Определение № 318 от 09.07.2019 г. по гр. д. № 2108/2019 г.

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
249 Shares

Анотация

Въпрос

Допустимо ли е и какви са правните последици, ако в срока по чл. 414 ГПК длъжникът в заповедното производство предяви отрицателен установителен иск за признаване на недължимостта на вземането, предмет на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение, а в същия законоустановен срок подаде и възражение срещу издадената заповед за изпълнение и в случай, че иск и възражение бъдат подадени – дължи ли съдът по заповедното производство указания по чл. 415 ГПК и кой установителен иск подлежи на разглеждане – положителният или отрицателният?

Отговор

Отрицателният иск за установяване, че едно парично вземане не съществува е допустим винаги, когато вземането е предявено от кредитора по реда на заповедното производство, но до изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. До изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, длъжникът разполага с възможност да подаде възражение срещу издадената заповед или да предяви отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че вземането не съществува – всяко право, което може да бъде заявено с възражение, още повече може да бъде предявено с иск. В този случай предявеният иск има ролята на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК – оспорва се вземането по издадената заповед с възражения, че то не съществува и тези възражения са направени пред съд. Отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането може да бъде предявен и преди връчване на заповедта за изпълнение, съответно покана за доброволно изпълнение, тъй като длъжникът винаги има интерес от иска, когато съществува спор за вземането. Такъв спор е налице и когато кредиторът е поискал издаване на заповед за изпълнение или когато в хода на производството по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК кредиторът оспори вземането.

Когато в срока за възражение бъде предявен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че вземането не съществува, заповедта за изпълнение не влиза в сила. Целта на заповедното производство е по надлежния ред да бъде установено спорно ли е вземането – законът презюмира, че вземането е безспорно, когато в срока не е подадено възражение. Когато е започнат исков процес, целта на който е съдът да се произнесе със сила на пресъдено нещо съществува ли вземането, то несъмнено вземането е спорно, поради което заповедта за изпълнение не може да влезе в сила.

След изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възможността за възражение на длъжника се преклудира, поради което предявеният след този срок установителен иск, че вземането не съществува е недопустим.

Когато длъжникът оспори вземането по заповедта за изпълнение чрез иск, за кредитора не тече срок по чл. 415, ал. 1 ГПК, тъй като спорното вземане вече е предмет на установяване в исков процес, а предявеният по-късно иск за същото вземане е недопустим и подлежи на прекратяване на основание чл. 126, ал. 1 ГПК.

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети юли две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТОИЛ СОТИРОВ

ЧЛЕНОВЕ:
ВАСИЛКА ИЛИЕВА, ЗОЯ АТАНАСОВА

изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА ч.гр.дело № 2108/2019 год.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

История на спора

Образувано е по частна касационна жалба на Х. Р. Р., подадена чрез адв. Д. Д., против определение № 2143/19.06.2018 г. по възз.ч.т.д. № 179/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 12132/21.11.2017 г., постановено по гр.д. № 12105/2017 г. по описа на Районен съд – Варна, с което е прекратено производството по делото.

В частната касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното определение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неспазване на материалния закон и необоснованост.

Отделно в подаденото изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че атакуваното определение е недопустимо, тъй като е постановено от ненадлежен състав.

Жалбоподателката се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване във връзка със следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения, изложени във въззивната, респективно във въззивната частна жалба?“ и 2/ „При издаване на заповед за изпълнение длъжникът има ли правен интерес да предяви отрицателен установителен иск за недължимост на вземането по заповедта в срока по чл. 414 ГПК?“, 3/ „Допустим ли е иск за установяване недължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение, ако този отрицателен установителен иск е подаден /изпратен/ по куриер в срока по чл. 414 ГПК, а след него е подадено възражение по чл. 414 ГПК, което впоследствие е оттеглено?“, 4/ „Допустим ли е иск за установяване на недължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение, ако този отрицателен установителен иск е подаден /изпратен/ по куриер в срока по чл. 414 ГПК?“, 5/ „В кои случаи е допустим иск за установяване недължимостта на вземания, за които е издадена заповед за изпълнение?“, 6/ „Влиза ли в сила заповедта за изпълнение, ако за същите вземания длъжникът е предявил отрицателен установителен иск в срока по чл. 414 ГПК?“. Счита, че първият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 27/28.06.2017 г. по т.д. № 2430/2015 г. по описа на ВКС, I т.о., определение № 22/15.01.2019 г. по ч.гр.д. № 4406/2018 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 445/02.11.2011 г. по гр.д. № 1733/2010 г. по описа на ВКС, IV г.о., а останалите са разрешен в противоречие с решение № 76/07.05.2013 г. по гр.д. № 391/2012 г. по описа на ВКС, IV г.о. и определение № 154/27.02.2014 г. по ч.гр.д. № 759/2014 г. по описа на ВКС, IV г.о.

