Определение № 309 от 19.04.2019 г. по гр. д. № 490/2019 г.

0 Shares

Анотация

Въпроси

За приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД.

За правилата, при които по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът има възможност да определи обезщетението за имуществени вреди, изразени в адвокатското възнаграждение, в по-нисък размер от платеното в наказателния процес.


Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на трети април две хиляди и деветнадесета година в състав:

Председател:
Светла Димитрова

Членове:
Геника Михайлова, Даниела Стоянова

разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 490 по описа за 2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

История на спора

Обжалвано е решение № 2491/ 25.10.2018 г. по гр.д. № 826/ 2018 г. в частта, с която Софийски апелативен съд, изменяйки решение № 8400/ 12.12.2017 г. по гр.д. № 1009/ 2017 г. на Софийски градски съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е осъдил държавата, представлявана от Прокуратурата на Република България, да заплати на С. И. Ю., сумите 1 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и 1 600 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразени в заплатеното в наказателния процес адвокатско възнаграждение, вследствие незаконното обвинение в извършване на престъпления по чл. 220, ал. 2 НК, вр. чл. 220, ал. 1 НК, ведно със законната лихва върху всяка главница от 14.04.2016 г., а исковете са отхвърлени до пълните размери съответно от 50 000 лв. и 8 400 лв.

Решението се обжалва от С. И. Ю. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително) в отхвърлящите исковете части. По иска за обезщетение на неимуществените вреди повдигнатият въпрос е, за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. По иска за обезщетение за имуществените вреди повдигнатият въпрос е, за правилата, при които по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът има възможност да определи обезщетението за имуществени вреди, изразени в адвокатското възнаграждение, в по-малък размер от платеното в наказателния процес.

Касаторът твърди, че въпросите са обуславящи, а въззивният съд ги е решил в противоречие съответно с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. и с конкретни решения на ВКС по чл. 290 ГПК, които цитира. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД и чл. 4 ЗОДОВ (касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, пр. 1 и 3).

От ответника, Прокуратурата на Република България, ответник и по касация, не е постъпил писмен отговор на касационната жалба.

Мотиви

За да уважи частично двата иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени и имуществени вреди, въззивният съд е приел, че ищецът е бил незаконно обвинен в престъпления по чл. 220, ал. 2 НК, вр. чл. 220, ал. 1 НК – за това, че в качеството на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б. б, изр. 1 НК, алт. 1 (председател на Държавна агенция по горите (Д.)) при условията на продължавано престъпление, извършвайки повече от едно деяние, които осъществяват поотделно различни състави на едно и също престъпление, извършени през непродължителен период от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при които последващите деяния се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите, ищецът съзнателно е сключил следните неизгодни сделки: 1) договор за замяна на недвижим имот № 56/ 23.01.2009 г. в [населено място], от който произлязла значителна вреда за Д., представлявана от обвиняемия и респективно, той като първостепенен разпоредител с бюджетни кредити – за републиканския бюджет в размер на 3 514 591.41 лв.; 2) договор за замяна на недвижим имот № 79/ 26.01.2009 г. в [населено място], от който произлязла значителна вреда за Д., представлявана от обвиняемия и респективно, той като първостепенен разпоредител с бюджетни кредити – за републиканския бюджет в размер на 1 008 419.55 лв.; 3) договор за замяна на недвижим имот № 61/ 26.01.2009 г. в [населено място], от който произлязла значителна вреда за Д., представлявана от обвиняемия и респективно, той като първостепенен разпоредител с бюджетни кредити – за републиканския бюджет в размер на 2 312 991.22 лв. и 4) договор за замяна на недвижим имот № 62/ 26.01.2009 г. в [населено място], от който произлязла значителна вреда за Д., представлявана от обвиняемия и респективно, той като първостепенен разпоредител с бюджетни кредити – за републиканския бюджет в размер на 5 642 453.62 лв. При този извод въззивният съд е зачел задължителното действие на влязлата в съда присъда, с която ищецът е бил оправдан в извършването на престъпленията (чл. 300 ГПК).

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че: 1) ищецът е бил назначен като председател на Д. със заповед № КВ-80/ 25.09.2007 г. на министър-председателя на Република България; 2) заемал е тази длъжността в период 25.09.2007 г – 30.07.2009 г. когато със заповед № КВ-195/ 30.07.2009 г. министър-председателят го е освободил от длъжността; 3) срещу ищеца е образувано и водено досъдебно производство № 43/ 2009 г. на Националната следствена служба, пр.пр. № 3444/ 2009 г. на Софийска градска прокуратура; 4) с постановление от 07.08.2009 г. на следовател от НСлСл е привлечен за обвиняем; 5) срещу него е внесен обвинителен акт за извършените престъпления; 6) образувано е нохд № 12 035/ 2009 г. на СРС; 7) постановена е оправдателна присъда от 19.09.2013 г. по всички повдигнати обвинения; 8) с решение от 15.04.2016 г. по нохд № 453/ 2016 г. на СГС присъдата е потвърдена и е влязла в сила на 15.04.2016 г.; 9) в периода на наказателното производство излизат множество медийни публикации; 10) с договор от 07.04.2016 г. ищецът е възложил процесуалното си представителство по наказателното дело на адвокатско дружество „Д., А. и съдружници“ срещу възнаграждения за сумите 5 000 лв. – за първата инстанция и 2 000 лв. – за втората, без влючен ДДС; 11) на 08.04.2016 г. е заплатил на адвокатското възнаграждение от 8 400 лв., включително ДДС.

