Постановление № 4/75 г. от 30.10.1975 г.

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпрос

По някои въпроси на непозволеното увреждане.


Мотиви

Съдебната практика във връзка със споровете на непозволено увреждане е значителна по обем и разнообразна по предмета на третираните проблеми.

Върховният съд с няколко постановления на Пленума е дал тълкуване по редица въпроси, свързани с обезщетяването за вреди от непозволено увреждане. В съдебната практика обаче възникнаха и някои различия по тези спорове. За да се внесе еднакво приложение на закона, Пленумът намира, че следва да се дадат съответните указания.

Точка №1

1. При уволнение на работник или служител, признато от надлежните органи за неправилно, организацията или учреждението дължат заплащането на обезщетението най-много до размер на двумесечното трудово възнаграждение на уволнения (чл. 93, ал. 1 КТ /отм./), защото се касае до вреди от неизпълнение на трудов договор, а законът при този договор не допуска заплащане на по-високо обезщетение.

Противоречиво се разрешава обаче въпросът дали издалият отменената заповед за уволнение ръководител на организацията или учреждението дължи заплащане на обезщетение на възстановения на работа работник или служител извън двумесечното трудово възнаграждение по чл. 93, ал. 1 КТ /отм./. Поначало с оглед на тази разпоредба такова обезщетение не се дължи. Когато обаче при издаване на неправилната заповед ръководителят е причинил непозволено увреждане на работника или служителя, той носи отговорност за действително причинените вреди.

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Тази последица настъпва, когато ръководителят на организацията или учреждението, в които е издадена заповедта, недобросъвестно е ползвал служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповед в този смисъл и в други подобни случаи.

Точка №2

2. С т. 5 на постановление № 7/59 г. се разясни, че лицето, което е причинило вреди другиму при крайна необходимост, дължи обезщетение за тях, макар и деянието му да не е общественоопасно. При приложението на това указание в практиката се появиха затруднения, които налагат неговото уточняване.

Съгласно чл. 13, ал. 1 НК не е общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост – за да спаси държавни или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените. В този случай по силата на чл. 46, ал. 2 ЗЗД се дължи поправянето на причинените вреди, но законът не посочва кой следва да ги поправи.

Състоянието на крайна необходимост може да е последица от действия на определено лице или да произлиза от негова вещ. В тези случаи обезщетението за причинените при крайна необходимост вреди следва да се възложи на причинителя на състоянието на крайна необходимост, съответно на собственика на вещта, от която то е произлязло, или на лицето, под чийто надзор тя се намира, а не на действащия при това състояние. Така както посочените лица дължат обезщетяване за по-задължителните вреди, така и при тяхното предотвратяване от дееца те следва да поправят по-малките причинени вреди.

В останалите случаи поправянето на вредите следва да се възложи на носителя на благата, които са спасени от унищожаване или повреждане с извършването на деянието. Това заключение се извежда от разпоредбата на чл. 13, ал. 1 НК: ако деецът не беше предотвратил унищожението или повреждането на благата, претърпяната щета за техния собственик щеше да бъде по-значителна. Затова той следва да понесе по-малките вреди, причинени от действащия при крайна необходимост. Естествено, ако действащият при това състояния е и носител на спасените блага, той на това основание е задължен да поправи причинените другиму вреди.

Точка №3

3. Въпреки дадените с т. 2 на постановление № 17/63 г. указания, някои съдилища продължават да допускат смесване на отговорността по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД, и тази по чл. 50 ЗЗД. Необходимо е да се изясни, че отговорността на собственика на дадена вещ за произлезлите от нея вреди, а също и отговорността на лицето, под чийто надзор тя се намира, е основана главно на обстоятелството, че техниката на производството изпреварва в някои случаи техниката на безопасност на производството. Затова е налице отговорност по чл. 50 ЗЗД, когато при ползване на вещта е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила. Когато при ползване на вещта е допуснато такова нарушение, отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД.

