Определение №104 от 09.02.2015 г. по т. д. №112/2015 г.

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпрос

Дали в хипотеза на невнесена дължима от ищеца държавна такса, която е следвало да бъде събрана съгласно чл. 73, ал. 3 ГПК предварително /при предявяването на иска/, принудителното й събиране по чл. 77 ГПК с постановеното по делото решение е обусловено от изхода на спора, съответно дали в тази хипотеза ответникът при неблагоприятен за него изход на делото дължи на ищеца разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК за невнесената от него, но присъдена в полза на бюджета държавна такса?

Отговор

В хипотеза на невнесена дължима от ищеца държавна такса, която е следвало да бъде събрана съгласно чл. 73, ал. 3 ГПК предварително /при предявяването на иска/, принудителното й събиране по чл. 77 ГПК с постановеното по делото решение не е обусловено от изхода на спора, като в тази хипотеза ответникът, при неблагоприятен за него изход на делото, не дължи на ищеца разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК за невнесената от него, но присъдена в полза на бюджета държавна такса.


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА КОСТОВА, КОСТАДИНКА НЕДКОВА

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 112 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

История на спора

Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу определение № 2118 от 14.08.2014г., постановено по ч. т. д. № 3001/2014г. от Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение № 4965 / 13.03.2013г. по т.д. № 2938 / 2011г. на Софийски градски съд за отхвърляне на молбата на касатора-ищец по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение / допълване на постановеното първоинстанционно решение в частта за разноските.

Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Ответникът по частната жалба, не представя отговор по нея.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното определение, с което молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК е оставена без уважение, въззивният съд е приел, че правилно на основание чл. 77 ГПК ищецът – частен касатор е осъден от първоинстанционния съд с решението по делото да заплати държавна такса от 2 939,75 лева по предявените от него осъдителни искове, като е отказал да ангажирана отговорността на ответника за разноските по чл. 78, ал. 1 ГПК, съразмерно с уважената част на исковете, поради липса на плащане на държавната такса от ищеца.

Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК вр. чл. 274, ал. 3 ГПК с твърдението, че атакуваното определение съдържа произнасяне по значимите за спора правни въпроси: „/1/ По какъв начин и с какъв съдебен акт следва да се отстрани нередовност на исковата молба, съставляваща неплащане на държавна такса, констатирана след даване ход на устните състезания?;

При пропуск на съда да проследи служебно заплащането на държавната такса, следва ли ищецът да бъде санкциониран чрез осъждането му да заплати таксата в пълен размер едва със съдебното решение и не се ли лишава по този начин ищецът от упражняване на правото си по чл. 78, ал. 1 ГПК за съразмерно разпределение на разноските с оглед приключване на висящността на делото?; /2/ Следва ли съдът да държи сметка и да се съобрази с изхода на спора при произнасянето си със съдебно решение по въпроса за възлагане на разноските за държавната такса?; Следва ли да намери приложение разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК при определяне и възлагане на задължението за разноските по чл. 78, ал. 1 ГПК при постановяване на съдебното решение в хипотеза, в която едва със съдебното решение е установен пропуск да се заплати държавната такса?; /3/ Каква е обвързващата сила на решението на съда, с което уважава иска до определен размер спрямо самия съд в частта на решението за възлагане на разноските?; /4/ Съставлява ли процесуално нарушение възлагането и осъждането само на ищеца да заплати пълния размер на държавната такса, при положение, че към момента на осъждането му спорът е решен, като искът е уважен до определен размер?”. Поддържа се, че е налице допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол.

В трайната практика на съдилищата се приема, че когато страна остане задължена за разноски, каквато е и държавната такса, съдът, на основание чл. 77 ГПК, не само има право, но е длъжен да ги събере принудително от задължената по тях страна, което във времево отношение може да стане, както по време на разрешаване на спора по делото, така и след приключване на делото в рамките на давностния срок. С оглед предмета на произнасяне, видът на съдебния акт, с който се постановява принудителното събиране на разноските, е определение, като характера на акта е и изрично посочен в цитираната разпоредба. Безпротиворечива е и практиката, че разноските по чл. 77 ГПК трябва да се присъдят със съдебното решение, ако към момента на постановяването му съдът констатира наличие на неизпълнение на задължението за внасянето им. В тази си част решението има характер на определение, подобно на хипотезата, когато съдът се произнасяне по искане на страните за разноски по чл. 78 ГПК с решението си, като приключващ делото акт в съответната инстанция по см. на чл. 81 ГПК, поради което решението може да бъде изменяно в тази част по реда на чл. 248 ГПК от постановилия го съд. С оглед изложеното, формулираните от касатора въпроси, свързани с начина и времето на събиране на останала дължима държавна такса, вкл. за характера на съдебния акт по чл. 77 ГПК, въпреки, че са включени в предмета на делото и са от значение за изхода му, не обуславят допускане на обжалваното определение до касация, тъй като не е налице релевираният допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касационен въпрос