По иска за обезщетение на неимуществени вреди от незаконното обвинение въззивният съд е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които е намерил за доказани, в причинна връзка с незаконното обвинение (чл. 4 ЗОДОВ) и от значение за справедливия размер (чл. 52 ЗЗД). Приел е, че ищецът е бил обвинен в извършването на тежко престъпление (чл. 93, т. 7 НК), за което законът предвижда тежко наказание – от три до десет години лишаване от свобода; взетата мярка за неотклонение – „подписка“; продължителността на наказателното производство – около 7 години; преживените негативни чувства по причина на засегнатите от обвинението неимуществени права на ищеца – неприкосновеност на личността (засегнато е било неговото психическо здраве), неприкосновеност на личния живот и право на добро име (чл. 30, ал. 1 КРБ и чл. 32, ал. 1 КРБ).

Тези обективно проявени обстоятелства е обсъдил във връзка с твърденията в исковата молба, за които е приел за недоказано да са по причина на обвинението – освобождаването на ищеца от длъжността председател на Д.; с онези, за които е установил причинно-следствена връзка, но е приел, че тя не надхвърля обичайното при подобни случаи – промени в емоционалното и психическото състояние на ищеца; както и с онези, за които причинна връзка няма – обвинението да е възпрепятствало кариерното му развитие (към обвинението и след това той ръководи катедра в Лесотехническия университет, а през 2012 г. защитава академичната степен „професор“) и медийният отзвук на обвинението да е увредило неговата репутация (ищецът бил длъжен да осъзнава, че на такъв висок пост медийният интерес е неизбежен, доколкото е бил замесен в „афера“ със суми в многоцифрено изражение).
При съвкупна преценка на всички тези обективно проявени обстоятелства, въззивният съд е определил обезщетението от 1 000 лв. за адекватно на понесените неимуществени вреди. Съответно е изменил първоинстанционното решение, с което то е било определено в размер от 30 000 лв. и е отхвърлил иска до пълния предявен от 50 000 лв.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че тези разсъждения са все за конкретно проявените последици от незаконното обвинение в неимуществената сфера на ищеца, но при обезщетението от 1 000 лв. въззивният съд не е съобразил обществения критерий за справедливост. Следователно първият материално-правен въпрос, повдигнат от касатора, е обуславящ, а въззивният съд го е решил в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г.

За да уважи частично иска за обезщетение на имуществените вреди, изразени в адвокатското възнаграждение по наказателното дело, въззивният съд е съобразил възражението от Прокуратурата на Република България, че платеното е надхвърлило действителната фактическа и правна сложност на приключилото производство.

Въззивният съд е намалил платеното до сумата 1 600 лв., като го е съобразил с минималните размери по Наредба № 1/ 09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет – по 800 лв. за всяка съдебна инстанция. Обосновал се е с това, че в исковата молба нямало твърдения за съществените причини, които са наложили ищецът да плати адвокатски хонорар, надвишаващ няколкократно нормативно определените минимални размери за процесуалното представителство.

Касационни въпроси

След постановяване на въззивното решение е прието ТР № 1/ 11.12.2018 г. по тълк.д. № 1/ 2017 г. ОСГК на ВКС, а бяха посочени правилата, при които по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът има възможност да определи обезщетението за имуществени вреди, изразени в адвокатското възнаграждение, в по-нисък размер от платеното в наказателния процес. Сред възможностите, обсъдени в тълкувателния акт, не са „съществените причини, които са наложили ищецът да заплати адвокатски хонорар, надвишаващ няколкократно нормативно определените минимални размери за процесуалното представителство по наказателни дела“. Следователно и вторият въпрос обуславя решението, а въззивният съд го е решил в противоречие с тълкувателния акт. За неговото действие по чл. 130, ал. 2 ЗСВ е без значение, че въззивното решение го предхожда. Тълкуването е нормативно, инкорпорира се в обсъдените правни норми, а съдържанието им е точно такова от момента, в който те са част от обективното право.

Следователно въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително) в обжалваните части по въпроса за приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД и по въпроса за правилата, при които по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът има възможност да определи обезщетението за имуществени вреди, изразени в адвокатското възнаграждение, в по-нисък размер от платеното в наказателния процес.

Диспозитив

При тези мотиви, съдът

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2491/ 25.10.2018 г. по гр.д. № 826/ 2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която са отхвърлени исковете с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съответно:
· над сумата 1 000 лв. до пълния размер от 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и
· над сумата 1 600 лв. до пълния размера от 8 400 лв. – обезщетение за имуществени вреди.

УКАЗВА на касатора в 1-седмичен срок от съобщението да представи документ за внесена в полза на ВКС държавна такса от 10.00 лв.

Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание или за връщане на касационната жалба в зависимост от представянето на платежния документ в дадения 1-седмичен срок.

Определението не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Постановление № 4/68 от 23.12.1968 г. Докладчик: Върховен съд на РБ Обобщаване на практиката по определяне на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане
Тълкувателно решение № 1/2017 от 11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г. Докладчик: съдия Зоя Атанасова Може ли съдът при иск по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес?

Цитирани норми