [населено място]. Според отбелязването върху съобщението, извършено от длъжностното лице при ПРС на 30.09.2016 г. ответникът не е намерен на посочения адрес и не е намерено лице, което е съгласно да получи съобщението. С разпореждане от 03.10.2016 г. съдът е указал връчването да се извърши, чрез залепване на уведомление на основание чл. 47, ал. 1 ГПК в редакцията на текста към този момент. Уведомление е било залепено и ответникът не се е явил да получи съобщението в указания срок. На основание чл. 47, ал. 6 ГПК районният съд е приел редовност на връчването и с разпореждане от 21.12.2016 г. е назначил адв. С. Я. за особен представител на ответника К.Р..

От приложения по делото заверен препис от договор за заем се установява, че на 14.04.2010 г. между ищеца Т. Н. Ш. в качеството на заемодател и ответницата Н. К. Р. – заемател е сключен договор за заем. Според сключения договор ищецът предоставил в заем на Н. Р. сумата от 20 000 лв. – чл.2,т.1 от договора. Ответницата поела задължението в срок до 14.07.2010 г. да върне на ищеца сумата както следва: 1. В срок до 30.06.2010 г. – сумата от 5000 лева, 2. В срок до 14.07.2010 г. сумата от 15 000 лева – чл.2,т.2 от договора. Безспорно е между страните по делото, че ответницата Н. Р. е подписала процесния договор. Установено е също, че сумата е предадена на ответницата от заемодателя.

По делото не са приложени доказателства, от които да се установи, че ответницата е върнала заетата сума на ищеца.

По подадено от ищеца заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ – посочения договор за заем е издадена Заповед №8529 от 21.09.2010г. по ч.гр.дело №13704/ 2010г.,ІV гр.с. на Пловдивския районен съд, като е разпоредено дъжникът Н. К. Р. да заплати на Т. Н. Ш. сумата от 20 000 лева, дължима по договор за заем – неплатена главница, дължима по договор за заем, сключен на 14.04.2010 г. в [населено място] с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 14.09.2010 г. до окончателното погасяване. От длъжника е постъпило възражение по чл. 414 ГПК и заявителят Т. Ш. е предявил установителния иск по чл. 422 ГПК. По предявения иск е образувано гр.дело № 3993/2012 г. на Пловдивския районен съд, по което е постановено решение от 12.07.2017 г., което е потвърдено с обжалваното въззивно – решение.

От данните по делото е видно, че ищецът Т. Н. Ш. не е отправил искане, като заинтересована страна по смисъла на чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН районният съд да определи срок на К. Р. – наследник на починалата ответница Н. Р. да заяви приема ли наследството, оставено от нея или се отказва от същото наследство. Не са представени доказателства, от които да се установи факта на приемане на наследството от К. Р. изрично по реда на чл. 49, ал. 1 ЗН или мълчаливо по смисъла на чл. 49, ал. 2 ЗН.

Като взема предвид изложените факти съдът преценява, че предявеният иск е неоснователен в размер на сумата 12 500 лв.

Установи се по делото, че между ищеца Т. Ш. и ответницата Н. Р.-починала в хода на делото и заместена от наследника и неин син К. Р. е сключен валиден договор за заем на 14.04.2010 г. Възоснова на същият договор ищецът предоставил в заем на ответницата сумата от 20 000 лева. Установи се също, че заетата сума не е върната от ответницата на ищеца в указания в договора срок, съответно сумата не е върната и до приключване на устните състезания пред въззивния съд.

Както се посочи по-горе според практиката на ВКС, за да се ангажира отговорността на наследниците на починало лице за негови задължения е необходимо те да са приели наследството. В настоящият случай ответницата по делото-Н. Р. е починала в хода на първоинстанционното дело на 12.08.2014 г. Същата е заместена в производството по делото от наследника й по закон К. Р. – син. По делото не са налице доказателства от които да се установи наследникът К.Р. да е приел оставеното от първоначалната ответница наследство или се е отказал от него. Ищецът Т. Ш., като заинтересована страна не е поискал от районния съд на основание чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН да определи срок на ответника Р. да заяви приема ли наследството или се отказва от него. С оглед и на това съдът не е определял срок на К. Р. по чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН. Както вече се отбеляза според чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН съдът няма служебно задължение при настъпила смърт на ответник да определя срок на наследниците, в който същите да заявят дали приемат наследството или се отказват от него, ако не е направено искане от заинтересована страна – в случая от ищеца. Не са представени и доказателства от които да се установи факта на приемане на наследството от К.Р. изрично по реда на чл. 49, ал. 1 ЗН или мълчаливо по смисъла на чл. 49, ал. 2 ЗН. Поради това съдът намира, че ответникът К. Р. не може да отговаря за задължението на наследодателката Н.Р., произтичащо от сключения договор за заем. Ответникът К. Р. не е приел наследството, оставено от първоначалната ответница и негова майка Н.Р. и не дължи сумата 12500 лв., дължима от наследодателката му въз основа на сключения договор за заем от 14.04.2010 г. Предявеният установителен иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.240 ЗД срещу ответника К.Р. е неоснователен за сумата 12 500 лв. и следва да се отхвърли. До пълния предявен размер от сумата 20 000 лева искът е отхвърлен, поради уважено възражение за прихващане в размер на сумата 7500 лв. В тази част въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната част на иска не е обжалвано и е влязло в сила.

