Определение №724/10.10.2019 по дело №1478/2019

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
80 Shares

Анотация

Въпроси

При преценка дали сделка противоречи на добрите нрави следва ли да се вземат предвид конкретните индивидуални особености на страната по нея, мотивите и целта за извършването й, действията на трети лица, спомогнали за формиране на волята за това? (по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК)

При направено възражение за давност длъжен ли е съдът служебно да прецени наличието и на предпоставките за спирането или прекъсването й съобразно императивните правни норми на чл.115 ЗЗД и чл.116 ЗЗД? (по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК)

За задължението на съда да вземе предвид и се произнесе по всички твърдения, доводи и доказателства, че ищецът не е имал намерение реално да се обвърже с едностранната сделка? (по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК)


Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
БОЙКА СТОИЛОВА

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

ЧЛЕНОВЕ:
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА, ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1478 по описа за 2019г. и приема следното:

История на спора

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационната жалба на адвокат Г.М. като процесуален представител на И. С. П. от [населено място] срещу въззивното решение на Апелативен съд В. /ВАС/ от 10.ХІІ.2018г. по гр.д. № 466/2018г.

Ответниците по касационната жалба Е. К. К. от [населено място], К. Р. А. – Л. от [населено място] и третите лица – помагачи И. Д. Д. и К. О. Г., и двамата от с.гр., в отговорите си по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК са заели становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.

За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ взе предвид:

Мотиви

С атакуваното решение ВАС е пътвърдил решението на ОС Варна от 29.V.2018г. по гр.д. № 2432/2016г., с което са отхвърлени предявените от И. С.П.: срещу Е. К.К. – иск за признаване за нищожно поради липса на съгласие на пълномощно от 11.Х.20011г., с което П. упълномощил К. да продаде, дари или замени собствения му недвижим имот – магазин, находящ се в [населено място], по цена и купувач по нейна преценка, иск за признаване за нищожно на пълномощното поради нарушаване на добрите нрави и иск за унищожаване на пълномощното като подписано при измама, извършена от К. по отношение на ищеца, на основание чл. 29 ЗЗД вр. с чл.44 ЗЗД; срещу К. А. – Л. при участието на И. Д. и К. Г. като трети лица – нейни помагачи – ревандикационен иск по отношение на магазина.

Въззивният съд е приел за установено, че: с пълномощното от 11.Х.2011г. ищецът е упълномощил К. да продаде, дари или замени негови офис и процесния магазин на цена и купувач по нейна преценка, да получи продажната цена по банков път и да преупълномощава трети лица; К. преупълномощила К. И., а тя на 12.Х.2011г. – Л. П.; П. на 31.Х.2011г. продала магазина на Ж. Т.Н. за 61110лв. /при данъчна оценка 61102.70лв./; на 09.ХІІ.2011г. Н. продала магазина на „Екотекника” ООД за 97791.50лв. – левова равностойност на 50000 евро; на 18.ХІІ.2012г. дружеството заменило имота с И. Д. и К. Д., а на 04.VІІ.2013г. последните двама го продали на Л.. Прието е, че с присъда по НОХД № 79/2015г. на В. и с решение по ВНОХД № 72/2016г. на В. К. И. и Е. К. са признати за виновни, че за периода август – 18.ХІ.2011г. при условията на продължавано престъпление с цел да набавят за себе си и за другата подсъдима имотна облага възбудили и поддържали у три физически лица, вкл. ищеца, заблуждение относно възможността да продадат собствените му апартамент, офис и процесния магазин фиктивно, след което собствеността да му бъде прехвърлена обратно и да получи възнаграждение за тази услуга, като му е причинена имотна вреда в размер на 218120лв., като измамата е извършена от две лица, сговорили се предварително за осъществяването й в качеството им на пълномощници в кръга на пълномощията им.

Съдът е приел, че искът за признаване на нищожност на пълномощното поради липса на волеизявление /съгласие/ е неоснователен – към 11.Х.2011г. ищецът е бил дееспособен, макар и с дискретни, неманифестни прояви на психични и поведенчески разстройства вследствие мозъчни заболявания, които не са попречили да формира и изявява правновалидна воля, упълномощаването е било доброволно и с цел да се извърши разпореждане с имотите му, които след това да му бъдат върнати, за което да получи определени суми; несъзнаването на правните последици от предоставените права на пълномощника, насложено и с другите обстоятелства относно източника на създадената невярна представа, водят до друг вид порок, но не и до липса на волеизявление.

Прието е, че и искът за нищожност на пълномощното поради нарушаване на добрите нрави е неоснователен, тъй като предоставянето на представителна власт за разпореждане с недвижим имот не е неморално, а мотивацията за извършване на сделката, представите за същността и последиците й, вкл. и поведението на упълномощената, нямат отношение към този порок на сделките.