Жалбоподателката се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка със следните въпроси: 7/“В случаите, в които в срока по чл. 414 ГПК длъжникът е предявил отрицателен установителен иск за недължимост на вземанията, предмет на заповедното производство, длъжникът трябва ли да предяви и нарочно възражение по чл. 414 ГПК или вече предявеният отрицателен установителен иск изпълнява функциите и на възражение?“, 8/ „Фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК следва ли да се приложи по аналогия и към отрицателния установителен иск за недължимост на вземането по заповедта за изпълнение?“, 9/ „Искът за установяване недължимостта на вземането по заповедното производство, предявен в срока по чл. 414 ГПК, представлява ли иск за съществуване на вземането по см. чл. 422, ал. 1 ГПК?“, 10/ „При предявяване на иск за недължимост на сумите по заповедното производство и подаване на възражение по чл. 414 ГПК след иска, оттеглянето на възражението води ли до влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК?“, 11/ „Допустимо ли е възражението по чл. 414 ГПК, ако преди него и в срока по чл. 414 ГПК е подаден отрицателен установителен иск за недължимост на вземанията, за които е образувано заповедното производство?“, 12/ „Длъжникът има ли правен интерес от водене на отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК относно претендираното в заповедното производство вземане при наличие на подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта за изпълнение, ако отрицателният установителен иск е предявен в срока по чл. 414 ГПК, а след него е подадено възражение по чл. 414 ГПК, което е също в срок, но впоследствие е оттеглено? Допустим ли е отрицателния установителен иск в случая?“, 13/ „При издаване на заповед за изпълнение длъжникът има ли правен интерес да предяви отрицателен установителен иск за недължимост на вземането по заповедта в срока по чл. 414 ГПК?“, 14/ „Допустим ли е иск за установяване недължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение, ако този отрицателен установителен иск е подаден /изпратен/ по куриер в срока по чл. 414 ГПК, след него е подадено възражение по чл. 414 ГПК, кредиторът е предявил иск по чл. 422 ГПК в срок, след което възражението е оттеглено, а производството по иска по чл. 422 ГПК е прекратено?“, 15/ „Допустим ли е иск за установяване недължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение ?“, 16/ „В кои случаи е допустим иск за установяване недължимостта на вземания, за които е издадена заповед за изпълнение?“, 17/ „Влиза ли в сила заповедта за изпълнение, ако за същите вземания длъжникът е предявил отрицателен установителен иск в срока по чл. 414 ГПК, след като е подал възражение по чл. 414 ГПК в срок, кредиторът е предявил иск по чл. 422 ГПК в срок, след като възражението е оттеглено?“, 18/ „Предявеният от длъжника отрицателен установителен иск за недължимост на вземанията по ЗИ, предявен в срока по чл. 414 ГПК, счита ли се за предявен на датата на предявяване на заявлението? Приложима ли е по аналогия фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК?“.

Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса „Възможно ли е с предявяване на отрицателен установителен иск за недължимост на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение, длъжникът да извърши злоупотреба с процесуални права?. Счита, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 14/04.11.2014 г. на Конституционния съд по к.д. № 12/2014 г.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по жалбата – „Водоснабдяване и канализация – Варна“ ООД, подаден чрез юрисконсулт Пл. В., в който е изразено становище за недопустимост на касационното обжалване на атакуваното определение с твърдение, че спорът е с търговски характер и цената на иска не отговаря на въведения праг за допускане на касационна проверка. Поддържа, че не са налице претендираните основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., като взе предвид наведените оплаквания, намира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна; не е изтекъл срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, тъй като определението на въззивен съд, с което е потвърдено определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото не е връчено на страната и на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК е процесуално допустима.

