за липсата на обусловеност между задължението за подписване на актове в хода на извършване на работата и задължението за плащане на приети строително-монтажни работи. Жалбоподателят поддържа, че съдът е постановил решението си в противоречие с пар. 5, т. 38, т. 42, т. 44 Допълнителните разпоредби на ЗУТ, вр. с чл. 137, ал. 1, т. 5, б. г ЗУТ и Наредба №РД-02-20-1/05.02.2015 г. и в нарушение на съдопроизводствените правила, касаещи разпределение на доказателствената тежест и обсъждане на представените по делото доказателства в тяхната съвкупност. Възложил е в тежест на касатора извършването на невъзможни от практическа гледна точка усилия, за да докаже влагане на некачествени материали, доколкото не притежава каквито и да било документи относно вида, количеството и качеството на вложените материали, които документи несъмнено са в държане единствено на изпълнителя. Съдът не е обсъдил част от доказателствата и не е обосновал защо не приема особеното мнение на вещото лице П.. Нарушил е и чл. 193 ГПК, тъй като, въпреки направеното искане от страна на БТА, не е задължил ищеца да представи доказателства относно автентичността на представените доказателства, установяващи качествено извършени СМР. Касаторът заявява, че въззивното решение е необосновано поради излагането на вътрешнопротиворечиви мотиви и в същото време неизлагането на мотиви по въпроси от съществено значение на разрешаване на спора. От една страна, на страница 8 от решението съдът е приел, че възложените СМР нямат характера на строеж, приемайки безрезервно твърденията на двете вещи лица от тричленната съдебно-техническа експертиза, а по-надолу в решението е уточнил, че става дума за строеж от категория 5 по ЗУТ. В противоречие с приетите по делото доказателства и установени факти въззивният съд е направил заключение, че погиването на вложените от изпълнителя материали не е резултат от форсмажорно обстоятелство, с което имплицитно е вменил вина на БТА, че не поддържала сградата, за какъвто извод по делото не са събрани каквито и да било доказателства.