Следва да се обърне внимание, че собственикът на вещта и лицето, под чийто надзор се намира тя, носят отговорност пред увредения и тогава, когато вещта им е предадена от производителя като напълно обезопасена технически, а също така и когато не съществува техническа възможност за нейното обезопасяване. При невъзможност за обезопасяване отговорността е по чл. 50 ЗЗД, а при такава възможност – по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД, във връзка с чл. 105 КТ /отм./.

Точка №4

4. Нееднакво се разрешава въпросът дали се дължи обезщетение за неполучено трудово възнаграждение на лице, което е било задължено да полага грижи за свой близък, пострадал при непозволено увреждане, и кой е активно легитимиран да предяви иск за това обезщетение.

Когато се касае до влошаване на здравословното състояние, пряка и непосредствена последица от увреждането е не само това влошаване, но и разходите, свързани с лечението на пострадалия. Такива разходи могат да бъдат и заплащането на възнаграждението на болногледач, когато това се налага. Възможно е с гледане на болен да се заеме близък сродник, като възходящ, съпруг, низходящ, който по тази причина е принуден да не работи другаде по трудов договор и да не получава трудово възнаграждение. В този случай също се дължи заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на необходимото възнаграждение за болногледач.

Активно легитимиран да иска заплащането на това обезщетение е пряко пострадалият от увреждането, евентуално – неговите наследници, а не лицето, което не е получавало трудовото възнаграждение поради принудителното си неотиване на работа, за да го гледа.

Точка №5

5. Съдилищата разрешават нееднакво въпроса дали се дължи обезщетение за имуществени вреди на пенсионер, който въпреки пенсионирането си продължава да работи и бива увреден. Приема се, че вреди от неполучено възнаграждение не се понасят от пенсионер, макар да е продължил да работи, защото е навършил възраст за пенсиониране. Има съдебни решения и в противен смисъл.

Дали от работещия пенсионер се понасят вреди от неполучаване на трудово възнаграждение следва да се преценява конкретно и за всеки случай. Поради това, ако въпреки пенсионирането си дадено лице е продължило да работи, но е пострадало при непозволено увреждане, поради което е лишено от възможността повече да работи, обезщетение за имуществени вреди му се дължи. Срокът, за който те се присъждат, се определя в зависимост от нормалните и обикновени възможности да се полага труд, като се съобразят и съответните норми за продължителността на трудовите договори с пенсионери.

Точка №6

6. При непозволено увреждане се дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Когато се касае за намаление на трудоспособността на работник, щетите се състоят в разликата между средно получаваното трудово възнаграждение преди увреждането и размера на отпуснатата пенсия за инвалидност, ако такава е причинена. В закона не е разрешен изрично въпросът за какъв срок следва да се присъди тази разлика, ако е причинена трайна нетрудоспособност. Този въпрос следва да се разреши съобразно разпоредбите, които се отнасят за подобни случаи, ако това отговаря на правилата на морала – чл. 46, ал. 2 ЗНА. В случая това са разпоредбите на чл. 2 ЗП /отм./ и чл. 31, б. е КТ /отм./. С оглед на това следва да се приеме, че обезщетение за неполучавана поради непозволено увреждане разлика между заплащаното преди него трудово възнаграждение и отпусната след това пенсия се дължи до навършване на предвидената за добиване право на пенсия за изслужено време възраст. Този срок може да бъде продължен най-много с толкова време, колкото би било необходимо за достигане на пълния трудов стаж по чл. 2 ЗП /отм./