Атакуваното определение подлежи на касационно обжалване, тъй като не попада в предметния обхват на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Спорът е за допустимостта на иск с цена 6552,74 лв. по гражданско дело. Действително искът е предявен срещу търговско дружество, но това не променя характера на правоотношението, съответно вида на делото. Предметът на материално-правния спор е дължимостта на сумата от 6552, 74 лв., представляваща цена на доставена студена вода и канализационни услуги, а страна е физическо лице – потребител по см. пар. 13, т. 1 ДР ЗЗП. Ето защо делото е гражданско, а не търговско /в този смисъл решение № 4/04.06.2014 г. по гр.д. № 3756/2013 г. по описа на ВКС, III г.о./

За да се произнесе по частната жалба, с която е сезиран, въззивният съд е съобразил следните факти: по заявление с вх. № 5825/01.02.2017 г. в полза на „Водоснабдяване и канализация – Варна“ ООД, подадено по реда на чл. 410 ГПК, е образувано ч.гр.д. № 1390/2017 г. по описа на Районен съд – Варна и е издадена заповед за изпълнение № 770/02.02.2017 г. срещу Х. Р. Р. за вземания, идентични с предмета на настоящото исково производство, а именно – сумата от 6 552, 74 лв., представляваща неплатена главница за ползвани ВиК услуги по партида с абонатен № 1159272, за периода 17.04.2013 г. – 23.01.2017 г., за която има издадени фактури за периода 28.05.2013 г. – 23.01.2017 г. за обект, находящ се в [населено място], [улица], както и сумата 650, 49 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 28.05.2013 г. до 29.01.2017 г. В срока по чл. 414 ГПК – на 02.03.2017 г. по заповедното дело е подадено възражение от длъжника Х. Р. Р..

В едномесечен срок от постъпването на възражението заявителят е предявил иск с правно основание чл. 422 ГПК – вх. № 22633/24.04.2017 г., по който е образувано гр.д. 5385/2017 г. по описа на Районен съд – Варна. С молба, подадена на 07.09.2017 г. по гр.д. № 5385/2017 г. по описа на Районен съд – Варна, ответната страна Х. Р. Р. е оттеглила подаденото по ч.гр.д. № 1390/2017 г. възражение . С определение № 9529/18.09.2017 г., влязло в сила на 26.10.2017 г., производството по делото е прекратено. Междувременно, след подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и уведомяването на длъжника по пощата на 28.02.2017 г. е подадена искова молба от Х. Р. Р. против „ВиК-Варна“ ООД, с искане да бъде признато за установено, че ишцата не дължи на ответника сумата от 6 552, 74 лв., представляваща неплатена главница за ползвани ВиК услуги по партида с абонатен № 1159272 за периода 17.04.2013 г. – 23.01.2017 г., за която има издадени фактури за периода 28.05.2013 г. – 23.01.2017 г. за обект, находящ се в [населено място], [улица], както и сумата 650, 49 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 28.05.2013 г. до 29.01.2017 г. Исковата молба е постъпила в деловодството на съда на 12.06.2017 г. /същата погрешно е била докладвана по гр.д. № 5385/2017 г./ и е образувано настоящото първоинстанционно гр.д. № 12105/2017 г.по описа на Районен съд – Варна.

При тези данни предходните инстанции са приели, че гр.д. № 5385/2017 г. и гр.д. № 12105/2017 г. имат идентичен предмет, като съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК по-ранно заведеното дело се явява гр.д. 5385/2017 г. и на основание чл. 126, ал. 1 ГПК гр.д. № 12105/2017 г. следва да бъде прекратено. Въззивният съд е посочил, че заповедното производство, инициирано от „ВиК – Варна“ ООД и исковото производство, инициирано от Х. Р. Р. са средства за защита на двете насрещни страни по правоотношението.

