Определение №22 от 15.01.2019 г. по гр. д. №4406/2018

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпроси

Допустимо ли е съдът, действащ като втора съдебна инстанция да се „десезира“ от поставения пред него правен спор, поради наличието на висящо тълкувателно дело пред ВКС или ВКС и ВАС, като формално потвърди първоинстанционния акт с аргумент, че след сезирането на ВКС делото ще бъде спряно да приключване на тълкувателното дело и правният спор ще бъде решен в съответствие с постановеното тълкувателно решение?

Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по поставения пред него правен спор, като в случай, че е образувано тълкувателно дело по даден въпрос длъжен ли е въззивният съд да изложи съображенията си кое от конкурентните виждания на съдебната практика застъпва и да реши спора съобразно вътрешното си убеждение или е допустимо мотивите му да бъдат заместени от съображения за „по-практично“ съдопроизводство, ако становището му не е възприето в тълкувателното решение да не бъде постановен недопустим съдебен акт?

Отговори

въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, респективно по неговата допустимост, и обсъждайки всички защитни позиции на страните като гаранция за правилността на съдебния акт и за обезпечаване на правото им на защита. Нещо повече, инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговата допустимост и по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания съгласно чл. 278, ал. 2 ГПК и чл. 274, ал. 2 ГПК. Съдът служебно проверява всички правнорелевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на частната жалба. Съгласно разрешенията на ТР № 8/2013г. на ОСГТК първоинстанционният и въззивният съд не могат да спират производството по делото при образувано тълкувателно дело пред ВКС по правен въпрос, който е от значение за спора, с който са сезирани, тъй като не могат да откажат да решат спора (чл. 2 ГПК), а наличието на противоречива практика, с оглед на която е образувано тълкувателното дело, не е визирана в ГПК като основание да се десезират (временно или окончателно).


Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети декември, две хиляди и деветнадесета година, в състав:

Председател:
EМИЛ ТОМОВ

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Членове:
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ, ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева ч. гр. дело № 4406 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

История на спора

Образувано е по частна касационна жалба на Ц.Л.Г. срещу определение № 2640 от 16. 08. 2018г., постановено по ч.гр.д. № 3894/2018г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено протоколно определение от 01. 03. 2018г., постановено по гр. дело № 3607/2017 г. по описа на Софийски градски съд, с което е прекратено като недопустимо производството по делото.

Ответникът по частната касационна жалба – Народното събрание на Р. Б не е подал отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК и не е взел становище по жалбата.

Частната касационна жалба е допустима като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, с което е потвърдено преграждащо хода на делото първоинстанционно определение, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Тя изхожда от легитимирана страна, разполагаща с правен интерес да атакува преграждащото хода на делото определение.

Касационни въпроси

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба касаторът навежда доводи за наличие на основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: 1/ „Допустимо ли е съдът, действащ като втора съдебна инстанция да се „десезира“ от поставения пред него правен спор, поради наличието на висящо тълкувателно дело пред ВКС или ВКС и ВАС, като формално потвърди първоинстанционния акт с аргумент, че след сезирането на ВКС делото ще бъде спряно да приключване на тълкувателното дело и правният спор ще бъде решен в съответствие с постановеното тълкувателно решение?“ и 2/“Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по поставения пред него правен спор, като в случай, че е образувано тълкувателно дело по даден въпрос длъжен ли е въззивният съд да изложи съображенията си кое от конкурентните виждания на съдебната практика застъпва и да реши спора съобразно вътрешното си убеждение или е допустимо мотивите му да бъдат заместени от съображения за „по-практично“ съдопроизводство, ако становището му не е възприето в тълкувателното решение да не бъде постановен недопустим съдебен акт?“, по отношение на които твърди, че са разрешени в противоречие със задължителната практиката на ВКС: ТР № 1/2013г. на ОСГТК и ТР № 8/07.05.2014г. по тълк. д. № 8/2013г. на ОСГТК.

Поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК, т. 2 и т. 3 следните въпроси: 1/„Допустимо ли е ангажирането на отговорността на държавата в лицето на националния законодател за твърдяно нарушение на правото Европейския съюз?“ и 2/ „Какви са предпоставките за реализиране на отговорността на държавите-членки за вреди от нарушение на правото на ЕС и съвпадат ли те с предпоставките за реализиране на отговорността по ЗОДОВ и по ЗЗД?“, за които сочи, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и са решени в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз. Релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за „очевидна неправилност“ на обжалваното определение, поради реализирания чрез него отказ от правосъдие.