Изложените съображения налагат извод, че въззивното решение в обжалваната част – в уважената част на предявения установителен иск за сумата 12500 лева следва да се отмени и вместо него следва да се постанови друго, с което искът следва да се отхвърли за посочената сума, като неоснователен.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд с оглед призоваването на ответника К.Р., тъй като е следвало да бъде потърсен най-малко три пъти в продължение на един месец преди да се пристъпи към връчване на уведомление по реда на чл.47 ГПК. Връчването на съобщение на К.Р. с препис от исковата молба и от доказателствата по делото е извършено към 30.09.2016 г., когато длъжностното лице към ПРС е удостоверило в съобщението, че не е намерен на посочения постоянен адрес в [населено място]. С разпореждане от 03.10.2016 г. съдът е указал връчването да се извърши, чрез залепване на уведомление на основание чл. 47,ал. 1 ГПК. Към този момент е приложима разпоредбата на чл. 47, ал. 1 ГПК в редакцията преди изменението, обнародвано в Д.в.бр.86/2017 г. В същата редакция е предвидено, че когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп – на входната врата или на видно място около нея. Когато има достъп до пощенската кутия връчителят пуска уведомление и в нея. Това е приложимата разпоредба от ГПК в случая и въззивният съд правилно е приел, че същата е била спазена от първоинстанционния съд.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за унищожаемост на сключения договор за заем, поради измама. По делото не са представени доказателства, от които да се установи спрямо ответницата Н. Р. да са били извършени измамливи действия от другата страна по договора за заем, които да са станали причина за въвеждането й в заблуждение, съответно за опорочаване на волята й за сключване на сделката. Тежестта да докаже това възражение е за ответницата, респективно след смъртта й е за ответника К.Р., който я е заместил. От приложения по делото препис от тъжба до окръжна прокуратура Пазарджик за извършена измама се установява, че ответницата Р. на 24.10.2013 г. е сезирала окръжната прокуратура за извършена спрямо нея измама, а именно, че е била умишлено въведена в заблуждение от Т. Ш., за да подпише договора за заем от 14.04.2010 г. Не са представени доказателства от ответната страна срещу ищеца да е образувано наказателно производство и същият да е признат за виновен за извършено престъпление – измама.

Диспозитив

Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

Отменя въззивно решение № 133/31.01.2018 г., постановено по гр.дело № 2524/2017 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 2354/12.07.2017 г. по гр.дело № 3993/2012 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е признато за установено в отношенията между страните, че Н. К. Р., ЕГН [ЕГН], починала в хода на производството и заместена от своя син К. Б. Р., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], [улица], № 5, ет.4, ап.10 дължи на Т. Н. Ш., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], общ.П., ул.“.“ № 6 сумата 12500 лева, дължима по договор за заем, сключен на 14.04.2010 г., в [населено място], с нотариална заверка на подписите, рег. № 2538/2010 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК в съда – 14.09.2010 г. до изплащане на вземането и е осъдена Н. К. Р. ЕГН [ЕГН], починала в хода на производството и заместена от своя син К. Б. Р., ЕГН [ЕГН] да заплати на Т. Н. Ш. ЕГН [ЕГН] сумата 1331.25 лева разноски за заповедното производство по ч.гр.дело № 13704/2010 г. на Пловдивския районен съд и за производството по гр.дело № 3993/2012 г. на Пловдивския районен съд и вместо това постановява

Отхвърля предявения от Т. Н. Ш., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], общ.П., ул.“.“ № 6 против Н. К. Р., ЕГН [ЕГН], починала в хода на производството и заместена от своя син К. Б. Р., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], [улица], № 5, ет.4, ап.10 иск с правно основание чл.422 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че Н. К. Р., ЕГН [ЕГН], починала в хода на производството и заместена от своя син К. Б. Р., ЕГН [ЕГН] дължи на Т. Н. Ш., ЕГН [ЕГН] сумата 12 500 лв./дванадесет хиляди и петстотин лева/, дължима по договор за заем, сключен на 14.04.2010 година в [населено място], с нотариална заверка на подписите с рег. № 2538/2010 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК в съда – 14.09.2010 г. до изплащане на вземането.

Решението не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове


Цитирани норми

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
Влезте в профила си, за да не виждате рекламите