Отрицателният установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е средство за защита на длъжника по вземането в случаите, когато той твърди, че не дължи, докато заповедното производство е средство за защита на кредитора по вземането и чрез него се дава възможност на същия да се снабди с изпълнителен титул за принудително реализиране на това вземане. Двете производства – заповедното и това по отрицателния установителен иск, са различни и се развиват самостоятелно едно от друго. Кредиторът разполага с възможност за избор на пътя, по който да реализира вземането си – по исков път или по пътя на заповедното производство, ако са налице предвидените в закона предпоставки за провеждането на такова. Обстоятелството дали е налице спор между страните по правоотношението относно съществуването на вземането не задължава кредитора да прибегне непременно до пътя на защита на правата си чрез исково производство, доколкото при наличието на оспорване от страна на длъжника съществува възможността заповедното производство да бъде трансформирано в исково такова по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 415 ГПК.

В случаите, когато кредиторът е избрал пътя за защита на правата си по реда на заповедното производство, както е в настоящата хипотеза, то предвидените за това производство процесуални правила определят действията, които следва да бъдат извършени от страните до приключването му и последиците от тези действия. Доколкото следва да бъдат взети предвид действия на страните, извършени извън заповедното производство, това следва да бъде изрично предвидено в закона.

Разпоредбата на чл. 414 ГПК определя действията, които длъжникът в заповедното производство следва да предприеме, за да защити правата си, като последиците от пропускането на тези действия са посочени в чл. 416 ГПК и чл. 424 ГПК. От посочените разпоредби следва, че в случаите, когато длъжникът не подаде възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, заповедта за изпълнение влиза в сила като удостовереното с нея вземане не може да бъде оспорвано по исков ред, освен в случаите, когато се намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражение или с които не е могъл да се снабди в същия срок.

Доколкото предявяването на отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК става в отделно производство, различно от заповедното такова, то заповедният съд няма как да разполага с информация за съществуването на такова производство, поради което, за да се избегне настъпването на последиците по чл. 416 ГПК и чл. 424 ГПК в заповедното производство, длъжникът следва да подаде и възражение по чл. 414 ГПК в предвидения за това срок. В този случай обаче, по силата на чл. 415, ал. 1 ГПК, заповедният съд е длъжен да укаже на кредитора да предяви иск за вземането си по чл. 422 ГПК. Непредявяването на такъв иск от страна на кредитора има за последица обезсилване на заповедта за изпълнение по силата на чл. 415, ал. 5 ГПК.

Поради тази причина, за да запази правата си по вече издадената заповед за изпълнение, кредиторът е задължен да предяви установителен иск като по силата на чл. 422, ал. 1 ГПК този иск ще се счита предявен от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. Ето защо предявеният от „ВиК – ВАРНА” ООД срещу Х. Р. Р. иск по чл. 422 ГПК се счита предявен от 01.02.2017 г., а предявеният на 28.02.2017 г. от Х. Р. Р. срещу „ВиК-Варна“ООД отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК се явява по-късно предявен и производството по него подлежи на прекратяване по силата на чл. 126, ал. 1 ГПК. За да аргументира крайният си извод, съдът е посочил, че не съществува правило, при което при наличието на предявен след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение отрицателен установителен иск да се изключва приложението на фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК.

Същевременно същата е неприложима по отношение на предявения отрицателен установителен иск, тъй като е недопустимо прилагането й по аналогия. Посочил е и, че не съществува правило, според което предявеният от длъжника срещу кредитора отрицателен установителен иск да бъде приравнен на иск по чл. 422, ал. 1 ГПК и да има същите последици като него. Нещо повече в случай, че кредиторът не предяви иск по чл. 422, ал. 1 ГПК или производството по този иск бъде прекратено поради наличието на предявен от длъжника отрицателен установителен иск, заповедният съд ще следва да приложи последиците по чл. 415, ал. 5 ГПК като по този начин кредиторът би се лишил от изпълнителен титул независимо от изхода по отрицателния установителен иск. Това би създало възможност за злоупотреба с процесуални права от страна на длъжника, а кредиторът ще бъде принуден да предяви нов осъдителен иск, за да може да се снабди с изпълнително основание за принудително осъществяване на правото си, като същевременно ще е загубил разноските по заповедното производство.

