в същността си се свеждат до един – относно доказването на реалното предаване на заемната сума като част от фактическия състав на пораждането на облигационното правоотношение между страните. Отговорът на поставения въпрос, даден във въззивното решение, относно начина на установяване на реалното предаване на сумата изцяло съответства с установената и безпротиворечива практика на ВКС по същия, в това число и тази, на която се позовава касаторът. Същият намира трайно и последователно разрешение в съдебната практика, която е напълно съобразена от въззивния съд – така например: решение №271 от 19.04.2019 г. на ВКС по гр. д. №4275/2017 г., Четвърто ГО; решение №123 от 02.05.2012 г. на ВКС по гр. д. №959/2011 г., Трето ГО; решение №20/2.02.2011 г. на ВКС по гр. д. №620/2010 г., Четвърто ГО; решение №22 от 04.11.2021 г. на ВКС по гр. д. №1743/2020 г., Четвърто ГО и др. Съгласно приетото в тях, при тълкуването на договорите за паричен заем от значение са насрещните изявления на страните и поетото от заемателя задължение за връщане на паричната сума. В частта си, с която документира тези изявления, договорът за заем има характера на диспозитивен документ. Самият договор за заем е реален, поради което се счита сключен от момента, в който се осъществят и двата елемента от фактическия му състав, а именно постигнато между страните съгласие и реалното предаване на сумата от заемодателя на заемателя. Това предаване може да бъде документирано, както в отделен от договора, с който е постигнато съгласието, документ, така и в самия договор. В последния случай в частта си, документираща предаването на сумата, договорът има характера на свидетелстващ документ и служи едновременно като доказателство, че изявленията в него са направени от страните, и като доказателство за факта на предаването на сумата. Затова при спор за действителното съдържание на договора и за предаването на сумата, съдът следва да съобрази и свидетелстващия характер на изявлението, че сумата е предадена на заемателя, който е потвърдил този факт с полагането на подписа си под договора. Апелативният съд се е съобразил изцяло с цитираната практика, поради което не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените въпроси.