Точка №7

7. При определяне на размера на имуществените вреди на увредения работник или служител, изразяващи се в разликата между действително получаваното трудово възнаграждение и обезщетението за временна нетрудоспособност или следващата се пенсия (при трайно инвалидизиране), поначало се изхожда от размера на трудовото възнаграждение до датата на увреждането. Настъпилите по-късно изменения в размера на трудовото възнаграждение се вземат под внимание, но само в случаите, когато увреждането е довело до състояние на временна нетрудоспособност (т. 2, ал. 1 и 3 от постановление № 4/68 г. на Пленума на Върховния съд). При увреждане, довело до трайна нетрудоспособност, съгласно т. 3 от същото постановление имуществените вреди се определят само с оглед на трудовото възнаграждение преди увреждането. Възможно е обаче – и това са преобладаващият брой случаи – състоянието на трайна нетрудоспособност да настъпи по-късно и в този период между увреждането и инвалидизирането да се измени размерът на трудовото възнаграждение.

Правилно е да се внесе необходимото уеднаквяване, като т. 3 на постановление № 4/68 г. на Пленума на Върховния съд се допълни в смисъл, че се имат предвид и измененията на трудовото възнаграждение, настъпили и след увреждането до датата на инвалидизирането.

Точка №8

8. Въпреки разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД някои съдилища не намаляват от размера на присъдените обезщетения за непозволено увреждане застрахователната сума, която пострадалите са получили по силата на сключен и поддържан от организацията или учреждението застрахователен договор по живот или срещу злополука. Това е неправилно.

Със сключването и поддържането на договора за застраховка организацията и учреждението обезпечават това, което при настъпване на застрахователното събитие те би трябвало да платят. Заплатената от застрахователния институт сума на пострадалия намалява размера на претърпените вреди и поради това трябва да се съобрази от съда при присъждане на обезщетението за непозволено увреждане. Това се отнася и за обезщетенията, които организациите са заплатили на пострадалите не по съдебен ред. Не следва да се намаляват само отпуснатите от обществените организации помощи във връзка с увреждането, защото те не представляват обезщетения. Не се намаляват заплатените на пострадалите застрахователни суми по техни лични застрахователни договори.

Точка №9

9. В съдилищата нееднакво се разрешава въпросът дали се дължи обезщетение за имуществени вреди на лице, което при условията на чл. 88, ал. 2 СК 1968 /отм./ е имало основание да получава издръжка от свой родител и този родител загине при непозволено увреждане. В този случай се касае до понасяне на една действителна вреда, пряка и непосредствена последица от смъртта на родителя, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД причинителят на увреждането и лицето, което отговаря за действията му, дължат обезщетение. Това е така както когато загиналият родител е заплащал преди увреждането издръжка доброволно, така и когато тя е присъдена или само е било налице основание да се търси такава при условията на чл. 88, ал. 2 СК 1968 /отм./.

Точка №10

10. От принципа за пълно обезщетяване за понесените при непозволено увреждане вреди (чл. 51, ал. 1 ЗЗД) следва, че ако здравословното състояние на пострадалия бъде влошено в сравнение със състоянието, при което е присъдено обезщетението, нему се дължи ново обезщетение за самото влошаване, но само ако то се намира в причинна връзка с увреждането, а не се дължи на други фактори и причини. Обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост за болките и страданията само от влошаването, без да се дублира с вече присъденото за първоначалното страдание, а обезщетението за имуществени вреди се присъжда в случай, че влошаването би дало отражение на присъденото с първоначалното решение обезщетение за тях, т. е. когато влошаването на здравето е довело до преминаване в по-висока група инвалидност. Ако въпреки влошаването не са настъпили нови имуществени вреди, пострадалият не може да иска ново обезщетение за тях.

Ново обезщетение не се дължи също така, когато при присъждането на първоначалното обезщетение влошаването на здравословното състояние е било предвидено и съобразено от съда.

Вземането за обезщетението за влошаване на здравословното състояние е изискуемо от момента на влошаването. Това следва от разпоредбата на чл. 114 ЗЗД. От този момент се дължат и лихвите върху новото обезщетение – чл. 84, ал. 3 ЗЗД.