Взето е предвид също, че предявяването на установителен иск винаги е обвързано от наличието на правен интерес за това, а при издаване на заповед за изпълнение длъжникът няма правен интерес да предяви установителен иск с оглед възможността му да оспори вземането по реда на чл. 414 ГПК. Интерес от предявяване на установителен иск за вземането при наличието на оспорване на същото е за кредитора по силата на чл. 415 ГПК, във вр. с чл. 414 ГПК. Само по себе си предявяването на възражение по чл. 414 ГПК защитава интересите на длъжника, без същия да е задължен да предяви отрицателен установителен иск. Оттеглянето на възражението по чл. 414 ГПК има за последица влизане в сила на заповедта за изпълнение като по отношение на същата настъпват и предвидените в чл. 424 ГПК последици. Тези последици важат в отношенията между страните не само в заповедното производство, а и във всички останали производства, отнасящи се до това вземане.

При тези съображения съдът е достигнал до заключение, че доколкото заповедното производство е образувано преди предявяването на отрицателния установителен иск, то последиците от влизането в сила на заповедта за изпълнение ще намерят приложение и по отношение на висящото производство по иска, по който е образувано прекратено гр.д. № 12105/2017 г. по описа на Районен съд – Варна. Тъй като този иск се основава на факти, настъпили преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то същите са преклудирани по силата на чл. 424 ГПК и така предявеният иск е недопустим.

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280 ГПК, ал. 1 и ал. 2 – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки – да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на

Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая липсва основание за допускане на касационно обжалване.

Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно.

По отношение на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК настоящият състав намира, че поставените въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и не се реализира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият въпрос е зададен в светлината на твърденията на жалбоподателката, че подаденото от нея възражението в заповедното производство е недопустимо. Тя счита, че първото валидно процесуално действие е подаването на отрицателен установителен иск, а възражението е недопустимо поради повторно упражняване на правото на съдебно оспорване на процесните вземания. Тъй като възражението е било недопустимо, това влече до недопустимост на иска по чл. 422 ГПК. Тези оплаквания са били обсъждани от въззивния съд, а несъгласието с крайните му изводи, макар и изразено под формата на въпрос не може да послужи като общо основание за допускане до касационно обжалване. Последващите въпроси, които са формулирани касаят една и съща правна проблематика, но разгледана от различни аспекти. Цитираните съдебни актове обаче са постановени по различна фактическа обстановка от настоящото дело.

Касационен въпрос

Въпросът, който е обусловил решаващата воля на съда е „Допустимо ли е и какви са правните последици, ако в срока по чл. 414 ГПК длъжникът в заповедното производство предяви отрицателен установителен иск за признаване на недължимостта на вземането, предмет на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение, а в същия законоустановен срок подаде и възражение срещу издадената заповед за изпълнение и в случай, че иск и възражение бъдат подадени – дължи ли съдът по заповедното производство указания по чл. 415 ГПК и кой установителен иск подлежи на разглеждане – положителният или отрицателният?“. Въпросът е уточнен от настоящия състав в изпълнение на правомощията му на касационна инстанция, при съобразяване на съдържанието на формулираните от касатора въпроси. По този въпрос се реализира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Мотиви

Настоящият състав споделя разбиранията, възприети в цитираните от касатора решение № 76/07.05.2013 г. по гр.д. № 391/2012 г. по описа ВКС, IV г.о. и определение № 154/27.02.2014 г. по ч.гр.д. № 769/2014 г. по описа на ВКС, IV г.о ., както и служебно известните решение № 207/31.07.2015 г. по гр.д. № 7030/2014 г. по описа на ВКС, IV г.о. и определение № 1501/29.12.2014 г. по гр.д. № 5176/2014 г. по описа на ВКС, IV г.о. и в отговор на прания въпрос намира следното:

Отрицателният иск за установяване, че едно парично вземане не съществува е допустим винаги, когато вземането е предявено от кредитора по реда на заповедното производство, но до изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. До изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, длъжникът разполага с възможност да подаде възражение срещу издадената заповед или да предяви отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че вземането не съществува – всяко право, което може да бъде заявено с възражение, още повече може да бъде предявено с иск. В този случай предявеният иск има ролята на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК – оспорва се вземането по издадената заповед с възражения, че то не съществува и тези възражения са направени пред съд. Отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането може да бъде предявен и преди връчване на заповедта за изпълнение, съответно покана за доброволно изпълнение, тъй като длъжникът винаги има интерес от иска, когато съществува спор за вземането. Такъв спор е налице и когато кредиторът е поискал издаване на заповед за изпълнение или когато в хода на производството по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК кредиторът оспори вземането.