Мотиви

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е счел, че производството по гр. дело № 3607/2017 г. по описа на Софийски градски съд, е образувано по предявени от Ц.Л.Г. против Народното събрание на Р. Б кумулативно съединени: искове за обявяване на нищожност на решение на Народното събрание на РБ от 21.01.2015г. за освобождаване на Ц. Г. като подуправител на БНБ, ръководител на управление „Банков надзор“ и на Решение на Народното събрание на РБ от 29.07.2015г. за назначаване на Д. К. за подуправител на БНБ, ръководител на управление „Банков надзор“; иск за установяване, че Ц. Г. е подуправител на БНБ, ръководител на управление „Банков надзор“ и искове за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата от 30 000 лв., предявена частично от 462 000 лв., и на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв., предявени частично от 110 000 лв., ведно с мораторната лихва върху тези суми от датата на увреждането до датата на исковата молба, както и законната лихва, считано от датата на предявяване на исковете до окончателното заплащане на сумите. САС е приел е, че правната квалификация на предявените искове е чл. 4, пар. 3 ДЕС.

Посочил е, че има висящото тълкувателно дело № 2/2015г. по описа на ВКС и ВАС, образувано по въпросите: 1/ „Кой е компетентният съд, който следва да разгледа искова молба с правно основание чл. 4, пар. 3 ДЕС, с която се търси реализиране на отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС?“ и 2/ „Кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова претенция с правно основание чл. 4, пар. 3 ДЕС?“. Приел е, че произнасянето по тези въпроси с тълкувателно постановление от Общото събрание на съдиите на Гражданска и Търговска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС е от значение за изхода на спора по частната жалба.

Въззивният съд, позовавайки се на разрешенията в т. 1 от ТР № 8/07.05.2014г. по т.д. № 8/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които при образувано тълкувателно дело пред Върховния касационен съд по обуславящ правен въпрос, производството по висящо дело може да се спира само в касационната инстанция на основание чл. 292 ГПК, а не и във въззивната и първата инстанция, е счел, че обжалваното пред него първоинстанционно определение следва да бъде потвърдено, за да може евентуално производство при подадена частна касационна жалба срещу постановеното от въззивния съд определение, да се спре от ВКС по реда на чл. 292 ГПК. Приел е, че по този начин ще се избегне възможността да бъде постановен недопустим акт от първоинстанционния съд в случай, че бъде отменено изцяло или частично първоинстанционното определение. САС не е изложил каквито и да било съображения по наведените в частната въззивна жалба оплаквания срещу преграждащото първоинстанционно определение.

Настоящият съдебен състав намира, че първите два поставени от касатора правни въпроси са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, т.е. по тях е осъществено общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Възприетото в обжалваното въззивно определение разрешение по тези въпроси е в противоречие с цитираната в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба задължителна практика на ВКС, а именно ТР № 1/2013г. на ОСГТК и ТР № 8/07.05.2014г. по тълк. д. № 8/2013г. на ОСГТК, както и с разрешенията на ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС и с формираната практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о. и др.

Според последната въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, респективно по неговата допустимост, и обсъждайки всички защитни позиции на страните като гаранция за правилността на съдебния акт и за обезпечаване на правото им на защита. Нещо повече, инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговата допустимост и по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания съгласно чл. 278, ал. 2 ГПК и чл. 274, ал. 2 ГПК. Съдът служебно проверява всички правнорелевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на частната жалба.

Съгласно разрешенията на ТР № 8/2013г. на ОСГТК първоинстанционният и въззивният съд не могат да спират производството по делото при образувано тълкувателно дело пред ВКС по правен въпрос, който е от значение за спора, с който са сезирани, тъй като не могат да откажат да решат спора (чл. 2 ГПК), а наличието на противоречива практика, с оглед на която е образувано тълкувателното дело, не е визирана в ГПК като основание да се десезират (временно или окончателно).

По същество

САС не е обсъдил в мотивите на своето определение доводите в частната жалба, подадена от касатора срещу определението, с което производството по делото е прекратено на основание чл. 130 ГПК като недопустимо, а само се е позовал на висящото тълкувателно дело № 2/2015г. по описа на ВКС и ВАС, образувано по обуславящи изхода на спора процесуалноправни въпроси. Процедирайки по този начин, въззивният съд е постановил своето определение в противоречие с разрешенията на горепосочените поставени от касатора процесуалноправни въпроси в задължителната практика на ВКС, цитирана по – горе.