Точка №11

11. Съгласно второто изречение на чл. 51, ал. 1 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да бъде платимо еднократно или периодически. Съдебната практика разрешава противоречиво въпроса дали съдилищата трябва да се съобразяват с направеното от ищеца искане за начина на присъждане, или те могат да го определят в разрез с него.

Дали да се присъди еднократно или периодично изпълнение на присъденото обезщетение за вреди от непозволено увреждане е възложено от закона на съда. С оглед на конкретните особености на всеки отделен случай съдът преценява дали присъденото обезщетение следва да бъде изплатено наведнъж или за периоди. С несъобразяването с посочения от ищеца начин на изплащане на обезщетение не се присъжда нещо различно от това, което е поискано от ищеца, а в следващия се законен размер.

Точка №12

12. Нееднакво се разрешава въпросът дали при наличието на застрахователен договор срещу гражданска отговорност по чл. 349 ЗЗД Държавният застрахователен институт е солидарно отговорен с прекия причинител за дължимото обезщетение, или такава солидарност не е налице.

Съгласно чл. 121, ал. 1 ЗЗД солидарност между двама или повече длъжници възниква само по изрично предписание на закона или по силата на договор. В закона не е предвидено, че прекият причинител на увреждането и Държавният застрахователен институт са солидарно отговорни пред увредения, когато е сключен договор срещу гражданска отговорност, нито че солидарността е договорно условена.

От друга страна, в случая не може да намери приложение чл. 53 ЗЗД, защото ДЗИ не носи отговорност за непозволено увреждане, а по силата на договор. Солидарна е отговорността при няколко отговорни за вреди от непозволено увреждане лица, а ДЗИ не носи такава отговорност. Застрахователната сума се дължи по повод на настъпилото застрахователно събитие на основание застрахователния договор, а не на деликтно основание.

С оглед на това трябва да се приеме, че прекият причинител и ДЗИ не са солидарно отговорни.

Точка №13

13. Неправилно някои съдилища отказват да присъдят обезщетение за обезценка на транспортно средство, повредено от друго превозно средство, за което е сключен договор срещу гражданска отговорност. По силата на чл. 12 ЗЗИ /отм./ гражданската отговорност на собственика и на водача на моторно транспортното средство за щети и повреди, нанесени на трети лица и вещи извън него, се покрива от застраховката до размера, установен от Министерския съвет.

Във връзка с това е издадено разпореждане № 42 от 4.II.1972 г. на Бюрото на Министерския съвет, според т. 3 на което ДЗИ и „Булстрад“ – АД по силата на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ възстановяват всички вреди, за които отговаря водачът или собственикът на моторното превозно средство по силата на българското законодателство, а с т. 5 се установява неограничен размер на отговорност по застраховката „Гражданска отговорност“ към трети лица на водачите и собствениците на моторни превозни средства. Последните по силата на чл. 45 ЗЗД и чл. 51, ал. 1 ЗЗД са длъжни при непозволено увреждане да заплатят обезщетение за всички вреди, понесени от увредени лица, а когато се касае до повредена вещ – всички щети върху нея. Такава щета е и нейната обезценка, дължаща увреждането. Затова и ДЗИ при наличие на договор срещу гражданска отговорност дължи заплащане на застрахователна сума и за обезценката на транспортните средства, повредени от действия на водач или собственик на друго транспортно средство, за което е налице такава застраховка.

Точка №14

14. С т. 1 на р. II от постановление № 4/61 г. се даде указание, че прекият причинител носи отговорност за заплащане на обезщетение за вреди пред пострадал, който е получил от ДЗИ застраховка по силата на УЗЗПП, и че получената в този случай застраховка не се приспада от обезщетението. Това последно указание не винаги се спазва, като някои съдилища приемат, че то е несъвместимо с чл. 51, ал. 1 ЗЗД, а при обезщетяването за неимуществените вреди – и с чл. 52 ЗЗД.