Когато в срока за възражение бъде предявен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че вземането не съществува, заповедта за изпълнение не влиза в сила. Целта на заповедното производство е по надлежния ред да бъде установено спорно ли е вземането – законът презюмира, че вземането е безспорно, когато в срока не е подадено възражение. Когато е започнат исков процес, целта на който е съдът да се произнесе със сила на пресъдено нещо съществува ли вземането, то несъмнено вземането е спорно, поради което заповедта за изпълнение не може да влезе в сила.

След изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възможността за възражение на длъжника се преклудира, поради което предявеният след този срок установителен иск, че вземането не съществува е недопустим.

Когато длъжникът оспори вземането по заповедта за изпълнение чрез иск, за кредитора не тече срок по чл. 415, ал. 1 ГПК, тъй като спорното вземане вече е предмет на установяване в исков процес, а предявеният по-късно иск за същото вземане е недопустим и подлежи на прекратяване на основание чл. 126, ал. 1 ГПК.

Формирайки извод за недопустимост на предявения иск, въззивният съд не е съобразил, че отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането може да бъде предявен, както в срока за възражение по чл. 414 ГПК, така и преди връчване на заповедта за изпълнение, съответно поканата за доброволно изпълнение, тъй като длъжникът винаги има интерес от иска, когато съществува спор за вземането (в този смисъл и решение № 76 от 07.05.2013 г. по гр.д. № 391/2012 г. ІV г.о. ВКС, решение № 207/31.07.2015 г. по гр.д. № 7030/2014 г., IV г.о. ВКС). Съдът не е съобразил, че бидейки сезиран с иск за установяване недължимост на вземането не е обвързан от преценката на заповедния съд влязла ли е в сила заповедта за изпълнение срещу длъжника (служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск на кредитора обхваща и наличието на възражение на длъжника и спазването на срока по чл. 414 ГПК, без да е обвързан от преценката на съда в заповедното производство – т. 10а от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. ОСГТК ВКС).

Страната по материалноправен спор има право да избере в какво процесуално качество да защити правата си в съдебен процес – ищец или ответник. Предявяването на заявление за издаване на заповед за изпълнение предполага безспорност на претендираното вземане и поради това законодателят е предвидил такава процедура, в която не се събират доказателства, не се осъществяват устни прения и разноските са значително по-малки, отколкото в един исков процес. Предявяването на заявление по чл. 410 ГПК или чл. 417 ГПК обаче не изключва правото на длъжника в заповедното производство и да заеме ролята на ищец в едно исково производство с цел да установи, че не дължи. Правният интерес не е изключен само поради обстоятелството, че законодателят е предвидил нарочна процедура за защита на правата му, а именно – подаване на възражение по чл. 414 ГПК. За длъжника съществуват алтернативни методи за защита и публичното му преобразуващо право на иск не може да бъде отречено, поради това, че е срещу него е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение. Интересът му е обусловен от различни фактори, включително желанието спорът относно дължимостта на вземането да бъде разрешен с влязло в сила решение, тъй като единствено от волята на кредитора в заповедното производство зависи дали да подаде положителен установителен иск, както и това да бъде постигнато във възможно най-кратък срок, а не да се чака осъществяне на процедура по даване на указания по чл. 415 ГПК.

