„1. При сключен писмен договор за наем в каква форма, различна от писмената, следва да бъде упълномощаването за сключване на писмен договор за наем, за да е валидно упълномощаването?; 2. Какъв е характерът на клаузата за обезщетение, договорена по наемния договор при неизпълнение на задължението на наемодателя за предаване на ползването на наетия имот – неустойка за забава или обезщетение за неизпълнение, като бъде съобразена ясно изразената воля на сключилите договора? Може ли увреденото лице наемател да търси репарация на вредите от невъзможност да упражни придобити права вследствие недобросъвестно поведение на страната по облигационното отношение с иск за обезщетение, дори и ако има договорна неустойка?; 3. Следва ли съдът да тълкува целия договор и да установи каква е действителната воля на страните съобразно целия договор съобразно правилата на чл. 20 ЗЗД? Когато няма съмнение относно волята на страните и тя е ясно изразена в договора като обезщетение за претърпени вреди и пропуснати ползи, следва ли съдът да я тълкува в разрез с установеното между страните, след като съгласно чл. 20а ЗЗД договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили и съдът е длъжен да се съобрази с тази воля като със закон?“. Изразява становище, че произнасянето на въззивния съд по формулираните въпроси противоречи на практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на решение №80/25.07.2017 г. по гр. д. №1141/2016 г. на ВКС, IV г. о., Тълкувателно решение №2/20.07.2017 г. по тълк. д. №2/2015 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение №7/25.04.2013 г. по тълк. д. №7/2013 г. на ОСГТК на ВКС; по въпросите по т. 2 – на решение №35/22.08.2014 г. по т. д. №1916/2013 г. на ВКС, I т. о. и по въпросите по т. 3 – на решение №150/22.12.2016 г. по т. д. №1704/2015 г., I т. о.