Пленумът намира,че не следва да се отстъпи от даденото разрешение по следните съображения:

По силата на чл. 7 УЗЗПП само транспортното предприятие или организация се освобождават от задължението за плащане на обезщетение при наличието на задължителна застраховка. Законът не освобождава прекия причинител от това задължение.

Застраховката по УЗЗПП е срещу злополука (чл. 1), а при този вид застраховка от обезщетението, което причинителят на вреда дължи на пострадалия, не се приспада изплатената му застрахователна сума. Разгледаното по-горе в т. 8 положение в случая не намира приложение.

Не съществува възможност причинителят да заплати двойно обезщетение за едни и същи вреди – веднъж на пострадалия и втори път по регресен иск на ДЗИ, защото при застраховките по живот и срещу злополука последният не разполага с такъв иск. Регресният иск е предвиден по силата на чл. 344, ал. 1 ЗЗД и чл. 30 ЗЗИ /отм./ само при имуществени застраховки. Такъв иск не може да се основе и на чл. 74 ЗЗД, защото ДЗИ при изплащане на застрахователната сума изпълнява свое, а не чуждо задължение.

Точка №15

15. С т. 14 на постановление № 7/59 г. се дадоха указания, че виновният за причиняване на вредата при непозволено увреждане не може да прави възражение по предявения срещу него иск по чл. 53 ЗЗД от страна на организацията или учреждението, които са заплатили обезщетение на пострадалия по чл. 49 ЗЗД, ако въпросът за отговорността му е разрешен с влязла в сила присъда или решение по гражданско дело, в което е участвал той и отговорното по чл. 49 ЗЗД учреждение или организация. Приложението на това указание създава трудности в практиката на съдилищата.

Ако искът на пострадалия е бил предявен против прекия причинител и отговорното по чл. 49 ЗЗД учреждение или организация, причинителят на вредата няма възможност да възразява, че освен него, и други лица, за които същото учреждение или организация носят отговорност по чл. 49 ЗЗД, са съпричинили увреждането, защото пред пострадали по силата на чл. 53 ЗЗД той носи солидарна отговорност за пълния размер на обезщетението и защото по силата на чл. 122, ал. 1 ЗЗД пострадалият не е задължен да предяви иск против всички лица, които солидарно му дължат обезщетение. В такива случаи не следва да се отказва на прекия причинител да възразява по предявения срещу него от организацията или учреждението обратен иск, че други лица, за които те носят отговорност по чл. 49 ЗЗД, са съпричинители на увреждането.

Прекият причинител не може да прави такива възражения, когато по предявения срещу него и организацията или учреждението иск от пострадалия други лица, за които организацията или учреждението отговарят по чл. 49 ЗЗД, са встъпили като трети лица по реда на чл. 174 ГПК /отм./ или са били привлечени по реда на чл. 175 ГПК /отм./, но само по въпросите, които са разрешени с влязло в сила решение.

Така, ако такива трети лица са били конституирани по делото и с влязло в сила решение бъде признато, че те не са отговорни за увреждането, прекият причинител не може да възразява по предявения обратен иск за наличието на отговорност у тях. Същото важи и за случая, когато искът на пострадалия е бил предявен само срещу организацията или учреждението, а прекият причинител е встъпил или е бил привлечен като трето лице и по това дело бъде прието, че той е изключителният причинител на увреждането. Тези изводи произтичат от правилата по чл. 179 ГПК /отм./

Диспозитив

По изложените съображения и по силата на чл. 18 ЗУС Пленумът на Върховния съд

П О С Т А Н О В И:

Точка №1

1. Когато ръководител на организация или учреждение, който е издал заповед за уволнение, призната впоследствие за неправилна по надлежния ред, наред с издаване на заповедта е причинил и непозволено увреждане при недобросъвестно използване на служебното положение и в други подобни случаи, той дължи обезщетение по чл. 45 ЗЗД.