Като се е десезирал от спорните въпроси, поставени в частната въззивна жалба относно допустимостта на предявените искове по чл. 4, пар. 3 ДЕС и е изпратил делото на ВКС за спиране поради висящото тълкувателно дело, макар в диспозитива на определението си да е потвърдил първоинстанционния преграждащ съдебен акт, САС е постановил незаконосъобразен акт, в противоречие със задължителната практика на ВКС.

Поради това следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по горепосочените процесуалноправни въпроси, а атакуваното въззивно определение като неправилно следва да бъде отменено. Тъй като в последното не са изложени никакви мотиви по предмета на частната въззивна жалба, с която е сезиран САС, а е осъществено на практика незаконосъобразно десезиране от разглеждането й относно допустимост и основателност, касационната инстанция не разполага с правомощие да замести проверяващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по същество. Поради това след отмяната на обжалваното въззивно определение, делото следва да бъде върнато на същия състав на САС за произнасяне по частната въззивна жалба, имаща за предмет допустимостта на исковото производство.

Въззивният съд следва да изложи своите съображения по последната, а не да препраща на касационната инстанция спора по този въпрос, като по този начин се десезира от частната въззивна жалба. Постановяването на допустим съдебен акт от първата инстанция е достатъчно обезпечена с предвидените в ГПК способи за триинстанационно обжалване както на преграждащите хода на производството съдебни актове, така и на решенията по съществото на спора.

Доколкото в мотивите на въззивното определение не са изложени каквито и да било съображения по допустимостта на предявените множество кумулативно съединени искове, само част от които са приети от първоинстанционния съд за такива по чл. 4, пар. 3 ДЕС, а допустимостта на исковото производство съставлява предмета на въззивната частна жалба, последните два формулирани от касатора правни въпроси не притежават характеристиките на обуславящи решаващите правни изводи на САС.

Въззивният съд не е обсъждал въобще доводите в частната въззивна жалба досежно предпоставките /материалноправни и процесуалноправни/ за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС, поради което тези въпроси не удовлетворяват изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Диспозитив

На основание изложеното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2640 от 16. 08. 2018г., постановено по ч.гр.д. № 3894/2018г. по описа на Софийски апелативен съд.

ОТМЕНЯ определение № 2640 от 16. 08. 2018г., постановено по ч.гр.д. № 3894/2018г. по описа на Софийски апелативен съд.

ВРЪЩА делото на същия състав на Софийски апелативен съд за произнасяне по частната въззивна жалба съобразно дадените в мотивите на настоящото определение указания.

Определението не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. Докладчик: съдия Красимир Влахов Относно въззивното производство и правомощията на въззивния съд.
Тълкувателно решение № 8/2013 от 07.05.2014 г. по тълк. д. № 8/2013 г. Докладчик: съдия Владимир Йорданов 1. В кой стадий на производството същото подлежи на спиране поради образувано тълкувателно дело пред ВКС по въпрос от обуславящо за спора значение?
2. Подлежи ли на обжалване определението за спиране на производството поради образувано тълкувателно дело пред ВКС по въпрос от обуславящо за спора значение?

Решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. Докладчик: съдия Албена Бонева Дали пълното доказване може да се осъществи само въз основа на преки доказателства?
Решение № 212 от 01.02.2012 г. по търг. д. № 1106/2010 г. Докладчик: съдия Бонка Йонкова Относно задълженията на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор е послужил като основание за допускане на решението до касационен контрол.
Тълкувателно решение № 1 / 2000 г. от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. Докладчик: съдия Благовест Пунев По въпроси на въззивното производство по граждански дела съгласно ГПК /отм./
Определение № 318 от 09.07.2019 г. по гр. д. № 2108/2019 г. Докладчик: съдия Василка Илиева Допустимо ли е и какви са правните последици, ако в срока по чл. 414 ГПК длъжникът в заповедното производство предяви отрицателен установителен иск за признаване на недължимостта на вземането, предмет на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение, а в същия законоустановен срок подаде и възражение срещу издадената заповед за изпълнение и в случай, че иск и възражение бъдат подадени – дължи ли съдът по заповедното производство указания по чл. 415 ГПК и кой установителен иск подлежи на разглеждане – положителният или отрицателният?

Цитирани норми