Действително в случай, че длъжникът предяви отрицателен установителен иск, то кредиторът би бил лишен от изпълнителният титул на заповедта за изпълнение и няма как в това съдебно исково производство да бъдат присъдени сторените разноски, но отговорността за разноски отстъпва пред съществуването на правото на иск. Още повече, че в случай, че правото на заплащане на сторените разноски би могло да бъде защитено и в отделен процес по чл. 45 ЗЗД, в случай че е налице такава претенция от страна на кредитора и не постъпи доброволно изпълнение от длъжника и евентуално отхвърлен отрицателен установителен иск. В срока за отговора на исковата молба по отрицателния установителен иск кредиторът разполага с правната възможност да предяви насрещен осъдителен иск.

По основателността

Ето защо обжалваното определение следва да бъде отменено и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Действително в резултат на оттегленото възражение по ч.гр.д. № 1390/2017 г. по описа на РС-Варна, издадената заповед за изпълнение е влязла в сила – арг. чл. 416 ГПК, но това не е пречка ищецът – длъжник да поиска спиране на изпълнението.

Диспозитив

Водим от гореизложеното Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2143/19.06.2018 г. по възз.ч.т.д. № 179/2018 г. по описа на Варненски окръжен съд.

ОТМЕНЯ определение № 2143/19.06.2018 г. по възз.ч.т.д. № 179/2018 г. по описа на Варненски окръжен съд.

ВРЪЩА делото на Районен съд – Варна за продължаване на съдопроизводствените действия съобразно мотивите на настоящото определение.

Определението е окончателно.


Свързани съдебни актове

Решение № 27 от 28.06.2017 г. по т. д. № 2430 / 2015 г. Докладчик: съдия Росица Божилова Следва ли въззивният съд да съобрази решението си с всички доводи на страните и събраните по делото доказателства, свързани с тези доводи, относими към правнорелевантните факти?
Решение № 445 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1733/2010 г. Докладчик: съдия Стоил Сотиров Дали са преценени всички ангажирани по делото доказателства, във връзка с твърдението на ищцата, че получава пенсия да осигурителен стаж, на което тя основава претенцията си ?
Решение № 76 от 07.05.2013 г. по гр. д. № 391/2012 г. Докладчик: съдия Светла Цачева Относно правния интерес на длъжника по парично задължение от иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване несъществуване на вземането, когато за същото вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК.
Решение № 4 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 3756/2013 г. Докладчик: съдия Олга Керелска Необходимо ли е да се доказва кой е конкретния извършител, кога и при какви обстоятелства е извършено нарушаване целостта на пломбите и физическите въздействия върху водомерите , причинили тяхната повреда или неточност на показанията им ?
Решение № 207 от 31.07.2015 г. по гр. д. № 7030 / 2014 г. Докладчик: съдия Светла Цачева Допустим ли е след издаване на заповед за изпълнение на парично задължение иск за връщане на недължимо платени суми и кога се преклудира срокът за възражение по чл. 414 ГПК при допусната в заповедта за изпълнение поправка на основанието на паричното вземане ?
Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. Докладчик: съдия Тотка Калчева Решението тълкува изключително противоречиви въпроси от материята на заповедното производство в изпълнителния граждански процес, което е видно от големия брой особени мнения на върховните касационни съдии, изразени при гласуването му.
Определение №22 от 15.01.2019 г. по гр. д. №4406/2018 Докладчик: съдия Геновева Николаева Допустимо ли е съдът, действащ като втора съдебна инстанция да се „десезира“ от поставения пред него правен спор, поради наличието на висящо тълкувателно дело пред ВКС или ВКС и ВАС, като формално потвърди първоинстанционния акт с аргумент, че след сезирането на ВКС делото ще бъде спряно да приключване на тълкувателното дело и правният спор ще бъде решен в съответствие с постановеното тълкувателно решение?
Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по поставения пред него правен спор, като в случай, че е образувано тълкувателно дело по даден въпрос длъжен ли е въззивният съд да изложи съображенията си кое от конкурентните виждания на съдебната практика застъпва и да реши спора съобразно вътрешното си убеждение или е допустимо мотивите му да бъдат заместени от съображения за „по-практично“ съдопроизводство, ако становището му не е възприето в тълкувателното решение да не бъде постановен недопустим съдебен акт?


Цитирани норми

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

НАПИШЕТЕ КОМЕНТАР

Моля въведете вашия коментар!
Please enter your name here