Точка №2

2. Обезщетение за вреди, причинени при крайна необходимост, се дължи от причинителя на това състояние или от собственика на вещта, ако то е произлязло от нея, съответно от лицето, под чийто надзор тя се намира. В останалите случаи поправянето на вредите се възлага на този, чиито по – ценни блага са спасени при извършване на деянието.

Точка №3

3. Когато при ползване на дадена вещ са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила, отговорността за поправяне на вредите е по чл. 45 ЗЗД или чл. 49 ЗЗД, а когато такива нарушения не са допуснати и са произлезли вреди от вещта, отговорността е по чл. 50 ЗЗД. Дължи се обезщетение, когато вредите са произлезли от машини, машинни уредби, инструменти и други вещи и тогава, когато те са предадени от производителя им като обезопасени и когато не съществува техническа възможност за пълно отстраняване на опасността от вреди.

Точка №4

4. Ако здравословното състояние на пострадал при непозволено увреждане е налагало неговото обслужване от друго лице, за заплатеното от пострадалия на това лице причинителят на увреждането дължи обезщетение. Той дължи такова обезщетение на самия пострадал и в случая, когато последният не е заплащал за обслужването, а е бил гледан от свой близък, който поради тази причина не е получавал трудовото си възнаграждение. Размерът на обезщетението в този случай се равнява на необходимото възнаграждение за получените грижи.

Точка №5

5. Дължи се обезщетение за имуществени вреди на пенсионер, който въпреки пенсионирането си е работил, ако поради непозволено увреждане той е лишен от възможността да работи.

Точка №6

6. При причиняване на трайна нетрудоспособност обезщетение за неполучаваната разлика между трудовото възнаграждение преди непозволеното увреждане и отпуснатата след това пенсия се дължи до навършване на предвидената за добиване право на пенсия за изслужено време възраст. Този срок може да бъде продължен най – много с толкова време, колкото е необходимо за достигане на пълния трудов стаж.

Точка №7

7. При присъждане на обезщетение за неполучаваната разлика между трудово възнаграждение преди непозволеното увреждане и отпуснатата след това пенсия при причинена трайна нетрудоспособност се съобразяват и измененията в трудовото възнаграждение на съответните работници или служители, настъпили след увреждането до деня на инвалидизирането.

Точка №8

8. От следващото се обезщетение за непозволено увреждане се приспада застрахователната сума, заплатена на пострадалия, ако договорът за застраховка е бил сключен и поддържан от организацията или учреждението, дължащи обезщетението.

Точка №9

9. Обезщетение за имуществени вреди се дължи на лице, което е имало основание да получава издръжка от свой родител при условията на чл. 88, ал. 2 СК 1968 /отм./, ако родителят почине при непозволено увреждане.

Точка №10

10. След присъждане на обезщетение за вреди от непозволено увреждане пострадалият има основание да търси ново обезщетение за влошаване на здравословното състояние само ако то се намира в причинна връзка с увреждането и ако при присъждането на първоначалното обезщетение влошаването не е било предвидено и съобразено.

Точка №11

11. Съдилищата постановяват еднократно или периодично заплащане на обезщетението за непозволено увреждане по своя преценка, независимо от направеното от ищеца искане за начина на заплащане.

Точка №12

12. При наличие на застрахователен договор срещу гражданска отговорност ДЗИ и прекият причинител не са солидарно отговорни пред увредения.

Точка №13

13. При застрахователен договор срещу гражданска отговорност застрахователният институт дължи заплащането на застрахователна сума за обезценка на повреденото при злополука моторно транспортно средство.

Точка №14

14. Обръща внимание на съдилищата, че следва да спазват даденото с т. 1 на р. 2 от постановление № 4/61 г. указание.

Точка №15

15. При регресния иск по чл. 54 ЗЗД прекият причинител може да възразява пред организацията или учреждението, които са заплатили обезщетението по чл. 49 ЗЗД, че и други лица, за които те също носят отговорност, са съпричинили увреждането, освен ако тези лица са взели участия по предявения от пострадалия иск и с влязло в сила решение е отречено такова съпричиняване.

