бил решен в противоречие с практиката на ВКС. Посочил е още, че в решение №******г. на ВКС изрично било мотивирано, че потестативното право на разваляне на договора можело да бъде упражнено само от изправната страна, а в случая ответникът не бил изправна страна. Подобно било, според страната, и разрешението дадено с ТРОСГК №******г. Касаторът е развил своето разбиране относно характера на процесния договор и осъществените в тази връзка факти по спора, във връзка с тълкуването му. Маркирал е с „ІІ”, доводи определени от него като свързани с частите на въззивното решение, с които се отхвърля иска по чл. 55, ал. 1, предл. първо-во ЗЗД във вр. чл. 88, ал. 1 ЗЗД. Посочено е, че в тази част съдът се е произнесъл по въпроса „за връщане на полученото респ. даденото на отпаднало основание и относно неговия размер” като и този въпрос бил решен, според страната, в противоречие с практиката на ВКС – решение №1009/03г. на ВКС, V г. о., с което било прието, че стойността на даденото брашно по цени към постановяването на решението позволява на ищеца към днешна дата да закупи същото количество стока каквото е дал. Изброени са съдебни актове на ВС, респ. ВКС, които според касатора били в същия смисъл. Лаконично е отбелязано, че било налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК / вероятно е допусната техническа грешка и страната е имала предвид т. 2 на текста/ тъй като „този въпрос” бил решаван противоречиво от съдилищата – посочено е обжалваното решение и решение по гр. д. 1146 801г. на СГС, „ където било посочено, че реално полученото от ответника е пазарната цена на извършените подобрения”. Страната е поддържала още, че дори и посочените основания да не били налице, то „конкретния случай бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото”. Този довод е изведен от разбирането, че неправилно е приложен принципа на справедливостта. Посочено е, че на този принцип се основавало и правото по чл. 12, ал. 2 ЗН, както и размера на увеличението по чл. 72, ал. 2 ЗС, като лаконично е обосновано правото на недобросъвестния владелец по чл. 74, ал. 2 ЗС. Това се потвърждавало и от практиката на арбитражния съд- цитиран извод от решение по в. а. д №25/98г. Обобщено е, че изложеното „ показвало необходимостта от нова преценка на конкретния случай”. Други доводи не са развити.