е формирана константна практика на ВКС, съгласно която установяването на действителната воля на страните, изразена в съответния договор или клауза, следва да се осъществява съобразно тълкувателните способи, уредени в чл. 20 ЗЗД, вкл. чрез извършване на систематическо и целево тълкуване на изразеното от страните съгласие. В този смисъл са и служебно известните на настоящия съдебен състав решение №50116/18.10.2022 г. на ВКС по т. д. №1247/2021 г., I т. о., ТК, в което е даден следният правен отговор: „От изрично посочените в чл. 20 ЗЗД критерии, по които се осъществява тълкуването на договора, се извежда принципът, че меродавна е изявената, а не предполагаема воля на страните, като смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение. При осъществяване на дейност по тълкуване се търси общата воля на страните - изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката и добросъвестността. На тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени съдържанието на изявената, тъй като чрез тълкуване не може да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. Критериите, регламентирани от чл. 20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна и Решение №50035/15.06.2023 г. на ВКС по гр. д. №5039/2021 г., IV г. о., ГК. А по въпроса, свързан с процесуалното задължение на въззивния съд (при обсъждане на всички правни и фактически доводи на страните за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, както при анализиране на всички събрани по делото доказателства, вкл. и фактическите (доказателствените) изводи, до които са достигнали приети съдебни експертизи) да формира своето вътрешно убеждение по спорния предмет на делото само въз основа на приетите за установени от него правнорелевантни факти и закона, като ги подведе под диспозицията на приложимата материалноправна норма (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК), е създадена задължителна практика – т. 2 ТР №1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №1/2013 г., ОСГТК: „Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция“. Следователно, при вече установена практика на ВКС по тези правни въпроси не е доказана специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – те да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В този смисъл, нормативната воля на законодателя, изразена в разпоредбата на чл. 20 ЗЗД (по отношение на уредените в нея критерии за тълкуване на действително изразената воля от страните по договорното правоотношение), както и в чл. 269, изр. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК са разяснявани както от правната доктрина, така и в съдебната практика, поради което произнасянето по тези въпроси от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на тези правни норми, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат тези класически правни институти, са ясни и непротиворечиви.