 


Свързани съдебни актове

Постановление № 7/59 от 30.12.1959 г. Докладчик: Върховен съд на РБ По някои въпроси за отговорността при непозволено увреждане.
Постановление № 4/61 от 25.05.1961 г. Докладчик: Върховен съд на РБ За обобщаване на практиката по някои въпроси във връзка с отговорността за непозволено увреждане.
Постановление № 17/63 от 18.11.1963 г. Докладчик: съдия Екатерина Биолчева Относно някои въпроси по приложението на закона при отговорност за непозволено увреждане.
Постановление № 4/68 от 23.12.1968 г. Докладчик: съдия Екатерина Биолчева За обобщаване на практиката по определяне на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане.
Решение № 343 от 11.01.2018 г. по гр. д. № 428/2017 г. Докладчик: съдия Светла Цачева Относно приложението на чл. 225, ал. 1 КТ и чл. 45 ЗЗД вр. с чл. 49 ЗЗД - каква е правната квалификация на иск за обезщетяване на вреди в период, който следва шестмесечния по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, когато работникът или служителят твърди, че по надлежния ред уволнението му е признато за незаконно, както и че издателят на заповедта за уволнение е знаел, че основанието за прекратяване на трудовото правоотношение не съществува и допуска ли обективното ни право такава претенция да ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на работодателя по чл. 49 ЗЗД.
Решение № 144 от 08.06.2018 г. по гр. д. № 4603/2016 г. Докладчик: съдия Велислав Павков Какъв е обемът на отговорността на работодателя и на конкретния служител, извършил акта на дискриминация?
Решение № 28 от 10.09.2012 г. по т. д. № 650/2010 г. Докладчик: съдия Мария Славчева Само при условията на евентуалност ли могат да бъдат упражнени прякото право срещу застрахователя и правото на деликтно обезщетение?
Решение № 94 от 21.07.2011 г. по гр. д. № 537/2010 г. Докладчик: съдия Бойка Стоилова Относно приложението на чл. 50 ЗЗД.
Решение № 367 от 12.05.2010 г. по гр.д. № 1140/2009 г. Докладчик: съдия Ценка Георгиева Относно правната квалификация на иска, предвид дадените в ППВС № 17/1963г., допълнено с ППВС № 4/1975г., т. 3, указания на съдилищата относно разграничаване на отговорността по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД, и по чл. 50 ЗЗД.
Решение № 132 от 27.07.2017 г. по гр. д. № 3275/2016 г. Докладчик: съдия Зоя Атанасова Относно правомощията на въззивния съд, когато прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна и относно дадените от първоинстанционния съд указания за подлежащите на доказване факти.
Решение №262/28.01.2020 по дело №1413/2019 Докладчик: съдия Геника Михайлова За възможността да се претендира обезщетение само за онези неимуществени вреди вследствие влошаване на здравословното състояние по причина на деликт, независимо че пострадалият не е претендирал обезщетение за вредите от първоначалия деликт и за значението на причините за пропуснатата възможност, например че към предявяването на иска е изтекъл срокът на погасителната давност.

Цитирани норми

Avatar
Соломон Розанис е роден е на 9 ноември 1919 г. в Русе, потомък е на евреи-сефаради, с родословие от испанското селище Кастелви де Розанес, в близост до Барселона. Той е най-малкият от 4 деца, единствен остава в България след изселването на семейството му в Израел в началото на 1950-те години. През 1938 г. се записва като студент по право в Софийския университет, а се дипломира едва в 1945 г., тъй като следването му съвпада с репресиите срещу евреите. Съдийската си практика започва в Русенския окръжен съд, на който става председател през 1960 г. От 1966 до 1992 г. е върховен съдия по граждански дела във Върховния съд на Република България. Почива на 5 август 2004 г.