Съдът е приел за установено умишлено въвеждане на ищеца от К. в заблуждение /до голяма степен улеснено от здравословното му състояние, липсата на опитност и правни познания, емоционалното и психическото му състояние/, че след извършване на разпоредителни сделки имотите ще му бъдат върнати, с което му е създадена представа, че продажбите ще бъдат фиктивни, тъй като собствеността няма безвъзвратно да бъде загубена; създадената невярна представа относно правните последици при използване на овластителната сделка и обещаното възнаграждение за „услугата” е мотивирало ищеца да извърши упълномощаването. Изводът произтича от събраните доказателства и от осъдителната присъда, която на основание чл.300 ГПК е задължителна за съда. Искът, обаче, е погасен по давност, тъй като е предявен след 3 годишния срок по чл. 32, ал. 2 ЗЗД, започнал да тече от 28.І.2013г. /искът е предявен на 24.Х.2016г./, когато той е бил принудително изведен от единственото си жилище /като част от фиктивните продажби на негови имоти/, при което му било заявено, че имотът има нов собственик, което той установил и по отношение на останалите два имота при справка в А., извършена на 31.І.2013г. Дори ищецът да е узнал за продажбата преди януари 2013г., до момента на отстраняването му от жилището му е имал съзнанието за действие на обещаната му от К. фиктивност на продажбите /до този момент е продължавал да си живее в продадения апартамент и е получил 4000лв. при обещани още 10000лв./. Дори и след този момент да се е надявал, че имотите му ще бъдат върнати и да е търсел обяснения от К. /според показанията на свидетел/, това очакване на ищеца не е базирано на липсата на узнаване за измамата, а на необоснована надежда за възвратимост на невъзвратимото. Още повече, че на 26.ІІІ.2013г. при разпита му по досъдебното производство са му разяснени правата да предяви граждански иск, и дори и тази дата да се приеме за начало на давностния срок, исковата молба е подадена след изтичането му.

По ревандикационния иск срещу Л. е взето предвид, че тя се легитимира като собственик на процесния имот с нотариален акт от 04.VІІ.2013г., предшестван от последователно осъществените транслации на правото на собственост, изводимо от патримониума на ищеца, и че владее имота. Прието е, че първата разпоредителна сделка с имота е сключена при валидно упълномощаване и преупълномощавания, при липса на пороците „липса на съгласие”, нарушаване на добрите нрави, сключване без представителна власт, при споразумяване на представителя и купувача във вреда на представлявания. При тези обстоятелства е направен извод, че Л. притежава правото на собственост върху процесния имот въз основа на договора за покупко-продажбата му, с оглед на което не е разгледано възражението й за придобиването му по давност.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи произнасяне от въззивния съд по въпроси в хипотезите по чл. 280, ал. 1 ГПК, т.1 и 3. Навежда се и очевидна неправилност като основание за допускане на касационно обжалване, обоснована с твърдения за неприлагане от въззивния съд на императивна правна норма – чл. 115, ал. 1, б. е ЗЗД, за неправилност на извода, че ищецът узнал за измамата по отношение на магазина в момента, когато бил изведен насилствено от дома си, докато житейски и логически било възможно собствеността на имотите да бъде върната и до момента, като по време на целия наказателен процес ответницата К. го убеждавала, че ще му ги върне.

Касационен въпрос

ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато: по отношение на иска за унищожаване на пълномощното – по въпроса „при направено възражение за давност длъжен ли е съдът служебно да прецени наличието и на предпоставките за спирането или прекъсването й съобразно императивните правни норми на чл.115 ЗЗД и чл.116 ЗЗД” поради разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК/; по отношение на иска за нищожност поради липса на волеизявление – по въпроса за задължението на съда да вземе предвид и се произнесе по всички твърдения, доводи и доказателства, че ищецът не е имал намерение реално да се обвърже с едностранната сделка, разрешен в противоречие с трайната практика на ВКС, обективирана например в решение по т.д. № 1512/2017г. І ТО; по отношение на иска за нищожност поради нарушаване на добрите нрави – по въпроса „при преценка дали сделка противоречи на добрите нрави следва ли да се вземат предвид конкретните индивидуални особености на страната по нея, мотивите и целта за извършването й, действията на трети лица, спомогнали за формиране на волята за това”, по който на настоящия състав не е известна практика; по отношение на ревандикационния иск – поради обусловеността му от изхода на спора по останалите предявени искове.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Твърденията на касатора в тази връзка са за процесуално нарушение, за необоснованост и за незаконосъобразност, които представляват касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Преценката дали такова е допуснато или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда и страните, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането.

Държавна такса по касационната жалба не се дължи поради освобождаването на касатора от заплащането й.

Диспозитив

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, ГО, № 163 от 10.ХІІ.2018г. по гр.д № 466/2018г.

Делото да се докладва на председателя на ІV ГО за насрочване за разглеждането му в открито съдебно заседание.


Свързани съдебни актове

Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. Докладчик: съдия Красимир Влахов Относно въззивното производство и правомощията на въззивния съд.

Цитирани норми

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
Влезте в профила си, за да не виждате рекламите