Спрямо останалите въпроси, обобщени и конкретизирани от настоящия състав, съобразно т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г,
дали в хипотеза на невнесена дължима от ищеца държавна такса, която е следвало да бъде събрана съгласно чл. 73, ал. 3 ГПК предварително /при предявяването на иска/, принудителното й събиране по чл. 77 ГПК с постановеното по делото решение е обусловено от изхода на спора, съответно дали в тази хипотеза ответникът при неблагоприятен за него изход на делото дължи на ищеца разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК за невнесената от него, но присъдена в полза на бюджета държавна такса, е осъществено, както общото, така и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато във връзка с тях

Мотиви

По допуснатите до касационно обжалване процесуалноправни въпроси, настоящият състав приема следното:

Настоящият състав възприема даденото с решение № 67 / 03.04.2014г. по гр.д. № 2944 / 2013г., разрешение на процесуалноправния въпрос за разликата между дължимостта на такси и разноски за извършването на съдопроизводствени действия, които страната е поискала, от една страна, и отговорността за разноските, които насрещната страна е направила при неблагоприятен изход на делото, от друга страна. Според него, докато отношението между страната и съда във връзка с дължимостта на разноските за производството по делото е процесуалноправно, на власт и подчинение и съдът служебно постановява принудителното събиране на разноските по реда чл. 77 ГПК, вкл. и след приключване на делото, то отговорността за разноските по делото по чл. 78 ГПК е облигационно правоотношение между страните по спора, има материалноправен характер, обхваща само разноските за производството, направени от насрещната страна по делото, страната не може да бъде освободена от нея, обусловена е винаги от изхода на спора и може да бъде реализирана само във висящ исков процес.

Въз основа на така очертаната разлика между хипотезите на чл. 77 ГПК и чл. 78 ГПК, следва да се приеме, че когато съдът пристъпи към събиране с решението на невнесена, дължима предварително от ищеца държавна такса, при липса на разпоредба, обвързваща дължимостта на таксата от изхода на спора, събирането й не се извършва съобразно резултата по делото и задължено лице по нея остава ищецът, поради което вкл. и когато искът бъде изцяло уважен, таксата не може да бъде събрана по реда на чл. 77 ГПК от ответника. До внасяне на таксата от ищеца тя не се явява направени от страната разноски по см. чл. 78, ал. 1 ГПК, поради което за нея не може да бъде ангажирана отговорността за разноски на ответника. Ищецът не може да се позовава на собственото си неизпълнение на задължението за внасяне на таксата и от това да черпи права срещу ответника. Даденото разрешение на допуснатите въпроси следва да бъде еднакво, независимо дали актът по чл. 77 ГПК е постановен по време на висящността на процеса или след приключване на делото в рамките на давностния срок, когато ищецът не може да направи искане по чл. 78, ал. 1 ГПК във връзка с осъждането си за държавната такса.

Предвид изложеното, настоящият състав дава следния отговор на поставените процесуалноправни въпроси:

В хипотеза на невнесена дължима от ищеца държавна такса, която е следвало да бъде събрана съгласно чл. 73, ал. 3 ГПК предварително /при предявяването на иска/, принудителното й събиране по чл. 77 ГПК с постановеното по делото решение не е обусловено от изхода на спора, като в тази хипотеза ответникът, при неблагоприятен за него изход на делото, не дължи на ищеца разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК за невнесената от него, но присъдена в полза на бюджета държавна такса.

Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с отговора на поставените въпроси, поради което, частната жалба, разгледана по същество, е неоснователна и обжалваното определение следва да бъде оставено в сила.

Диспозитив

Водим от горното, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 2118 от 14.08.2014г., постановено по ч. т. д. № 3001/2014г. от Апелативен съд – София.

ОСТАВЯ В СИЛА определение № 2118 от 14.08.2014г., постановено по ч. т. д. № 3001/2014г. от Апелативен съд – София.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Определение № 227 от 08.05.2019 г. по гр. д. № 424/2019 г. Докладчик: съдия Камелия Маринова За приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК в исково производство по чл. 30 ЗН. (по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК)
При основателност на иска дължи ли ответника дължима предварително съгласно чл. 73, ал. 3 ГПК държавна такса, която не е била събрана от ищците, а е присъдена със съдебното решение? (по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК)

Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Докладчик: съдия Симеон Чаначев Относно характера и формулирането на правните въпроси за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК.
Решение № 67 от 03.04.2014 г. по гр. д. № 2944/2013 г. Докладчик: съдия Борислав Белазелков За разликата между дължимостта на такси и разноски за извършването на съдопроизводствени действия, които страната е поискала и отговорността за разноските, които насрещната страна е направила при неблагоприятен изход на делото.

Цитирани норми